Каквото и да беше Баронс, в крайна сметка той ме спаси. Отвори очите ми и ме превърна в оръжие. Не Роуина и нейната весела банда Шийте зрящи. Бих предпочела сурова любов пред никаква.

„Няма мъже Шийте зрящи – каза Дани. – Никога не е имало.“

Е, имах новини за нея. Баронс можеше да вижда Фае, той ме обучи и се биеше рамо до рамо с мен срещу тях. А това беше повече, отколкото Роуина или някой друг изобщо бе направил за мен.

Не се съмнявах, че тя ще прати човек да ме потърси съвсем скоро. Беше пуснала нейните Шийте зрящи на лов за мен. Знаеше, че притежавам една от Светините на Сийли. Онзи ден в музея, когато В’лане ми натрапи смъртоносната си сексуалност, тя ме видя да го заплашвам с копието. Когато най-накрая се измъкнах, ме настигна и се опита да ме накара да ида някъде с нея. Но това беше твърде малко, твърде късно. Изостави ме за втори път онзи ден в музея. Гледаше ме как се събличам пред хората и как се въртя като безмозъчна разгонена кобила към едно Секс-до-смърт-Фае, без да си мръдне пръста да ми помогне. Когато настоях да разбера защо не се бе опитала да направи нещо, каквото и да е, тя каза студено: „Един издаден е един мъртъв. Двама издадени са двама мъртви. Не можем да поемаме рискове, които да ни издават. Особено аз.“.

Тази стара жена беше важна. Тя имаше информация за мен, за това коя съм. И когато пратеше някого за мен, щях да отида.

Ала само с внимание и предпазливи стъпки.

При третата ни среща нещата щяха да са много различни. Щеше да се наложи тя да се доказва пред мен.

Беше тъмно, когато се върнах в книжарницата. Минах по страничната уличка и обиколих до задния вход, стиснала по едно фенерче във всяка ръка. Забелязах, че Баронс е заковал счупения прозорец на гаража.

Нямах натрапчиви мисли за Сенките. Просто проверявах, за да съм сигурна, че статуквото все още е... ами същото. Един от враговете ми си бе устроил базов лагер точно пред задната врата. Най-малкото, което всеки добър войник би направил, е да разузнава редовно, за да е сигурен, че няма ново развитие.

Нямаше ново развитие. Прожекторите бяха включени, прозорците бяха затворени. Прокарах ръка по челото си с въздишка на облекчение. Откакто Сенките влязоха в магазина, не можех да ги изхвърля от ума си, особено онази – голяма и агресивна, която ме заплаши в салона на Баронс и сега се движеше неуморно напред-назад на ръба на мрака.

Примигнах.

Тя оформяше едно от пипалата си в нещо, което приличаше на юмрук с вирнат нагоре човешки пръст – знаете кой. Със сигурност не се учеше от мен, нали? Отказах да приема мисълта. Нямаше място в главата ми, умът ми бе пълен. Беше трик на сенките, нищо повече.

Обърнах се към стълбите и бях на последното стъпало с ръка на бравата, когато почувствах присъствието му зад мен.

Мрак.

Празнота.

Огромно като нощта.

Обърнах се, така неумолимо привлечена, сякаш черна дупка се бе отворила зад гърба ми и бях засмукана в неговия хоризонт на събитията5.

Привидението стоеше неподвижно, наблюдаваше ме в тишината, спокойно като смъртта. Мастилените поли на широката му, закачулена роба шумоляха на лекия вятър.

Свих очи. Нямаше вятър. Дори най-лек ветрец не повяваше в задната уличка. Нито един косъм на главата ми не шаваше. Облизах пръст и го вдигнах. Въздухът бе замрял, застоял.

Ала все пак робата на привидението се вълнуваше, тласкана от повей, какъвто нямаше.

Супер! Ако търсех доказателство, че таласъмското видение, което ме преследва, е заблуда, току-що го получих. Очевидно бях фотошопнала това нещо от кадри, складирани в паметта ми, събрани от филми, от детски приказки за духове и от други книги. В медийните банки на ума ми робата му винаги се къдреше, никога не виждах лицето му, а то винаги носеше наточено, извито, смъртоносно острие, поставено на висок прът от абанос – като този, който мъкнеше сега. Беше съвършено. Твърде съвършено.

Защо си причинявах това?

– Не разбирам – казах. Естествено, привидението не каза нищо. Никога не казваше, нито щеше да каже. Защото Смъртта не стоеше в уличката с мен, чакайки с търпение, родено от вечността, за точния момент, в който да продупчи билета ми и да осребри моя жетон. Вечният пешак не държеше палтото ми – фин, но безспорен сигнал, че танцът за мен е свършил, че балът е приключил, че нощта е минала.

И ако исках още доказателства за това, че клишираният дух беше просто това – видение, плод на възбудено въображение, – трябваше само да си припомня, че Баронс, Джейни и Дерек О’Баниън не го видяха, когато бяха близо до него. Джейни и О’Баниън не бяха точно убедително доказателство, но Баронс беше. Мили боже, той можеше да надуши целувка по мен! Той не пропускаше нищо.

