– Наистина ли си ти, Алина?

– Погледни ме, Джуниър! – Тя се дръпна и с една от кърпите изсуши сълзите ми, после изсуши своите. – Аз съм. Наистина съм аз. Виж, тук съм! Боже, колко ми липсваше! – засмя се отново и този път аз също се засмях.

Когато изгубиш някого, когото обичаш, без предупреждение, ти мечтаеш да получиш възможност да го видиш само още веднъж. Моля те, Боже, само още веднъж! Всяка нощ след погребението ù лежах будна в стаята си до нейната и ù пожелавах лека нощ, макар да знаех, че никога повече няма да получа отговор.

Лежах там, стискайки снимки, представяйки си лицето ù в най-малки подробности, сякаш ако можех да го пресъздам напълно, щях да мога да го взема в сънищата си и да го използвам като карта, която да ме отведе при нея.

Някои нощи не можех да видя лицето ù и плачех, умолявах я да се върне. Предлагах всякакви сделки на Бог. Той не ги приемаше, между другото. В отчаянието си предлагах сделки на всеки или всичко, което вероятно можеше да ме слуша.

И нещо ме бе чуло. Това бе моят шанс да я видя отново. Не ми пукаше как. Не ми пукаше защо. Попивах всяка подробност.

Там беше бенката, високо на лявата ù буза. Докоснах я. Там бяха луничките по носа ù, които я побъркваха, малкият белег на долната ù устна, останал от удара с китара, който ù нанесох, без да искам, като бяхме деца. Там бяха тези слънчеви зелени очи, като моите, но с повече златни пръски. Там бе дългата руса коса, каквато беше и моята.

Тя носеше малки обици от чисто сребро с форма на сърце. Събирах пари шест месеца, за да ги купя от „Тифани“ за двайсет и първия ù рожден ден.

Това беше Алина чак до ноктите на краката, лакирани с любимия ù летен нюанс – кораловочервено. Никак не отиваше на банския ù и ù го казах.

Тя се засмя и тръгна през пясъка.

– Хайде, Джуниър! Да играем!

Седях замръзнала един дълъг миг.

Не мога да ви разкажа всички мисли, които минаха през главата ми тогава: „Това не е истинско, не може да е. Може би е. Може би е опасно. Възможно ли е това да е сестра ми в друго измерение, да е друга нейна версия, но съвсем същата Алина? Побързай, разпитай я за дневника ù, за лорд Господар и какво е станало в Дъблин! Не ù задавай въпроси! Може да изчезне.“. Всички тези мисли минаха бързо и оставиха една-единствена директива в дирята си: Играй със сестра си тук и сега! Приеми момента какъвто е!

Станах и затичах през пясъка, ритайки бяла прах с пети. Краката ми бяха дълги, тялото ми силно, сърцето ми цяло.

Играх волейбол със сестра си. Пихме бира „Корона“ на слънцето. Не бях донесла лимони, разбира се, но намерихме цяла купа в хладилника и ги изстискахме в бутилките, месото им се плъзгаше по ледените стени. Никоя бира нямаше да има толкова добър вкус като онзи ден с Алина в света на Фае.

Накрая се проснахме на пясъка и поглъщахме слънцето, а с пръстите си закачахме края на вълните. Говорихме за мама и тате, говорихме за училище, за хубавите момчета, които минаваха наблизо и се опитваха да ни придумат да изиграем още една игра на волейбол.

Говорихме за намерението ù да се премести в Атланта и как аз щях да напусна работа и да отида с нея. Говорихме за това, че най-накрая се отнасям сериозно към живота.

Точно тази мисъл ме отрезви. Винаги съм искала да започна да се отнасям сериозно към живота, а ето ме тук, точно такава, каквато бях тогава – вървях по най-малкото съпротивление, най-лесния път и правех това, което ме караше да се чувствам добре сега, а последствията да вървят по дяволите!

Обърнах се и я погледнах.

– Това сън ли е, Алина?

Тя се обърна към мен и се усмихна.

– Не.

– Реално ли е?

Тя се усмихна отново, тъжно.

– Не.

– Тогава какво е?

Тя прехапа устна.

– Не ме питай! Просто се наслади на деня!

– Трябва да знам.

– Това е дар от В’лане. Един ден на плажа с мен.

– Илюзия – казах. Вода за човек, изгубен в пустинята от два дни и половина без вода. Не би могъл да откаже, дори да е отровна. Знаех добре, но това не ме спря да опитам: – Значи, ако те попитам как се запозна с лорд Господар или къде да намеря Шинсар Дъб?...

Тя сви рамене.

– Не знам тези неща.

Не бях изненадана. В’лане сигурно я бе извадил от спомените ми, което значеше, че тя ще знае само това, което аз знаех, и да питам за нещо друго, освен за преживяванията, които помнех, или за сегашното ми положение, беше безполезно.

– От колко време съм тук? – Като създание на В’лане, тя трябваше да знае.

Тя отново сви рамене.

– По-дълго от един човешки час?

– Да.

– Мога ли да си тръгна?

– Да.

– Мога ли да избера да остана?

– И да имаш всичко, което искаш, МакКайла. Завинаги.

