Може би щеше да излъже за някои неща и да каже истината за други. Ставах все по-добра в това да отсявам казаното от хората. Научавах се да чувам истината в лъжите им и лъжите в истината им.

– Наистина ли си жив от осемдесет и две хиляди години?

– По-дълго. Тогава просто беше последният път, когато използвах Обаяние, за да прелъстя жена. Седни и ще говорим!

След миг колебание седнах сковано на ръба на шезлонга.

– Отпусни се, МакКайла! Наслади се на слънцето! Може да е последната ти възможност да го видиш за доста дълго време.

Чудех се какво има предвид. Дали се смяташе за синоптик? Или би могъл наистина да контролира времето и да предизвиква валежи? Протегнах крака против волята си и се излегнах назад. Взирах се в сапфиреното море, наблюдавах как грациозните алабастрови птици вадят риба от вълните.

– Е, колко си стар?

– Това – каза той – никой не знае. В това въплъщение съм живял сто четирийсет и две хиляди години. Наясно ли си с нашите въплъщения?

– Пиете от Котела.

Той кимна.

Колко време отнема, чудех се, да полудее? Моите кратки двайсет и две години ме изпробваха силно. Изглежда, забравянето можеше да е утеха. Отчетох усложненията от изтриването на паметта и осъзнах защо едно Фае може да го откаже. Ако е прекарало петдесет или сто хиляди години да наблюдава, да учи, да изгражда съюзи и да създава врагове, в мига, в който се лиши от паметта си, вече няма дори да знае кои са тези врагове.

Но те ще знаят кой е той.

Чудех се дали някое Фае някога е било принудено от други от неговата раса да пие, за да ги избави от огромните, пусти степи на лудостта. Или може би от по-нечестиви причини.

Чудех се, като се има предвид, че В’лане знаеше точно къде бях и какво правех, дали той е отговорен за касапницата в имението на уелсеца.

– Ти ли открадна амулета?

Той се засмя.

– А, значи това сте търсили. Чудех се. Той усилва волята, МакКайла.

– В какъв смисъл?

– Аз нямам за какво да го използвам. Моята воля не се нуждае от усилване. Моята воля оформя света. Амулетът е създаден за такава като теб, без воля, за която да говорим.

– Само защото не можем да манипулираме реалността с мислите си, не значи, че нямаме воля. Може би наистина оформяме реалността, само че по друга скала и вие не я виждате.

– Може би. Кралицата подозира, че случаят може да е точно такъв.

– Така ли?

– Затова ме прати да ти помогна, за да можеш ти да ни помогнеш и заедно да осигурим оцеляването на двете ни раси. Научи ли нещо за Шинсар Дъб?

Помислих за момент. Трябваше ли да му кажа? Какво трябваше да му кажа? Вероятно можех да я използвам като предимство.

– Да.

Палмовите дървета спряха да се поклащат, вълните замръзнаха, птиците замряха насред гмуркането си. Въпреки слънцето, аз потръпнах.

– Би ли пуснал света отново? – попитах. Беше зловещ така застинал. Нещата отново се раздвижиха.

– Какво си научила?

– Познаваше ли сестра ми?

– Не.

– Как е възможно? Ти знаеше за мен.

– Научихме за теб, защото наблюдавахме Баронс. Твоята сестра, за която научихме след това, не познаваше Баронс. Техните пътища не са се пресичали, следователно и нашите. Сега ми кажи за Шинсар Дъб!

– Защо наблюдавахте Баронс?

– Баронс трябва да бъде наблюдаван. Книгата, МакКайла!

Още не бях свършила. Книгата беше голяма информация, със сигурност заслужаваше повече в замяна.

– Познаваш ли лорд Господар?

– Кого?

– Шегуваш се, нали?

– Не. Кой е този лорд Господар?

– Той е този, който вкарва тук Ънсийли. Той е техният водач.

В’лане изглеждаше изненадан. Не повече, отколкото се чувствах аз. И двамата с Баронс знаеха толкова много, но им липсваха късчета съществена информация. Бяха толкова умни в някои сфери и толкова слепи за очевидни истини.

– Той Фае ли е? – настоя В’лане.

– Не.

Изглеждаше скептичен.

– Как е възможно? Фае не биха следвали човек.

Не казах, че е човек. Той беше нещо повече от това. Но начина, по който В’лане току-що се бе подиграл с думата човек, – сякаш форма на живот не би могла да падне по-ниско – ме вбеси, затова не си дадох труда да го поправя.

– Ти си този, който вероятно знае всичко.

– Всемогъщ, не всезнаещ. Често сме заслепени от това колко много виждаме.

– Това е абсурдно. Как може да сте заслепени от зрение?

– Представи си да си способна да виждаш атомната структура на всичко около теб, МакКайла! Минало, настояще и част от бъдещето и да съществуваш в тази бъркотия. Представи си да притежаваш съзнание за безкрайни измерения! Представи си да си в състояние да разбереш безкрайността! Едва шепа от твоята раса са постигали такова съзнание. Представи си да виждаш възможните последици от всяко свое незначително действие, което би могла да извършиш, от най-лекото си издишане към бриза, във всички реалности, но не можеш да ги събереш заедно в сигурен финал, защото всяко живо нещо е в постоянно движение. Само в смъртта има застой и дори тогава той не е абсолютен.

