Мислех бързо. Нямах много материал, с който да работя.

– Инспекторе – казах, подслаждайки и смекчавайки провлачения си говор от Джорджия. „Да го караме по южняшки“, както го наричахме у дома. Нещо като словесно масло с мед, което да прикрие неприятния вкус на това, върху което го мажехме. – Знам, че сигурно ме мислите за пълен идиот, задето поставям под съмнение техниките ви на разследване, когато всеки може да види, че сте експерт в областта, а аз нямам и грам представа за детективските въпроси. Оценявам колко търпелив бяхте с мен, но вече нямам съмнения относно разследването ви на смъртта на сестра ми. Сега знам, че сте направил всичко по силите си, за да решите случая. Мислех да се отбия и да говоря с вас, преди да замина, но... истината е, че се чувствах малко засрамена от предишната ни среща. Онзи ден се върнах на уличката и огледах добре наоколо, без да плача и без да позволявам на чувствата да ме завладеят. Осъзнах, че сестра ми не ми е оставила никакви следи. Бях обзета от скръб и гняв; явно съм се залъгвала. Каквото и да е било надраскано на онази уличка, е било направено преди години.

– Каквото и да е било надраскано на онази уличка? – повтори О’Дъфи внимателно, а аз знаех, че си припомня колко непреклонна бях миналата седмица за това какво точно бе надраскано на уличката.

– Наистина, едва успях да го видя. Може да е било всичко.

– Така ли, госпожице Лейн?

– Да. И имах намерение да ви кажа, че и козметичната чантичка не беше нейната. И нея съм объркала. Мама каза, че е дала на Алина сребристата, а не златистата. Тя искаше да си ги различаваме. Вечно се карахме кое на кого е. Факт е, че се хващах за сламки, и съжалявам, че ви изгубих времето. Бяхте прав, когато ми казахте, че трябва да си събера багажа, да си ида у дома и да помогна на семейството си да преживее тези трудни времена.

– Разбирам – каза той бавно, а аз се боях, че наистина може да види през мен.

Не се ли опитваше преумореният, зле платен държавен служител само да смаже скърцащи колела? Аз вече не скърцах, така че защо той не разбираше намека и не прибираше масльонката си? Случаят на Алина бе приключен преди да дойда тук, той отказа да го поднови и проклета да съм, ако го стореше и сега. Просто щеше да бъде убит.

Изоставих подсладения провлачен говор.

– Вижте, инспекторе, опитвам се да ви кажа, че се отказах. Не моля вас или някого другиго да продължи разследването. Знам, че отделът ви е претоварен. Знам, че няма улики. Знам, че случаят на сестра ми е нерешен и приемам, че е приключен.

– Колко... неочаквано зряло от ваша страна, госпожице Лейн!

– Смъртта на сестра може да накара едно момиче да порасне много бързо.

Това беше истина.

– Предполагам, това значи, че скоро ще летите за дома.

– Утре – излъгах.

– С коя авиокомпания?

– „Континентал“.

– С кой полет?

– Никога не ги помня. Имам го записан някъде. Горе.

– По кое време?

– Единайсет и трийсет и пет.

– Кой ви би?

Примигнах, търсейки непохватно отговор. Едва ли можех да му кажа, че съм намушкала вампир и той се е опитал да ме убие.

– Паднах. По стълбите.

– Трябва да внимавате. Стълбите може да крият опасности – той огледа стаята. – Кои стълби?

– Те са отзад.

– Как си ударихте лицето? Улучихте парапета?

– Аха.

– Кой е Баронс?

– Какво?

– Този магазин се казва „Книги и дреболии „Баронс“. Не можах да открия нищо в публичния архив за собственик, дата на продажба на сградата или дори разрешително за търговия. Всъщност, въпреки че този адрес се появява на картите ми, сградата не съществува. Така че, кой е Баронс?

– Аз съм собственикът на книжарницата. Защо?

Обърнах рязко глава, задушавайки ахване. Как се промъкваше! Той стоеше точно зад нас, образец на спокойствие, с едната ръка на гърба на дивана; тъмната му коса бе зализана назад, изражението му бе арогантно и студено. Тук нямаше изненада. Баронс бе арогантен и студен. Той също така беше богат, силен и много надарен. Една ходеща загадка. Освен това повечето жени, изглежда, го смятаха за ужасно секси. Слава Богу, аз не съм от тях. Не си падам по опасности. Падам си по мъже със силни нравствени фибри. Най-голямата близост, която Баронс някога можеше да постигне с фибри, щеше да бъде, ако мине покрай рафт със зърнени закуски в супермаркета.

Чудех се от колко време е там. С него никога не се знае.

Инспекторът стана. Изглеждаше леко смутен. Отчете ръста на Баронс, ботушите му със стоманени върхове и подовете от твърдо дърво. Джерико Баронс бе висок мъж със силно телосложение. Знаех, че О’Дъфи се чуди как е пропуснал да чуе приближаването му. Аз вече не губех време да се чудя на такива неща. Всъщност, докато продължава да ми пази гърба, няма да обръщам внимание на обстоятелството, че Баронс сякаш не се ръководи от естествените закони на физиката.

– Бих искал да видя някакви документи – изръмжа инспекторът.

