Седях сгушена в сенките на къщата за гости една малка вечност, докато той се върне, въпреки че според часовника ми бяха минали едва десет минути.

Гласът му го изпревари.

– Който и да е направил това, вече не е тук, госпожице Лейн. – Появи се и аз задуших въздишка на облекчение. Единственото, което мразя повече от тъмното, е да съм сама на тъмно. Навремето мракът не ме плашеше, но сега ме плаши и, изглежда, става все по-лошо. – Пазачите са мъртви от часове – каза ми той. – Охранителната система е обезвредена и къщата е широко отворена. Ела!

Тръгнахме направо към главния вход, без да си даваме труда да се крием. Подминахме още четири тела по пътя. Предните врати бяха отворени, а зад тях видях кръгло фоайе с двойно стълбище, което се разгъваше елегантно нагоре от двете страни, за да се събере в площадка, висяща под куполовиден прозорец на тавана, от който висяха блестящи полилеи. Взрях се право напред. Мраморният под някога е бил полиран до перлен блясък. Сега бе опръскан с кървавочервено, осеян с тела, някои от които на жени. Поддържащият персонал не бе пощаден.

– Усещаш ли амулета, госпожице Лейн? Прихващаш ли нещо?

Затворих очи, за да прогоня касапницата, и протегнах сетивата си на Шийте зрящ, но внимателно, много внимателно. Вече смятам, че способността ми да усещам ОС не е благоприятен талант. Снощи, след като довърших още една книга за паранормалното („ЕСВ6: Факти или измислици?“), не можах да заспя, затова лежах и мислих за това какво съм, какво е предназначението ми, чудех се откъде е дошла способността, защо някои хора я имаха, а други не. Питах се какво е различното в мен, какво бе различно в Алина. Авторите твърдяха, че хората с екстрасензорни способности използват части от мозъка си, които при другите са латентни.

Чудех се дали е истина и отегчена до смърт (късната нощна телевизия е скапана във всяка страна), започнах да опипвам копието си и да ръчкам в собствения си череп.

Не беше трудно да открия частта в мен, която беше различна, и след като вече знаех, че е там, не можех да повярвам, че не съм била наясно с нея двайсет и две години. Имаше място в главата ми, което се усещаше старо като земята, древно като времето, винаги будно, винаги наблюдателно. Когато се съсредоточих върху него, то запулсира ярко, като жарава в мозъка ми. Обзета от любопитство, си поиграх с него малко. Можех да го раздухам до огън, да го накарам да се разшири навън, да погълне черепа ми и да мине отвъд него. Като стихията, на която приличаше, то не познаваше морал, не разбираше думата. Земята, огънят, вятърът и водата са това, което са. Сила. В най-добрия случай безпристрастна. В най-лошия – разрушителна. Аз го оформих. Контролирах го. Или не.

Огънят не е добър или лош. Просто гори.

Сега го докоснах леко, камък, отскачащ от повърхността на спокойно море, дълбоко, тъмно море, което възнамерявах да задържа спокойно. Нямаше да има вълнение на спокойните води в моето бдение.

Отворих очи.

– Ако е тук, не мога да го усетя.

– Може ли да е някъде в къщата, а ти просто да не си достатъчно близо?

Свих рамене.

– Не знам, Баронс – казах нещастно. – Имението е голямо. Колко стаи има? Колко дебели са стените?

– Сто и девет и много – един мускул трепна на челюстта му. – Трябва да знам дали е още тук, госпожице Лейн.

– Какви са шансовете за това?

– Ставали са и по-странни неща. Може би клането е резултат от осуетен опит за обир.

Определено изглеждаше като израз на ярост. Свиреп, нечовешки бяс.

Казах му истината, макар да знаех, че ще затвърди съдбата ми, а последното нещо, което исках, беше да мина през тези врати.

– Не можах да усетя камъка на Малуш, докато не се озовах в същата стая с него. Не долових копието, докато не бях над него, и усетих амулета едва щом се озовах в бомбоубежището – затворих очи.

– Съжалявам, госпожице Лейн, но...

– Знам, трябва да мина през къщата – довърших вместо него. Отворих очи и вирнах брадичка. Ако имаше и най-малка възможност амулетът да е все още тук, трябваше да огледаме.

А аз мислех, че обикалянето на гробище е лошо. Поне онези тела бяха безкръвни, балсамирани и спретнато погребани.

Баронс направи стаите по-поносими за мен, докато минавахме, като вървеше напред, влизаше пръв, покриваше телата с чаршафи или одеяла, а когато нямаше нищо подходящо на разположение, просто ги скатаваше зад мебелите. Едва след като „подсигуреше“ стаята, той излизаше и ме пращаше вътре сама, за да се концентрирам по-добре в търсенето.

Оценявах усилията му, но вече бях видяла твърде много, и, честно казано, бе трудно да не надзъртам зад диван или стол към телата, които не бе покрил. Те имаха същата страховита власт над мен, както и обвивките, оставени от Сенките, сякаш някаква напълно нерационална част от мен мислеше, че ако се взирам достатъчно дълго и достатъчно силно в тях, потапяйки се в ужаса, ще да науча нещо, което да ми помогне да избегна същата съдба.

