– Пазителят на архива не полудява ли също накрая?

– Той или тя пие, преди това да се случи, и дългът преминава в други ръце.

Намръщих се.

– Откъде знаеш всичко това, Баронс?

– Проучвам Фае от години, госпожице Лейн.

– Защо?

– Амулетът – каза той, пренебрегвайки въпроса ми – е един от даровете, които кралят Ънсийли изработил за привилегированата си наложница. Тя не била от неговата раса и не притежавала магия. Той искал тя да може да плете илюзии за свое забавление като останалите от вида му.

– Но водещият на търга го представи така, сякаш прави повече от това да плете илюзии, Баронс – възразих. Исках да действа. Исках го. – От думите му стана ясно, че може да влияе на реалността. Само погледни списъка с предишните собственици! Независимо дали са били добри или лоши, всички са били невероятно могъщи.

– Друг проблем с реликвите на Фае е, че те често променят същността си с времето, особено ако са използвани близо до друга магия и са покварени от нея. Те могат да заживеят свой собствен живот и да се превърнат в нещо друго, различно от това, за което са били създадени. Например, когато Пресяващите сребра били създадени, пораждали възхита – също като отблясъците на целунато от слънце море. В онези свещени зали те били неописуемо красиви. Били чисти, величествени. А сега са...

– Черни по краищата – възкликнах, развълнувана, че имам късче знание, за да допринеса към разговора, – сякаш се покваряват отвън навътре.

Той ме изгледа остро.

– Откъде знаеш това?

– Видях ги. Просто не знаех какво са.

– Къде? – настоя той.

– В къщата на лорд Господар.

Той се опули.

– Не влезе ли в къщата? – попитах.

– Малко бързах онзи ден, госпожице Лейн. Отидох направо в склада. Значи така е влизал и излизал от Фае. Чудех се.

– Не разбирам – казах.

– Чрез Сребрата човек може да влезе в света на Фае, без да бъде засечен. Колко имаше той?

– Не знам. Видях поне половин дузина – отвърнах. – Имаше някакви неща в тези огледала, Баронс – неща, които понякога виждам в кошмарите си.

За моя изненада Баронс не попита какви.

– Бяха ли отворени?

– Какво имаш предвид?

– Трябваше ли да разкриеш огледалата, за да погледнеш в тях, госпожице Лейн?

Поклатих глава.

– Видя ли някакви руни или символи в огледалата, на повърхността?

– Не, но не ги оглеждах – отвърнах. След като надзърнах в първите няколко, не удостоих другите с нещо повече от периферното си зрение. – Значи казваш, че тези огледала са портали към Фае? Могла съм да вляза в някое?

– Не е толкова просто, но при определени обстоятелства, да. Сребрата са една от Ънсийли Светините. Повечето вярват, че първата Мрачна светиня, която кралят създал, е огледало. Неколцина от нас знаят, че всъщност е била голяма система от огледала, съединяваща измерения и светове. Сребрата били първият метод за придвижване между измеренията на Туата Де, преди да се развият до такава степен, че да пътуват единствено със силата на мисълта, макар че някои казват, че са създадени с по-лична цел от Мрачния крал, отколкото историята е успяла да запише. В някакъв момент от съществуването на Фае този Круз, за когото не преставаме да чуваме, проклел Сребрата.

Когато го изгледах очаквателно, той поклати глава.

– Не знам с какво проклятие, нито знам кой е бил Круз или защо ги е проклел. Знам само, че Фае не се осмелявали да влязат в Сребрата дори при най-бедствени обстоятелства, след като го е направил. Когато започнали да потъмняват, кралицата на Сийли пропъдила огледалата от света на Фае, защото не искала да ги задържи в техния свят, тъй като се страхувала от това, в което те се превръщали.

Чувствах същото за себе си напоследък. Ставах мрачна и се боях от това, в което се превръщах. В този момент нямах представа колко светлина оставаше. Но ние толкова рядко разбираме цената на това, което притежаваме, преди да го изгубим.

Отърсих се от магията на историята на Баронс. Нуждаех се от слънчева светлина в живота си, и то скоро. Междувременно една по-лека тема на разговор щеше да свърши работа.

– Да се върнем на амулета!

– Накратко, госпожице Лейн, говори се, че увеличава човешката воля.

– Ако си го представиш, ще се случи – казах.

– Нещо такова.

– Е, изглежда, че действа. Видя списъка.

– Видях също така дългите паузи между притежанията. Подозирам, че едва шепа хора имат достатъчно силна воля, за да го накарат да действа.

– Имаш предвид, че вече трябва да си велик, за да те направи още по-велик? – попитах. – Предполага се, че аз съм велика, нали?

– Може би. Ще знаем съвсем скоро.

– Той умира, знаеш го – имах предвид стария мъж. Той искаше амулета, за да живее. А щом му го отнемех, щях да запиша още една непреднамерена смърт на съвестта си.

– Браво на него!

Невинаги схващам чувството за хумор на Баронс и понякога дори не се опитвам. След като беше така добър да споделя информация, подхванах нова линия на проучване.

