– Печелиш. Този път. Няма да те татуирам. Не днес. Но вместо това ти ще направиш нещо за мен. Ако откажеш, ще те татуирам. И, госпожице Лейн, ако отново те окова тази вечер, няма да има повече приказки. Ще ти запуша устата.

Той откопча ръкава си, нави го нагоре, свали широка сребърна гривна от китката си и ми я подаде. Имах дежа вю. Спомних си В’лане и Гривната на Круз, въпреки че тази гривна беше различна. Приех я и я завъртях в ръката си. Пазеше топлината на кожата му. Изкована от тежко сребро, богато украсена с фигури на келтски плетеници, руни и символи и леко почерняла, тя изглеждаше древна като вещ от музей.

– Сложи я! И никога не я сваляй!

Погледнах нагоре. Той беше твърде близо. Имах нужда от разстояние. Пристъпих между него и гредата, забърсвайки купчината с вериги.

– Какво прави? – попитах.

– Ще ми позволи да те открия, ако отново изчезнеш.

– Можеше ли наистина да ме откриеш във Фае, ако бях татуирана?

Той погледна настрани и не каза нищо. После:

– Щях да знам поне дали си жива. Не знаех дори това.

– Защо не ми предложи първо гривната, вместо да се опитваш да ме татуираш?

– Защото, госпожице Лейн, една гривна може да бъде свалена или забравена. Татуировката не може. Все още предпочитам татуировката. Гривната е отстъпка, която правя само защото ти най-накрая използва главата си и започна да изучаваш своите... таланти – той се усмихна леко.

Аха! Значи това, което се бях опитала да направя със странното място в черепа си, беше имало някакъв ефект върху него! Това беше нещо. Не беше точно като да огъвам лъжици с мисъл, но бе начало.

– Не би ли могъл някой да отреже татуировката от мен? – Мастилото не отиваше ли едва на няколко пласта кожа в дълбочина?

– Би било рисковано и изключително болезнено. Възнамерявах да я скрия.

Погледнах надолу към себе си.

– И къде точно щеше да скриеш една... – Не искам да знам – огледах гривната. – Прави ли нещо друго?

– Нищо, за което да се тревожиш. Сложи я! Сега!

Видях в очите му твърдо намерение, неподлежащо на преговори, и разбрах, че ще ме татуира, ако се наложи, и тогава аз ще трябва да си замина, но въпреки перченето, не бях готова да остана сама в този мрачен свят.

Плъзнах гривната на китката си. Беше огромна. Избутах я нагоре по ръката си, но тя просто се плъзна обратно надолу и падна. Той я хвана, преди да стигне до пода, и разтвори краищата ù. Постави я над бицепса ми и я стисна, докато се затвори. Едва се задържа дори там.

– Какво правихте ти и В’лане във Фае? – попита той небрежно.

Вдигнах рамене. Нямах настроение да говоря за Алина, а подозирах, че ако му кажа, че съм изпитала най-страхотния оргазъм в живота си на плажа под слънцето на Фае, вероятно нямаше да е добре. Погледнах към пода. Хрумна ми, че гаражът тази вечер е тих. Чудех се дали чудовището му спеше. Баронс бе видял как се вмъквам в гаража на камерите си. Знаеше, че знам.

– Какво държиш под гаража си, Баронс? – контрирах го. Бях толкова сигурна в отговора му, че го произнесох с устни заедно с него.

– Нищо, за което да се тревожиш – той ме изгледа студено. – Ако вече знаеш отговора, госпожице Лейн, не ми губи времето! Вече ми изгуби месец.

– Добре, Баронс, запази тайните си, но знай това! Ще ти се доверявам единствено толкова, колкото ти ми се доверяваш. Ако ти ме държиш на тъмно и аз ще те държа на тъмно. И знаеш ли какво ще стане? И двамата ще се препъваме в мрака. Доста глупаво ми изглежда.

– Нощното ми зрение е доста силно. Изгори бикините, госпожице Лейн! Не вярвай на нищо, което той ти дава!

Изсумтях и вдигнах ръката с гривната към него.

– Но мога да вярвам на това, което ти ми даваш? Стига, моля те!

– Ако мислиш да стоиш между В’лане и мен и да ни настройваш един срещу друг, ще бъдеш разкъсана на парчета. Ако бях на твое място, госпожице Лейн, щях да избера страна. И то скоро.

Започнах да подреждам още на следващата сутрин. Метях, бършех прах, хвърлях счупените дреболии в боклука и подреждах книгите. Баронс предложи да не отварям, но аз имах нужда от работата. Илюзията е един мехлем, целта и рутината са друг.

Не беше счупил айпода и усилвателя. Слава богу, бях ги прибрала на сигурно място в едно шкафче под касата. Сега слушах стари песни на „Бийч Бойс“, докато чистех. Пях заедно с тях „Корабът Джон Б.“ колкото глас имах: „Искам да се върна у дома. Това е най-лошото пътешествие, на което съм бил.“.

Непрекъснато поглеждах през прозореца към бурното есенно небе и се опитвах да приема факта, че докато събирах тен с псевдосестра ми, лятото се бе превърнало в есен буквално за една нощ и вече беше октомври.

Утешавах се с мисълта, че шест часа хубаво слънце бе вероятно всичко, което щях да получа за месец в Дъблин.