– Нямат рани от самозащита, Баронс – казах, докато излизах от друга стая.

Той се бе облегнал на стената няколко врати по-нататък със скръстени на гърдите ръце. Беше окървавен от местенето на телата. Насочих поглед върху лицето му, не върху следите по ръцете му или върху тъмните, мокри петна по дрехите му. Очите му бяха наситеноярки. Изглеждаше по-твърд, по-голям, по-наелектризиран отвсякога. Можех да подуша кръвта по него, металния вкус на стари монети. Когато погледите ни се срещнаха, аз извърнах глава. Ако зад тези очи имаше човек, аз бях Фае. Черни, бездънни езера се взираха в мен. Върху тази лъскава обсидианена повърхност мънички Мак се взираха обратно в мен. Погледът му падна надолу, обхвана прилепналия ми гащеризон, после се върна нагоре много бавно.

– Били са в безсъзнание, когато са били убити – каза той накрая.

– Тогава защо са ги убили?

– Изглежда, заради удоволствието, госпожице Лейн.

– Що за чудовища правят това?

– Всякакви, госпожице Лейн. Всякакви.

Продължихме търсенето. Каквото и очарование да бе имала къщата за мен преди, вече го нямаше. Бързах през художествена галерия, която би накарала всеки куратор на голям градски музей да припадне от завист, и не изпитвах нищо повече, освен горчивина за мъжа, който бе събрал тази грандиозна колекция, само за да я окачи в подобна на хранилище стая без прозорци, където никой, освен него, не можеше да я види. Крачех по солиден хладен под и виждах единствено кръвта.

Баронс намери стареца, който бе платил повече от един милиард долара за амулета, блажено несъзнаващ, че не просто не беше отложил смъртта си, а беше похарчил неприлична сума пари, за да я ускори. Лежеше мъртъв в леглото си, главата му бе наполовина откъсната от силата, с която амулетът бе изтръгнат от врата му. Следите от верижката се бяха отбелязали върху разкъсаната кожа на врата му. Дотук с дълголетието. В опита си да измами смъртта, той бе успял единствено да я ускори.

Търсенето ни беше безплодно. Каквото и да е било складирано там – амулетът, а може би и други ОС – бе изчезнало. Някой ни беше изпреварил. Ънсийли светинята беше някъде навън, усилвайки волята на новия си собственик, а ние се оказахме в началото. Наистина исках този амулет. Ако можеше да влияе на реалността и успеех да разбера как да го използвам... е, възможностите бяха безкрайни. Най-малкото можеше да ме предпази, а в най-добрия случай щеше да ми помогне да отмъстя за Алина.

– Свършихме ли тук, Баронс? – попитах, докато слизахме по задните стълби. Внезапно се почувствах така, сякаш не можех да се измъкна от мраморния мавзолей достатъчно бързо.

– Има мазе, госпожице Лейн.

Обърнахме се в края на последния ред стъпала и тръгнахме към няколко врати в стената след основата на стълбището.

Точно в този момент те започнаха да се отварят.

Внезапно вече изобщо не бях в къщата, а стоях на бял плаж, топъл, солен бриз разбъркваше косата ми.

Слънцето блестеше. Алабастрови птици се спускаха ниско и се плъзгаха по лазурносините вълни.

И бях гола.


Единадесет


–В’лане! – изръмжах. Аз бях гола, значи той беше близо.

– Време е за нашия един час, МакКайла – каза един безтелесен глас.

– Върни ме обратно веднага! Баронс има нужда от мен. – Как ме беше преместил толкова чисто от една реалност в друга? Мен ли беше преместил, или световете? Дали не бях Пресяна? А дори не го видях, нито усетих да ме докосва, нищо.

– По време, което аз избера – такава беше сделката ни. Ще я обезчестиш ли? Да разваля ли и моята част от нея?

Можеше ли да направи това? Да върне времето и да ме хвърли обратно в пълната със Сенки книжарница, свита пред врага ми с твърде малко останали клечки? Или имаше предвид да пусне Сенките обратно вътре още сега и когато се върнех от Уелс, щеше да се наложи отново да я прочиствам, този път без неговата помощ? Нямах желание да се изправя пред нито едно от двете.

– Аз не я обезчестявам. Ти го правиш. Върни си ми дрехите!

– Не обсъждахме нищо за облекло в сделката ни. Сега сме на равна нога – ти и аз – измърка той зад мен. Завъртях се с ярост в очите и омраза в сърцето. Той също беше гол.

Всички мисли за Баронс, отварящи се врати на мазета и потенциални опасности зад тях изчезнаха. Нито имаше значение как се бях озовала тук. Аз бях тук.

Коленете ми станаха на прах. Сринах се на пясъка.

Погледнах настрани, но очите ми не искаха. Централната ми нервна система служеше на друг господар и не се интересуваше от воля. Воля? Какво беше воля? Документи, които подписваш, в случай че умреш, това беше. Нищо общо със сегашното ми положение. Всичко, което трябваше да направя сега, бе да поверя тялото си на Маестрото пред мен, който щеше да свири на него както никой друг, да го гали до невъобразимо кресчендо, изтръгвайки акорди, които никой никога не е издавал, нито пък някога ще наподоби.