Алина никога не ме наричаше МакКайла. Всъщност никой не ме наричаше така – нито родителите ми, нито някой от приятелите ми. Само В’лане. Той ли беше зад тези слънчеви очи? И все пак исках да остана тук, да се изгубя на този плаж, в това слънце, да преживявам този ден отново и отново до края на живота си. Да забравя дъжда и страха, болката и несигурното ми бъдеше. Бих могла да умра щастливо на хамак под слънцето след седемдесет години, заобиколена от изгубените си мечти.

– Обичам те, Алина! – прошепнах.

– И аз те обичам, Мак! – отвърна с шепот тя.

– Съжалявам, че те разочаровах! Съжалявам, че пропуснах обаждането ти! Съжалявам, че не разбрах, че нещо не е наред!

– Никога не си ме разочаровала, Мак. Никога няма да го направиш.

Сълзи изпълниха очите ми. Откъде идваха тези думи на опрощение? Дали леденият принц Фае разбираше повече човешките емоции, отколкото показваше?

Прегърнах Алина, вдишах дълбоко и запаметих всяка сетивна подробност, която алчно успях да събера.

После стиснах очи и се оттеглих в онова място в главата ми, което бе толкова чуждо, и подхраних огъня. Когато го подкладох достатъчно горещ и достатъчно висок, промърморих:

– Покажи ми истината! – и отворих очи.

В’лане беше коленичил на пясъка пред мен.

– Никога повече не прави това с мен! – казах с тих глас.

– Не се ли наслади на времето с нея?

– Това не беше тя.

– Кажи ми, че не се наслади!

Не можех.

– Тогава ми благодари!

И това не можех да направя.

– Колко време е минало?

– Щях да те върна, но не исках да прекъсвам удоволствието ти. Толкова малко време имаш напоследък.

– Ти каза, че няма да отнемеш повече от един час от времето ми.

– И така възнамерявах. Ти избра да останеш във Фае, когато я последва през пясъка. Разбирам, че свободата е стока, която хората ценят високо. И ти дадох свобода.

Понечих да оспоря подмолните му методи, но той притисна пръст към устните ми. Пръстът бе топъл, силен, но нямаше абсолютно нищо, присъщо на Фае в допира му. В’лане се сдържаше заради мен. Усещах го като мъж – силен, солиден, секси мъж, нищо повече.

– Някои рани имат нужда от мехлем, за да заздравеят. Илюзията е най-великият мехлем. Кажи ми, скръбта ти по сестра ти намаля ли?

Обмислих думите му и осъзнах стресната, че е истина. Макар да знаех, че Алина, с която преди малко си играех, с която плаках, която прегръщах и умолявах за прошка, не беше истинска, денят ми под слънцето с нея ми бе дал някаква възможност за сбогуване, която нямах преди. Знаех, че Алина, която ме бе опростила, не беше моята Алина, но думите ù ме утешиха по същия начин.

– Никога повече! – повторих. Илюзията можеше да е мехлем, но бе също така опасна. В живота ми имаше достатъчно опасности.

На лицето му проблесна усмивка.

– Твоето желание...

Затворих очи за миг, опитвайки се да изчистя Алина от мислите си. Гледката, ароматът и звукът от нея се носеха около мен. От прегръдката ни все още пазех миризмата на парфюма ù по кожата си. Щях да изживея отново всеки миг и той отново щеше да ме утеши. Отворих очи.

– Какво стана с лорд Господар?

– Складът бе изоставен. Унищожих долмена. Изглежда, никой не беше ходил там от седмици. Подозирам, че не се е върнал на това място, след като е било разкрито. Кажи ми всичко, което знаеш за него!

– Уморена съм – казах. – Нашият час свърши. Върни ме сега!

– Кажи ми за Шинсар Дъб! Дължиш ми го.

Казах му каквото знаех, че съм усетила да минава покрай мен по улиците на Дъблин, да се движи бързо в някаква кола покрай книжарницата преди малко повече от две седмици. Той ми зададе много въпроси, на които не можах да отговоря, защото близостта с Мрачната книга ме бе пратила в безсъзнание, факт, който той смяташе за забавен.

– Ще се видим отново, МакКайла – каза той.

После вече го нямаше, а аз бях някъде другаде. Примигнах. Въпреки че не прекратих времето ни заедно преждевременно, В’лане все пак не ме върна в Уелс. Остави ме в „Книги и дреболии Баронс“. Вероятно просто за да вбеси Баронс.

Отне ми няколко мига, за да се пренастроя и съсредоточа. Да смениш реалностите изцяло и толкова бързо, изглежда, надвишава това, което човешкият мозък може да обработи (не сме били създадени за такъв начин на пътуване). Ето защо умът ни се изпразва за няколко секунди. В това време сме уязвими. Може да попаднем на засада в такъв момент.

Незабавно стрелнах ръка към копието. С облекчение открих, че отново е там, в колана, закопчан на моя...

– Ха-ха, В’лане – измърморих вбесена.

...секси розов бански.

– Задник! – нищо чудно, че ми беше студено.

Тогава мозъкът ми обработи това, което бях видяла, и ахнах.

„Книги и дреболии „Баронс“ бе преобърната.

Масите бяха катурнати, книгите бяха изтръгнати от рафтовете и пръснати навсякъде, дреболиите бяха счупени. Дори малкият ми телевизор зад гишето бе унищожен.