– Небето? – намръщих се. Това изобщо не ми харесваше. – Защо?

– Дявол да го вземе! Как, по дяволите, си оцеляла толкова дълго?

Тя беше твърде млада, за да ругае.

– Внимавай с езика! Майка ми би ти измила устата.

Тя ми хвърли войнствен поглед.

– Моята майка щеше да те предаде на Съвета и щеше да ги накара да те заключат за това, че си опасност за себе си и за другите.

– Съвет? Какъв съвет? – попитах. Нима бе възможно? Имаше ли толкова много като нас? Бяха ли организирани, както Баронс каза, че са били в старите дни? – Имаш предвид съвет на Шийте...

– Млъкни! – изсъска тя. – Ще докараш смъртта на всички ни.

– Има ли такъв? – настоях. – Съвет на... знаеш, хора като нас? – попитах отново. Ако беше така, трябваше да се срещна с тях. Ако още не знаеха за лорд Господар и неговия портал, трябваше да научат. Може би можех да прехвърля цялата тази гадна работа на някого другиго, на цял съвет. Да си измия ръцете, да се съсредоточа в мисълта за отмъщение, може би дори да получа помощ в изпълнението му. Дали сестра ми не ги беше познавала, дали не беше се срещала с тях?

– Млъкни! – тя отново огледа небето.

Това ме правеше неспокойна.

– Защо все гледаш нагоре?

Тя затвори очи, поклати глава и изглеждаше така, сякаш призоваваше Исус, Мария, Йосиф и всички останали светци да я дарят с търпение. Когато отново отвори очи, скочи към мен и изтръгна дневника изпод ръката ми.

– Писалка! – настоя тя. Извадих една от чантата и я пуснах в ръката ù.

Тя написа:

„Ти и аз сме тук, но вятърът е навсякъде. Не му хвърляй думи, които не искаш да бъдат последвани до теб.“

– Това е ужасно мелодраматично! – опитах се да омаловажа нещата дори само за да прогоня ледените тръпки по гърба си.

– Това е едно от първите правила, които учим – каза тя с язвителен поглед. – Аз го научих, когато бях на три. Ти си стара. Трябва да знаеш.

Наежих се.

– Не съм стара. От кого го научи?

– От баба ми.

– Ето, ти имаш от кого. Аз бях осиновена. Никой не ми е казал нищо. Трябваше да уча всичко сама и мисля, че се справям ужасно добре. Колко добре би се справила ти съвсем сама?

Тя сви рамене и ме дари с поглед, който казваше, че би се справила много по-добре от мен, защото е умна и специална. О, самоувереността на младостта! Колко ми липсваше!

– Е, какво има на небето? – настоях. Бях ли плъх, както се чувствах, и имаше ли сови над главата ми?

Тя обърна на чиста страница и написа още една дума. Въпреки че мастилото беше розово, думата се появи мрачна и злокобна на страницата. „Ловци“ – пишеше. Ледът, който почти бях успяла да прогоня, се върна като мразовит шип, забит в гърба ми, и се плъзна през сърцето ми. Ловците бяха ужасяващата каста крилати Ънсийли, чиято първична функция бе да ловят и да убиват Шийте зрящи.

Тя затвори дневника.

– Били са забелязани – каза само с устни.

– В Дъблин? – отвърнах ужасена, оглеждайки внимателно небето.

Тя кимна.

– Как се казваш?

– Мак – отвърнах тихо. Исках ли името ми да се носи по вятъра? – А ти?

– Дани. Мак коя?

– Лейн – това беше достатъчно засега. Колко бе странно да имаш чувството, че не притежаваш съвсем последното си име.

– Къде мога да те намеря, Мак?

Започнах да ù казвам номера на новия си мобилен телефон, но тя поклати бързо глава.

– Във времена като това се придържаме към старите начини. Къде си отседнала?

Дадох ù адреса на „Книги и дреболии „Баронс“.

– Там работя. За Джерико Баронс – огледах внимателно лицето ù, за да разбера дали го познава. – Той е един от нас.

Тя ме изгледа странно.

– Мислиш ли?

Кимнах и отворих на чиста страница в дневника. Написах:

„Има ли много като нас?“

„Не съм аз тази, която ще отговаря на въпросите ти – надраска тя. – Някой ще се свърже с теб скоро.“

– Кога?

– Не знам. От тях зависи.

– Трябват ми отговори. Дани, видях неща. Съветът знае ли какво става в този град?

Светлите ù очи пламнаха и тя поклати яростно глава.

Изгледах я раздразнено.

– Е, кажи на твоя някой да побърза! Нещата бързо се влошават – отново отворих дневника.

„Аз съм Нул – написах. – И знам за лорд Господар и за Шинсар...“

Светкавично изтръгна дневника от ръката ми и съдра страницата, преди да мигна. Направи го толкова плавно и бързо, че писалката ми все още бе във въздуха над страница, която вече не беше там, и все още оформях буквата Д.

Нищо нормално не можеше да се движи толкова бързо. Тя беше реагирала с нечовешка скорост. Взрях се в устатото, палаво лице.

