Направих гримаса. Очевидно бях изяла нещо лошо на обяд. Записах дневния оборот в счетоводната книга, прибрах кесията в сейфа зад мен, после заобиколих гишето и сложих табелата „затворено“ на вратата. Помахах на инспектор Джейни, докато заключвах. Не виждах смисъл да се преструвам, че не е там. Надявах се да е мокър, да му е студено и да е отегчен до сълзи. Наистина нямах нужда напомнянето за смъртта на О’Дъфи да се взира в лицето ми цял ден.

– Ами Малуш? – попитах. – Сигурно ли е, че е мъртъв? – Толкова много се тревожех за враговете, които виждах редовно, че забравих да се тревожа за тези, които не бях виждала от известно време.

Малуш – роден Джон Джонстън Джуниър, син на богат британски финансист – удобно изгуби и двамата си родители в автомобилна катастрофа, която не бе разкрита за съжаление на застрахователната компания, и придоби състояние от почти един милиард долара по същото време – всичко това на крехката възраст двайсет и четири години. Бързо се отърва от досадно повтарящото се име, прие единичното Малуш и влезе отново в обществото като един от последните немъртви. Това стана преди осем или девет години. Оттогава той придоби световен култ от последователи, които пътуваха на тълпи до готическото имение в южната част на Дъблин, където вампирът с лимонени очи и дрехи в стил стиймпънк поддържаше собствен двор.

Дали наистина беше вампир, или не (Баронс, изглежда, не вярваше), всички можеха само да предполагат. Аз знам със сигурност, че беше нещо повече от човек. Леденоблед, висок, със стройно мускулесто тяло на танцьор; видях как подхвърля един висок над два метра, набит телохранител през стаята с един-единствен удар с опакото на ръката си. Телохранителят умря. Все още не бях сигурна как аз оцелях след удара, който поех онзи ден в Мрачната зона, след като го намушках с копието си.

– Имаше паметна служба в неговия двор миналата седмица – отвърна Баронс.

Да! Точно това чаках – неговите последователи да го оплакват.

– Значи е мъртъв – насърчих го да каже думите. Въпреки че новината ми вдъхна увереност, исках словесно потвърждение от Баронс, че по петите ми има един лош по-малко.

Той не каза нищо.

– О, защо просто не го кажеш? Ако изнасяш паметна служба за някого, който е немъртъв, тогава той вече не е „не“, което значи, че е мъртъв. Нали? Иначе щяха да изнасят зловеща служба „добре дошъл обратно към живота“, а не плачливата „винаги ще те помним“.

– Казах ти, госпожице Лейн, никога не вярвай, че нещо е мъртво...

– Знам, знам! „Докато не го изгориш, не разръчкаш пепелта му, а после не изчакаш ден или два, за да видиш дали нещо няма да се надигне от нея.“

Погледнах го студено и завъртях очи. Според Баронс някои неща не можеха да бъдат убити. Сериозно намекна, че вампирите спадат в тази категория. Очевидно Баронс не беше чел „Вампири за глупаци“. Според слуховете авторите ù, които интервюираха стотици немъртви в търсене на истината, която дори глупаците можеха да проследят (Малуш бе толкова известен, че му посветиха цяла глава), вампирите лесно можеха да бъдат набучени с кол и убивани, и бяха обект на всякакви земни ограничения и страдания.

– Адвокатът му беше на търга, госпожице Лейн, наддаваше упорито за няколко предмета, включително за амулета.

Надеждите ми се спукаха като гума на пирони.

– Той е жив?

– Няма да е мъдро да спекулираме. Възможно е някой друг да преследва интересите му, като използва неговото име и неговите представители за прикритие. Може би лорд Господар е поел контрол върху финансите и последователите на Малуш. Няма какво да го спре.

Плашеща мисъл. Каквито и фанатични последователи да беше успял да събере Малуш, не се съмнявах, че лорд Господар би могъл да ги увеличи десеторно. Видях го само веднъж, но лицето му бе трайно запечатано в паметта ми с подробности. Изучавах с часове снимките, които бяха правили със сестра ми във и около Дъблин. Той беше нечовешки красив. Като Фае, но не Фае. Възприятието ми на Шийте зрящ за него беше объркано, както и за Малуш. Човек... но... не съвсем човек.

Бях сигурна в едно – по скалата за чар от едно до десет бившият приятел на сестра ми бе на единайсето място. Последователите на Малуш нямаше да имат шанс. Щяха да паднат на колене в молитва за един удар на сърцето. В нощта, когато откраднах онзи ОС, който Малуш криеше от лорд Господар, видях достатъчно негови почитатели, за да знам, че толкова отчаяно търсят нещо, за което да живеят, че биха умрели, за да го получат. Това бе по-голям оксиморон от всичко, за което можех да се сетя. Да не споменаваме, че беше просто тъпо.

– Иди и облечи това! – каза Баронс и ми хвърли един пакет.

Разгледах го тревожно. Вкусът за дрехи на Баронс никога не ми бе допадал. С него бихме могли да вървим из един и същ магазин цял ден и аз да не харесам тоалет, който да е сред тези, които той би избрал. Той предпочиташе изчистеното пред аксесоарите, тъмното вместо яркото, наситените тонове вместо пастелните, чувственото вместо кокетното. Рядко мога да се позная, когато той ме облича. Дълбоко в себе си аз още съм татковото момиче в розово и в цветовете на дъгата.