– С кого се биеше, когато ти се обадих?

– С Риодан.

– Защо?

– Защото говори за мен с хора, с които не би трябвало да говори.

– Кой е Риодан?

– Мъжът, с когото се биех.

Заобиколих задънената улица.

– Ти ли уби инспектора?

– Ако бях способен да убия О’Дъфи, щях да съм способен и да излъжа за това.

– Е, уби ли го, или не?

– Отговорът би бил „не“ и в двата случая. Задаваш абсурдни въпроси. Послушай инстинкта си, госпожице Лейн! Може да ти спаси живота някой ден.

– Чух, че няма мъже Шийте зрящи.

– Къде чу това?

– Наоколо.

– И в кое от тези неща се съмняваш, госпожице Лейн?

– Кое от кои неща?

– Дали виждам Фае, или дали съм мъж. Вярвам, че съм успокоил ума ти за първото, да го облекча ли и за второто? – рече и се пресегна към колана си.

– О, моля те! – извъртях очи. – Държиш го вляво, Баронс.

– Туш, госпожице Лейн – промърмори той.

Тази вечер не знаех името на неволната ни жертва и не исках да го научавам. Ако не го знаех, нямаше да мога да го запиша в списъка с греховете си и може би един ден старият уелсец, на когото щях да открадна последната надежда за живот, щеше да изчезне от паметта ми и да спре да тревожи съвестта ми.

На летището наехме кола, минахме през ниски хълмове и паркирахме на горски път. Разделих се неохотно с дъждобрана и тръгнахме пеша. Когато превалихме билото на един хълм и за първи път зърнах мястото, което възнамерявахме да оберем, аз зяпнах. Знаех, че старецът е богат, но да знам е едно, да го видя съвсем друго.

Къщата беше великолепна, обкръжена от елегантни допълнителни постройки и осветени градини. Извисяваше се като град от слонова кост и позлата над тъмната уелска природа, озарена от всички страни. В средата се намираше висок, куполовиден вход, а останалата част на къщата се разкриваше оттам нататък – крило до куличка, тераса до тераса. На покрива имаше плувен басейн с великолепна мозайка, обграден от скулптури, поставени на пиедестали от мрамор. Четириетажни прозорци ограждаха блестящи полилеи в сложни рамки. Сред тучната зеленина на поддържаните градини, фонтани плискаха вода от изящно инкрустирана купа към друга, а басейните блестяха с цвета на тропическа пяна, оросявайки хладния нощен въздух. За момент се отдадох на фантазията, че съм разглезената принцеса, която се излежава на слънце в този приказен свят. Бързо смених фантазията с друга – че съм принцесата, която пазарува с кредитната карта на стареца.

– Продажна цена сто трийсет и два милиона долара, госпожице Лейн – каза Баронс. – Имението е било построено за арабски петролен принц, който умрял, преди да бъде завършено. Разположено на четири хиляди и петстотин квадратни метра площ, е по-голямо от частната резиденция на Бъкингамския дворец. Има тринайсет спални, фитнес център, четири къщи за гости, пет басейна, инкрустиран със злато под, подземен гараж и площадка за хеликоптер.

– Колко души живеят тук?

– Един.

Колко тъжно! Да няма с кого да споделиш всичко това! Какъв беше смисълът?

– Охранителната система е последна дума на техниката, има две дузини пазачи и паникстая, в случай на атака от терористи – продължи той. Бе перверзно доволен от тези факти, сякаш се наслаждаваше на предизвикателството.

– И точно как смяташ да ни вкараш там? – попитах студено.

– Поисках да ми върнат услуга. Пазачите няма да са проблем. Но не прави грешката да се отпуснеш, госпожице Лейн! Въпреки това няма да е лесно. Охранителната система трябва да бъде обезвредена, а между нас и него има половин дузина защити, които трябва да бъдат разбити. Подозирам, че старецът ще носи амулета. Може да се забавим тук известно време.

Спуснахме се по хълма и почти стигнахме до къщата, когато забелязах първото тяло, отчасти скрито от купчина гъсти храсталаци. За момент не можах да разбера какво е. После не можах да повярвам какво съм видяла. Обърнах се, като се опитвах да не повърна.

Беше един от пазачите, не просто мъртъв, а ужасно осакатен.

– Мамка му! – изруга Баронс. После пъхна ръка зад коленете ми, аз се озовах на рамото му и той побягна с мен надалеч от къщата. Спря едва когато стигнахме една от отдалечените постройки за гости. Пусна ме на земята и ме избута назад в сенките под стряхата.

– Не мърдай, докато не се върна за теб, госпожице Лейн!

– Кажи ми, че това не е услугата, която си поискал, Баронс! – казах внимателно и тихо. Ако беше това, с нас бе свършено. Знаех, че Баронс не е съвсем чист, но трябваше да вярвам, че такава касапница не е в стила му.

– Трябваше да са в безсъзнание, това е всичко – отвърна. Лицето му беше зловещо на лунната светлина. Когато се опитах отново да проговоря, той сложи пръст на устните ми, после се отдалечи в нощта.