– Да не е, защото убих Роки О’Баниън и хората му? Затова ли продължавам да те виждам? Защото събрах дрехите им и ги хвърлих на боклука вместо да ги пратя в полицията или на съпругите им? – рекох. Бях получила своя дял класове по психология в колежа. Знаех, че напълно здрав човешки ум би могъл да си прави номера, а моят не беше здрав. Беше натежал от мисли за отмъщение, от съжаления и от бързо увеличаващи се грехове. – Знам, че не е, защото убих всички онези Ънсийли в склада или защото намушках Малуш. Това ме кара да се чувствам – изучих го за момент. Колко честна трябваше да бъда със себе си, за да се отърва от него? – Да не е, защото оставих мама у дома в Ашфорд да скърби. Боя се, че тя никога няма да се оправи без мен.

Или мрачният замисъл на това нещо се бе породил много преди това? Дали семената му не бяха посети в някой топъл слънчев ден до плувния басейн. Ден, в който се протягах лениво, разглезената ми кожа събираше тен, а аз слушах щастлива, безмозъчна музика, докато на шест хиляди и петстотин километра кръвта на сестра ми изтичаше на мръсна уличка в Дъблин?

Може би беше, защото говорех с Алина всяка седмица в продължение на месеци и нито веднъж не забелязах нищо в гласа ù, нито веднъж не извадих глава от щастливия си малък свят достатъчно, че да усетя, че има нещо нередно в нейния. Или защото изтървах глупавия си мобилен телефон в басейна и бидейки твърде мързелива да взема друг, пропуснах нейното предсмъртно обаждане и моя последен шанс в живота да чуя гласа ù.

– Да не е, защото я провалих? Това ли е? Да не би да те виждам, защото се срамувам, че съм тази, която е жива?

Мрак се завихри под гуглата на привидението, безименен, копринен мрак без вина, който обещаваше забвение. Дали подсъзнателно не го търсех? Дали животът ми не бе станал толкова чужд и ужасен, че исках да спре и (точно обратното на мъчителния страх от смъртта, мислех, че заслужавам смърт) дали не утешавах себе си с обещанието за нея?

Не, това бе твърде сложно за мен. Нямах самоубийствени наклонности. Аз вярвах в щастливата развръзка и дори всички чудовища и вина на света нямаше да променят това.

Тогава какво? Не можех да се сетя за нищо друго, от което би трябвало да се чувствам зле, и, честно казано, не бях в настроение да търся, да се психоанализирам, строена там с ненужен зъбобол.

Не бях яла нищо след закуска, краката ме боляха от целодневното ходене и бях уморена. Исках обилна храна, топлина и добра книга за четене.

Не трябваше ли да съм способна да прогоня собствените си демони? Чувствах се като най-големия идиот, но опитах.

– Махай се, подъл демон! – извиках и запратих фенерчето по него.

То премина право през него и отскочи от тухлената стена отзад. Когато издрънча на павираната улица, моят Мрачен жътвар беше изчезнал.

Невероятно много ми се искаше да вярвам, че няма да се появи отново.


Десет


–Защо лорд Господар още не е дошъл за мен? Минаха две седмици – дадох глас на тревогата, която ангажираше ума ми цял ден, когато Баронс влезе в книжарницата в понеделник вечер, час преди обичайното.

Отново валеше. За разлика от улиците, притокът от клиенти бе пресъхнал. Въпреки липсата на клиенти се чувствах гузна да затварям рано толкова често, откакто бях започнала новата си работа, и бях решена тази вечер да не заключвам вратата преди седем. Намерих си занимание да презаредя рафтовете и да избърша праха от поставките.

– Подозирам, госпожице Лейн – каза той, затваряйки вратата след себе си, – че нашата отсрочка е въпрос на удобство. Забележи „нашата“ в това изречение, в случай че безразсъдно обмисляш да удариш отново съвсем сама.

Никога нямаше да ме остави да забравя, че щях да умра онзи ден, когато отидох в Мрачната зона съвсем сама, ако не бе дошъл след мен. Не ми пукаше. Можеше да ми натяква колкото иска. Неговата тирания вече почти не ми действаше.

– Удобство ли? – попитах. Определено беше удобно за мен, но мисля, че Баронс нямаше предвид това.

– Неговото. Вероятно е зает с нещо друго в момента. Може би е заминал за света на Фае, когато изчезна през портала, а времето там тече различно.

– Така каза и В’лане – рекох. Изпразних касата, преброих банкнотите на купчини, после започнах да вкарвам цифри в сметачната машина. Магазинът не беше компютъризиран, поради което счетоводството бе истинска досада.

Той ме изгледа.

– Двамата ставате съвсем приказливи, така ли, госпожице Лейн? Кога го видя за последен път? Какво още ти каза той?

– Аз задавам въпросите тази вечер – заявих. Някой ден щях да напиша книга „Как да диктуваш на диктатор и да се изплъзваш на изплъзвач“, с подзаглавие „Как да се справяш с Джерико Баронс“.

Той изсумтя.

– Ако илюзията за контрол те утешава, госпожице Лейн, тогава на всяка цена се дръж за нея!

– Задник! – хвърлих му поглед – точно копие на неговия.

Той се засмя, аз зяпнах, после мигнах и погледнах настрани. Стегнах с ластик парите, сложих ги в кожена кесия и въведох крайните цифри на сбора за деня. За момент Баронс не изглеждаше мрачен, заплашителен и студен, а мрачен, заплашителен и... топъл. Всъщност, когато се засмя, изглеждаше... ами... дори секси.