Беше ми доста трудно да действам на моето дребно късогледо човешко ниво.

– Значи, това, което казваш накратко – обобщих аз, – е, че въпреки цялото ви превъзходство и сила, вие не сте по-умни или по-добри от нас. Може би сте дори по-лоши.

Едно тупване на сърцето се проточи в още половин дузина тупкания. После той се засмя хладно.

– Присмивай ми се, ако искаш, МакКайла! Ще седя на смъртното ти легло и тогава ще те попитам би ли предпочела да си на мое място. Къде е този човешки глупак, който се смята за господар на каквото и да било?

– ЛаРу 1247. Складът зад къщата. Огромен долмен. Той ги води през него. Имаш ли нещо против да го размажеш заради мен?

– Твоето желание е заповед за мен – рече и изчезна.

Взирах се в празния шезлонг. Наистина ли бе отишъл да разруши долмена, през който влизаха Ънсийли? Щеше ли да убие и лорд Господар? Дали отмъщението, към което се стремях, щеше да бъде постигнато толкова разочароващо безславно? И без да присъствам там като свидетел? Не исках това.

– В’лане! – извиках. Но нямаше отговор. Нямаше го. И аз щях да го убия, ако убиеше убиеца на сестра ми без мен. Мрачната треска, която бях хванала в онази първа нощ, когато стъпих в Дъблин, се бе превърнала в треска от различен вид, в кръвна треска. Сякаш исках да бъде пролята кръв заради сестра ми. Да бъде пролята от моята ръка. Тази дива Мак вътре в мен все още не бе извисила глас, все още не говореше с моята уста, но двете говорехме на един и същи език и се съгласявахме за критични неща.

Щяхме да убием убиеца на сестра ми заедно.

– Джуниър? – каза мек, напевен глас. Глас, който не съм очаквала да чуя отново.

Потръпнах. Беше дошъл отдясно. Взрях се във вълните. Нямаше да погледна. Бях във Фае. Не можех да вярвам на нищо.

– Джуниър, хайде! Аз съм тук! – опита се да ме придума сестра ми и се засмя.

Едва не се превих на две от болката. Беше точно като смеха на Алина. Сладък, чист, пълен с безкрайно лято и слънце и със знанието, че нейният живот е омагьосан.

Чух удар на длан по топка за волейбол.

– Бебе Мак, да играем! Денят е идеален. Донесох бирата. Ти взе ли лимоните от бара?

Моето име е МакКайла Евелина Лейн. Нейното е Алина МакКена Лейн. Бях Джуниър на две нива. Понякога тя ме наричаше Бебе Мак. Някога отмъквах лимони от бара на „Тухларната“ в събота. Беше евтино, знам. Никога не съм искала да порасна.

Сълзи прогориха очите ми. Преглъщах дълбоко и се принуждавах да вдишвам и да издишвам. Свих юмруци. Поклатих глава. Взрях се отново в морето. Тя не беше там. Не чух тупването на топка в пясъка. Не подуших парфюма ù с бриза.

– Пясъкът е идеален, Джуниър! Като прах е. Хайде! Томи ще идва днес – подразни ме тя. Падах си по Томи от години. Той излизаше с една от най-добрите ми приятелки, затова се преструвах, че не мога да го понасям, но Алина знаеше.

„Не поглеждай! Не поглеждай! Има духове и има по-лоши неща от духове!“

Погледнах.

Зад волейболната мрежа, раздувана от нежния тропически бриз, стоеше сестра ми, усмихваше се и чакаше да играем. Носеше любимия си неонов бански, а русата ù коса бе опъната назад в скоклива опашка през дупката на избелялата бейзболна шапка, която бе взела в Кий Уест през пролетната ваканция преди две години.

Започнах да плача.

Алина изглеждаше поразена.

– Мак, скъпа, какво има? – Тя пусна топката, мина под мрежата и забърза през пясъка към мен. – Какво има? Някой нарани ли те? Ще му изритам жабешката петуния! Кажи ми кой! Какво ти направи?

Сълзите ми преминаха в хлипове. Загледах се в сестра си, трепереща от силата на моята скръб.

Тя се отпусна на колене до мен.

– Мак, убиваш ме. Говори ми! Какво има? – Прегърна ме и аз плачех във врата ù, изгубена в облак от прасковен шампоан, парфюм, плажно масло „Хавайски тропик“ и дъвката, която винаги дъвчеше на плажа, за да скрие миризмата на бира в дъха си от мама.

Усещах топлината ù, копринената ù кожа.

Докосвах я.

Зарових пръсти в косата ù и изхлипах.

Липсваше ми косата ù. Липсваше ми моята. Липсваше ми Алина. Липсвах си аз.

– Кажи ми кой ти причини това! – каза тя и вече също плачеше. Никога не сме могли да понесем сълзите си. Накрая винаги плачехме заедно. После сключвахме договори, че винаги ще се подкрепяме, ще се грижим една за друга. Бяхме започнали да съчиняваме договори, които сега знаех, когато тя е била на три, а аз на една и сме били изоставени в свят, който не е бил нашият... за да ни скрият, започвах да подозирам.