Гол принц Фае е гледка, която прави всички други мъже крайно незадоволителни.

Той пристъпи към мен.

Аз потреперих. Той щеше да ме докосне. О, боже, той щеше да ме докосне!

В течение на многото ми срещи с В’лане щях да се опитвам нееднократно да го описвам в дневника си. Щях да използвам думи като ужасяващо красив, божествен, притежаващ нечовешка сексуалност и смъртоносен еротизъм. Щях да го наричам фатален, неотразим, щях да го проклинам. Щях да го желая страстно. Щях да наричам очите му прозорци към сияещ рай, щях да ги наричам порти към ада. Щях да изпълвам цели страници с драсканици, които по-късно нямаше да имат никакъв смисъл за мен, съдържащи колони от антоними: ангелски, дяволски; създател, унищожител; огън, лед; секс, смърт... Не съм сигурна защо тези две теми изглеждат противоположни, освен може би, защото сексът е възхвала на живота и процес, чрез който го създаваме.

Щях да съставя списък с цветове от всеки блещукащ нюанс на бронзовото, златното, медното и кехлибареното, познати на човека. Щях да пиша за масла и подправки, за аромати от детството, аромати от сънищата. Щях да давам воля на многословни енциклопедични записи, опитвайки се да уловя сетивното претоварване, което беше принц В’лане от Фае.

И щях да се провалям всеки път.

Той е толкова красив, че кара част от душата ми да плаче. Не разбирам тези сълзи. Те не са като сълзите, които проливам за Алина. Не са съставени от вода и сол. Мисля, че са съставени от кръв.

– Изключи! Го! – изстъргах.

– Не правя нищо – отвърна. Спря на пясъка до мен, извиси се над мен. Части от него, от които се нуждаех, тези съвършени, невероятни части, които изгарях да усетя в себе си, да уталожат моята ужасна, нечовешка похот, бяха на една ръка разстояние. Свих юмруци. Никога нямаше да посегна. Не за Фае. Никога!

– Лъжец!

Той се засмя и аз затворих очи. Лежах и треперех на мекия бял пясък. Фините песъчинки върху кожата ми бяха като ръце на любовник, бризът по зърната ми като горещ език. Молех се океанът да не започне да обгръща никаква част от мен. Щях ли да се разпадна? Дали клетките ми щяха да изгубят сцеплението, необходимо да се поддържа формата на моята човечност? Щях ли да се пръсна до далечните краища на Вселената, снежинки от прах, носени от капризния вятър на Фае?

Завъртях се, за да притисна зърната си в пясъка. Докато се обръщах, бедрото ми докосна нежната, копнееща плът на венериния ми хълм. Свърших яростно.

– Ти, копеле... аз... мразя... те! – изсъсках.

Отново стоях. Напълно облечена в прилепналия гащеризон, с копие в ръка. Тялото ми бе хладно, далечно, нито грам страст не помръдваше в това, което преди миг бяха пламнали слабини. Аз бях господар на волята си.

Нападнах с копието без колебание.

Той изчезна.

– Опитвам се само да ти напомня какво ти и аз можем да споделим, МакКайла – каза той зад мен. – Изключително е, нали? Както подобава на изключителна жена.

Завъртях се и мушнах отново. Знаех, че той пак ще изчезне, но не можех да се спра.

– Коя част от „не“ не разбра? „Н“ или „е“? „Не“ не е „може би“. Не е „обичам да играя грубо“. И никога, никога, никога не е „да“.

– Позволи ми да поднеса извиненията си – каза и отново бе пред мен, облечен с роба в цвят, който никога не бях виждала и не бих могла да опиша. Накара ме да мисля за крила на пеперуда срещу небе с цветовете на дъгата, обагрено отзад от хиляда слънца. Очите му, някога стопен кехлибар, горяха в същия странен нюанс. Нямаше как да изглежда по-извънземен.

– Няма да ти позволя нищо – казах. – Нашият час свърши. Ти опозори сделката ни. Обеща ми, че няма да ме притискаш със секс. Ти наруши това обещание.

Изгледа ме дълго, после очите му отново станаха стопен кехлибар и отново беше светлокафявия принц Фае.

– Моля те! – каза той и от начина, по който го каза, знаех, че няма такава дума в езика на Фае.

„За Туата Де няма разлика между създаването и унищожаването – каза Баронс. – Има само застой и промяна.“ Нито пък за тези нечовешки същества имаше такова нещо като извинение. Океанът би ли се извинил, че е покрил главата и е напълнил дробовете на човека, който е паднал в него?

В’лане бе използвал думата за мен. Може би я бе научил от мен. Беше я използвал като смирена молба. Тя ми даде почивка, сякаш това беше намерението му.

– Моля те! – каза той отново. – Изслушай ме, МакКайла! Още веднъж съгреших. Опитвам се да разбера твоите начини, твоите желания. – Ако беше човек, щях да кажа, че изглежда засрамен. – Никога преди не съм бил отхвърлян. Не го понасям добре.

– Ти не им даваш възможност да те отхвърлят. Ти изнасилваш всички.

– Не е вярно. Не съм използвал Шидба-джай върху несклонна жена от осемдесет и две хиляди години.

Зяпнах. В’лане беше на осемдесет и две хиляди години?