Магазинът изглеждаше почти представително до обяд, след което обърнах внимание на купчината вестници, които се бяха натрупали в мое отсъствие – доставени, но не продадени. Събрах няколко от кашоните за опаковане и започнах да хвърлям ежедневниците в тях, за да ги завлека до боклука по-късно. След малко спрях да ги хвърлям, привлечена от заглавията им.

Докато ме нямаше, Дъблин бе претърпял безпрецедентен скок в престъпленията и медиите разпъваха на кръст Гарда за това. (Лично аз се надявах това да значи, че инспектор Джейни ще бъде твърде зает с други случаи, за да продължи да ме тормози.) Ръстът на обирите и изнасилванията се бе вдигнал с шестдесет и четири процента, а на убийствата – с близо сто четирийсет и два процента за една година. Но това, което вестниците разказваха, беше едва половината от историята. Бруталността на престъпленията също се бе усилила.

Четях вестник след вестник, смилах една тревожна новинарска история след друга. Това не бяха просто убийства. Това бяха злобни, садистични убийства, сякаш най-тъмната, най-неуравновесената част от човечеството изплуваше на повърхността и се разливаше.

На всеки няколко дни заглавията обявяваха ново, шокиращо жестоко масово убийство, преминало в самоубийство.

Беше ли възможно хората да се променят заради това, че макар да оставаха невидими, Ънсийли бяха сред тях? Дали присъствието им отключваше някакви инстинктивни импулси? Дали пускаше на свобода най-поквареното у всички нас?

Какво друго се бе случило, докато ме нямаше? Погледнах неспокойно надясно, сякаш някак бих могла да видя през стената и да разбера дали злокачествената Мрачна зона се бе разраснала в мое отсъствие. Ако потърсех в картите, щях ли да открия още липсващи части от града?

– Това е ужасно! – казах на Баронс по-късно същата вечер, докато се качвахме в единствената безлична кола, която той притежаваше – тъмния седан, който използвахме в нощта, когато обрахме Роки О’Баниън. – Гледал ли си новини наскоро?

Той кимна.

– И?

– Много неща станаха, докато те нямаше, госпожице Лейн. Може би това ще те накара да помислиш два пъти, преди да прекараш още време с В’лане.

Не обърнах внимание на присмеха.

– Обадих се на татко днес. Той се държеше така, сякаш сме говорили преди няколко дни.

– Пратих му няколко имейла от твоя лаптоп. Той се обади веднъж. Покрих те.

– Хакнал си лаптопа ми? Това е лично! – бях вбесена. Също така се радвах, че не бе оставил татко да се тревожи в мое отсъствие и бях любопитна как бе преминал през мерките ми за сигурност. – Как?

Той ме изгледа сухо.

– Основната ти парола, госпожице Лейн, е „Алина“. Паролата на имейла ти е „дъга“.

Изпухтях на седалката. Беше корава и студена. Нямаше отопление в нея. Предпочитах вайпъра или поршето, или ламборгинито, или всичко останало, но, изглежда, тази вечер името на играта беше анонимност.

– Къде отиваме, Баронс? – попитах раздразнено. За първи път не беше уточнил облеклото ми и тъй като трябваше да реша сама, бях избрала дънки, пуловер, ботуши и яке.

– В един стар манастир, госпожице Лейн. Просто ще минем покрай него. Няма нужда да го обхождаме. Няма да отнеме много време, но е на часове от града.

– Какво според теб може да има там? Нещо специално ли търсим?

– Просто гледаме.

– Манастирът също ли е построен върху древно място на Шийте зрящи като гробището? – Баронс не правеше нищо без сериозна причина. Нещо в манастира го караше да мисли, че може да има ОС там. Исках да знам какво е.

Той сви рамене.

– Защо няма да се разходим в него?

– Зает е, госпожице Лейн. Едва ли ще ни посрещнат с добре дошли.

– Монаси? – попитах. Знаех, че манастирите често имат строги правила, забраняващи достъпа на жени. – Или монахини? – Те щяха да погледнат веднъж Баронс и да решат, че самият дявол е дошъл да почука на вратата им. Баронс не само изглеждаше опасен, той излъчваше нещо, което караше дори мен да искам да се прекръстя понякога, а аз не съм религиозна. Виждам Бог в изгрева, не в досадно повтарящ се ритуал. Веднъж посетих католическа църква – седни, стани, коленичи, коленичи, стани, седни – и толкова се шашнах, опитвайки се да предвидя каква ще бъде следващата ми поза, че пропуснах по-голямата част от казаното.

Той измърмори уклончиво по онзи начин, който означаваше, че е приключил с отговарянето на въпроси и че мога да си спестя дъха. Чудех се какво смяташе, че ще постигнем, като само минем покрай този тайнствен манастир, имайки предвид колко близо трябва да съм, за да усетя някой ОС. Тази мисъл породи друга, съвсем закъсняла, и аз се плеснах по челото. Не можех да повярвам, че съм забравила досега.

– Кой дойде през вратата на мазето онази нощ в Уелс, Баронс? – Той не бе споменал нищо по въпроса.

От непосредственото напрягане на тялото му разбрах, че споменът не е приятен.

– Още скапани крадци.