Очаквах Баронс да изхвърли О’Дъфи от магазина за ухото. Нямаше законова принуда да се подчини, а Баронс не търпеше глупаци, освен мен, а това е само защото има нужда от мен да му помогна да намери Шинсар Дъб. Не че аз съм глупачка. Ако изобщо бях виновна за нещо, то това беше безгрижният ми слънчев нрав на човек, който се е наслаждавал на щастливо детство, на любещи родители, дълги лета с лениво въртящи се вентилатори на тавана и на драмите на малкия град в дълбокия Юг. Което, въпреки че е страхотно, изобщо не те подготвя за живота след това.

Баронс се озъби на инспектора с вълча усмивка.

– Разбира се – отвърна и извади портфейл от вътрешния джоб на костюма си. Протегна го напред, но не го пусна. – И вашите, инспекторе!

О’Дъфи стисна челюст, но отстъпи.

Когато мъжете размениха документите си, аз се плъзнах по-близо до О’Дъфи, за да мога да надзърна в портфейла на Баронс.

Чудесата никога нямат край. Като истински човек той имаше шофьорска книжка. Коса – черна. Очи – кафяви. Височина – метър и деветдесет сантиметра. Тегло – сто и единайсет килограма. Рожденият му ден (Той шегуваше ли се?) – Хелоуин. Беше на трийсет и една години и инициалът на средното му име беше З. Съмнявах се, че е донор на органи.

– За адрес сте посочили пощенска кутия в Галуей, господин Баронс. Там ли сте роден?

Веднъж попитах Баронс за произхода му. Той ми бе отговорил, че е пикти и баски. Галуей беше в Ирландия на няколко часа западно от Дъблин.

– Не.

– А къде?

– В Шотландия.

– Не говорите като шотландец.

– Вие не говорите като ирландец. Обаче все пак сте тук и работите в полицията на Ирландия. Но пък англичаните се опитват да натъпчат законите си в гърлата на съседите си от векове, нали, инспекторе?

О’Дъфи имаше тик на окото. Не бях го забелязала преди.

– Откога сте в Дъблин?

– От няколко години. А вие?

– Аз съм този, който задава въпросите.

– Само защото ви позволявам.

– Мога да ви отведа в управлението. Това ли искате?

– Опитайте!

Тази единствена дума бе предизвикателство за инспектора да опита на всяка цена. Придружаващата усмивка гарантираше провал. Чудех се какво ще направи, ако О’Дъфи опита. Моят загадъчен домакин, изглежда, притежаваше бездънна торба с трикове.

Инспекторът издържа погледа на Баронс по-дълго, отколкото очаквах. Искаше ми се да му кажа, че не е срамно да отвърне поглед. Баронс притежаваше нещо, което останалите – всички ние, нямахме. Не знам какво беше, но го усещах през цялото време, особено когато бяхме близо един до друг. Под скъпите дрехи, непроследимия акцент и изтънчения блясък имаше нещо, което никога не изпълзяваше напълно от блатото. Не искаше. Там си му харесваше.

О’Дъфи очевидно сметна размяната на информация за по-мъдър или просто за по-лесен начин.

– В Дъблин съм от 12-годишен. Когато баща ми умря, майка ми се омъжи повторно за ирландец. Има един мъж в „Честър“, който казва, че ви познава, господин Баронс. Казва се Риодан. Нещо напомня ли ви?

– Госпожице Лейн, върви горе! – каза веднага Баронс меко.

– Много съм си добре тук – отвърнах. Кой ли беше този Риодан и какво не искаше да знам Баронс?

– Горе! Стълбите! Веднага!

Намръщих се. Нямаше нужда да поглеждам към О’Дъфи, за да съм сигурна, че ме наблюдава с остър интерес и съжаление. Той мислеше, че Баронс е името на стълбището, по което паднах. Мразя съжалението. Съчувствието не е чак толкова лошо. Съчувствието казва: „Знам какво е чувството. Не е ли гадно?“. Съжалението значи, че те смятат за победена.

– Той не ме бие – казах раздразнено. – Бих го убила, ако го правеше.

– Би го направила. Избухлива е. Упорита също. Но работим по това, нали, госпожице Лейн? – рече Баронс, обърна вълчата си усмивка към мен и кимна с глава към тавана.

Някой ден ще притисна Джерико Баронс колкото мога, пък да видим какво ще стане. Но ще изчакам малко, докато стана по-силна. Когато съм сигурна, че имам коз.

Може да бях вкарана насила в тази война, но се учех да избирам битките си.

Не видях Баронс до края на деня.

Като покорен войник се оттеглих в окопите, както ми беше наредено, и се свих там. В тези окопи получих просветление. Хората се държат с теб толкова лошо, колкото им позволиш.

Ключовата дума тук е позволиш.

Някои хора са изключения – предимно родители, най-добри приятели и съпрузи, въпреки че в работата си като барман в „Тухларната“ виждах женени двойки да си причиняват на обществено място по-лоши неща, отколкото аз бих направила насаме на човек, когото не мога да понасям. В общи линии, светът ще те притиска толкова, колкото му позволиш.

Баронс ме отпрати в стаята ми, но аз бях идиотът, който отиде. От какво се боях? Че ще ме нарани, ще ме убие? Едва ли. Спаси живота ми миналата седмица. Нуждаеше се от мен. Защо му позволих да ме принуди?