– Виждам, че събудих любопитството ти. Това е добре. Аз също съм любопитен за теб. Ела! Седни с мен! Нека говорим за себе си! – той отстъпи назад и махна с ръка.

Два шезлонга се появиха между нас. На плетена масичка между тях имаше кана със сладък чай и две пълни с лед чаши. До по-близкия до мен шезлонг в пясъка бе забодено шише от любимото ми слънцезащитно масло, а до него – купчина дебели кърпи в пастелни цветове. Чаршафи от ярка раирана коприна долетяха от нищото, издуха се веднъж на бриза и покриха шезлонгите.

Солен въздух целуна кожата ми. Погледнах надолу.

Гащeризона ми го нямаше и отново бях без копие. Носех секси розови бански с прашки, със златна верига на корема, от която висяха два диаманта и рубин.

Примигнах.

Чифт дизайнерски очила се появиха на носа ми.

– Престани! – изсъсках.

– Просто се опитвам да предвидя нуждите ти.

– Недей! Обидно е.

– Поседни с мен за един час под слънцето, МакКайла! Няма да те докосна. Няма... както ти казваш... да те притискам със секс. Ще говорим, а при следващата ни среща няма да повторя същите грешки.

– Каза това миналия път.

– Направих нови грешки този път. Няма да направя и тях.

Поклатих глава.

– Къде е копието ми?

– Ще ти бъде върнато, когато напуснеш.

– Наистина ли? – изненадах се. Защо би ми върнал убиваща Светиня Фае, създадена от неговата раса, щом като знаеше, че с нея бих убила още Фае?

– Смятай го за жест на добрата ни воля, МакКайла!

– Нашата?

– Моята и на кралицата.

– Баронс има нужда от мен – казах отново.

– Ако настояваш преждевременно да прекратя нашия час, защото мислиш, че съм го обезчестил, няма да те върна в Уелс и пак няма да си полезна за него. Остани или си върви, но няма да си с него. И, МакКайла, вярвам, че твоят Баронс би ти казал, че не се нуждае от никого.

Това беше вярно. Чудех се доколко познава Баронс. Попитах го. Сигурно са се обучавали при един и същи майстор на увъртането, защото В’лане каза само:

– В Дъблин вали непрестанно. Виж!

В тропическия изглед пред мен се отвори малък квадрат, сякаш беше обелил назад небето и палмите и беше отворил прозорец към моя свят. Видях книжарницата през него. Улиците бяха тъмни, мокри. Щях да съм сама там.

– Вали сега. Да те върна ли, МакКайла?

Погледнах към малката книжарница, към сенчестите улички от двете ù страни, към инспектор Джейни, който седеше под една улична лампа от другата страна на улицата и наблюдаваше входа ù, и потреперих. Това, което се виждаше надолу по улицата, не беше ли неясното очертание на моя личен Мрачен жътвар? Бях толкова уморена от дъжд, от мрак и от врагове на всеки ъгъл. Усещах слънцето божествено върху кожата си. Почти бях забравила какво е. Светът ми изглеждаше мокър и навъсен от месеци.

Отместих поглед от депресиращата гледка към небето. Слънцето винаги ме е карало да се чувствам силна, цяла, сякаш получавам от него нещо повече от витамини. Сякаш лъчите му носят нещо, което подхранва душата ми.

– Истинско ли е? – кимнах към слънцето.

– Толкова истинско, колкото и твое – прозорецът се затвори.

– Мое ли е?

Той поклати глава.

– Във Фае ли сме?

Той кимна.

За първи път, откакто пристигнах така безцеремонно, проучих обкръжението си. Пясъкът бе лъчистобял и мек като коприна под голите ми крака, океанът бе лазурен, а водата толкова чиста, че можех да видя цели градове от корали с цветовете на дъгата под него, с малки златни и розови рибки, плуващи в рифовете. Една русалка танцуваше върху гребена на вълна, после изчезна под водата. Приливът хвърляше пясък по плажа в блестяща сребърна пяна. Палмови дървета шумоляха на бриза, пускайки тучни алени цветове по брега. Въздухът миришеше на редки подправки, на екзотични цветя и на солени морски пръски. Прехапах устна на път да кажа: „Толкова е красиво тук!“. Нямаше да похваля света му. Неговият свят объркваше моя. Неговият свят нямаше място на нашата планета. Моят имаше.

И все пак... слънцето винаги е било моят наркотик. И ако той играеше честно – имам предвид, ако не се опиташе да ме изнасили отново, – кой знае какво можех да науча?

– Ако ме докоснеш или по някакъв начин се опиташ да повлияеш на волята ми, времето ни заедно спира. Ясно?

– Твоето желание е заповед за мен – устните му се извиха победоносно.

Свалих слънчевите очила и погледнах за кратко към слънцето, надявайки се да притъпя унищожителната красота от тази усмивка от ретините си, да я прогоря от паметта си.

Нямах представа кой или какво беше наистина В’лане, но знаех едно. Той беше Фае, при това извънредно могъщ. В тази битка знанието бе убедителна сила, а информацията можеше да ме запази жива. Баронс управляваше своя свят благодарение на изключителните си познания и аз не можех да си позволя да пропусна възможност да разпитам Фае, а изглеждаше, че В’лане по някаква причина би ми казал.