– Нека позная! – казах сухо. – Черно?

Той сви рамене.

– Тясно?

Той се засмя. Втори път за една вечер. Баронс рядко се смееше. Присвих очи.

– Какво ти е? – попитах подозрително.

– Какво имаш предвид, госпожице Лейн? – попита и пристъпи по-близо. Твърде близо. Отново ли гледаше гърдите ми? Усещах топлината на едрото му тяло и енергията, която, изглежда, винаги излъчваше, странното електричество, от което настръхвах, струящо изпод златистата му кожа. Имаше нещо различно в него тази вечер. Контрол беше презимето на Баронс.

Защо тогава получавах усещането за... нещо диво... за емоция, която не можех да определя, но със сигурност близка до насилието. И имаше нещо повече...

Ако той беше който и да е друг мъж, а аз бях което и да е друго момиче, бих нарекла спускането на тежките му клепачи похот. Но той беше Баронс, а аз бях Мак и разцъфването на похот бе толкова вероятно, колкото цъфтежа на орхидеи в Антарктида.

– Ще отида да се преоблека – рекох и се обърнах.

Той хвана ръката ми и аз го погледнах. Осветен отзад от стенните аплици, той изобщо не приличаше на Баронс. Светлината се отразяваше от равните части и засенчваше очертанията на лицето му, събирайки формите му в свирепа, безмилостна маска. Въпреки че гледаше право в мен, сякаш се взираше от сто метра, и ако изобщо ме виждаше, това не бях аз, знаех го. За да прогоня голямото напрежение в момента, казах:

– Къде отиваме тази вечер, Джерико?

Той се разтърси, сякаш се пробуждаше от сън.

– Джерико? Шегуваш ли се, госпожице Лейн?

Прочистих гърло.

– Имах предвид Баронс и ти го знаеш – казах сърдито. Нямах представа защо го нарекох с първото му име. Единствения път, когато се опитах да насоча странната ни връзка, поради липса на по-добра дума, към обръщения на малко име (в моя защита ще кажа, че тогава той ми спаси живота и аз бях опиянена от благодарност и почти в безсъзнание), той ми се присмя и категорично ми отказа. – Забрави! – казах надуто. – Пусни ми ръката, Баронс! Ще бъда готова след двайсет минути.

Погледът му се спусна надолу по гърдите ми.

Аз се издърпах.

Ако той беше който и да е друг мъж, а аз бях което и да е друго момиче, щях да кажа, че Баронс очаква действие тази нощ. Може би, въпреки разликата във възрастта, той и Фиона са били любовници и сега, след като нея вече я нямаше, желанията му се усилваха. Това беше плашеща мисъл, която се оказа по-непокорна, отколкото би ми харесало, когато се опитах да я изхвърля от ума си.

Четирийсет и пет минути по-късно летяхме с частен самолет към Уелс и към извършването на още едно престъпление. Инспектор Джейни ни последва до летището, но когато разбра, че ще пътуваме със самолет, на който той не може да се качи, направо се вбеси.

Бях права за черното и тясното. Под дъждобран – нямах намерение да го свалям, докато не станеше абсолютно необходимо, носех прилепнал по тялото гащеризон, който така подчертаваше тялото ми, че спокойно можех да тръгна и гола. Баронс бе сложил на кръста ми работен колан с безчет джобове и торбички и бе натъпкал в тях копието, фенерчета и половин дузина други джаджи, които не можех да определя. Тежаха цял тон.

– Какъв е този амулет все пак? – попитах, щом се настаних на седалката си. Исках да знам защо рискувам живот, крайник и благоприличие, за да го открадна.

Той зае седалката срещу мен.

– Никога не знаеш каква всъщност е една реликва на Фае, докато не сложиш ръка на нея. Дори тогава ще трябва време, за да разбереш как да я използваш. Това включва Светините.

Вдигнах вежда и погледнах към копието. Не беше трудно да разбера предназначението му.

– Повечето хора биха сметнали разпознаването на копието за лесна задача, госпожице Лейн. И не мога да гарантирам, че то няма някаква друга функция – единствено за Фае. Тяхната история е повърхностна, пълна с неточности и лъжи.

– Защо?

– По много причини. Първо – илюзията ги развеселява. Второ – те често се пресъздават и всеки път, когато го правят, се лишават от спомени.

– Моля? – попитах изумена. Лишават се от спомени? Може ли и аз да се включа? Имах няколко, с които бих искала да се разделя, а не всички бяха свързани със смъртта на сестра ми.

– Едно Фае не умира от естествена смърт. Някои живеят по-дълго, отколкото можеш да проумееш. Изключителното дълголетие има злощастен и неизбежен страничен ефект – лудост. Когато усетят, че приближава, повечето предпочитат да пият от Сийли Светинята – Котела, и да изтрият спомените си, за да започнат отново на чисто. Не запазват нищо от предишното си съществуване и вярват, че са родени в деня, в който пият. Има Пазител на архива, който записва имената на превъплъщенията, които е понесло всяко Фае, и поддържа истинската история на тяхната раса.