– Какво си ти?

– Същото като теб. Скрити таланти се будят във времена на нужда – каза тя, наблюдавайки ме. – Ти имаш своите таланти, аз имам моите. Всеки ден научаваме все повече за това кои сме били и какво ставаме отново.

– Ти ме остави да те хвана – обвиних я. Можеше да ме надбяга за едно тупване на сърцето. Кого заблуждавах? Това хлапе сигурно можеше да прескача малки сгради.

– И?

– Защо?

Тя сви рамене.

– Не трябваше, но бях любопитна. Роуина прати неколцина от нас да те намерят, да научат къде си отседнала. Естествено, аз съм тази, която те забеляза първа. Тя те изкара много силна – огледа ме пренебрежително. – Но май не е така.

– Коя е Роуина? – попитах. Имах предчувствие и то не ми харесваше.

– Стара жена. С посребрена коса. Изглежда крехка. Но не е.

Точно както подозирах, старата жена, която срещнах през първата си нощ в Дъблин и станах жертва на гнева ù, тъй като се загледах прекалено дълго в първото Фае, което видях. По-късно, когато В’лане едва не ме изнасили в музея, просто си стоя, без да направи каквото и да е. След това ме последва, настоявайки, че съм осиновена.

– Заведи ме при нея! – казах. Мразех я, задето разкъса моя свят с думите си. Но имах нужда да узная повече за нейната истина. Тя ме нарече О’Конър, спомена някой на име Патрона. Знаеше ли откъде съм дошла? Почти не можех да си позволя следващата мисъл. Тя ме плашеше толкова, колкото ме очароваше, чувствах я като предателство спрямо родителите си, към всичко, което бях и което съм правила през последните двайсет и две години. „Имах ли роднини някъде в Ирландия? Братовчед, чичо, смеех ли да мисля за това... сестра?“

– Роуина ще определи времето – каза Дани. Когато се намръщих и отворих уста да споря, тя отстъпи назад и вдигна ръце. – Хей, не се сърди на мен! Аз съм просто пратеник. А тя ще ми скъса ушите, че изобщо съм ти предала някакво съобщение – внезапно се ухили поразително. – Но ще ù мине. Мисли, че съм нещо изключително. Имам четирийсет и седем убийства.

Убийства? Фае ли имаше предвид? С какво ги убиваше това нахакано хлапе?

Тя се обърна и тръгна така,сякаш имаше крила на краката, и аз знаех, че нямам никакъв шанс да я хвана. Защо аз не получих свръхчовешка скорост? Можеше да ми свърши работа вече десетки пъти.

– Мак – изстреля тя през рамо, – още нещо. И ако споменеш пред Роуина, че аз съм ти казала, ще излъжа. Но трябва да знаеш. Няма мъже сред нас. Никога не е имало. Каквото и да е твоят работодател, той не е един от нас.

Върнах се през Темпъл Бар с късовете музика, носеща се от отворени прозорци, и с шумните клиенти, препъващи се през отворените врати на кръчмите.

Когато за първи път минах през тази част на града, ме обсипаха със свиркания и подвиквания, а аз им се насладих. Бях онзи тип момичета, които, за да привлекат внимание, се обличат в хващащи окото тоалети, съчетани с подходящи аксесоари. Тази вечер с торбестите дрехи и практичните кецове, без никакъв грим и със зализана от дъжда коса, преминаването ми през изпълнения с крек купонджийски квартал мина незабелязано и бях благодарна за това. Единствената тълпа, която ме интересуваше, беше тази в главата ми. Мислите се тъпчеха във всяко ъгълче на мозъка ми и се ръгаха с лакти, докато се опитваха да привлекат вниманието ми.

До този момент Баронс бе единственият ми източник на информация за това какво съм аз и какво става около мен. Но току-що научих, че има друг източник на информация, който бе организиран. Имаше други Шийте зрящи, които се бореха и убиваха Фае. Най-малкото едно смело четиринайсетгодишно момиче със скорост на супергерой.

Досега, без дори да знам името ù, се отнасях скептично към Роуина. Смятах я за свадлива стара жена, която вероятно познава неколцина други като нас и е достатъчно стара, за да си спомни поне малко от знанията Шийте. Не бях и мечтала, че може да е включена в общност на Шийте зрящи, в активна мрежа със съвет и правила, и с майки, които да учат децата си от раждането им как да се справят с това, което са. Древният анклав, за който Баронс ми каза на гробището, съществуваше и до днес.

Бях ядосана, че не ме покани в тази общност в нощта, в която се срещнахме, нощта, когато видях първото Фае и едва не се издадох. Всъщност щях да се издам, ако тя не се бе намесила.

Но не, тя не ме взе под крилото си, когато толкова отчаяно се нуждаех от помощ, и не ме научи как да оцелявам. Роуина ме прогони и ми каза да ида да умра на друго място.

И точно това щях да направя – щях да умра, ако пътят ми не се бе пресякъл с този на Джерико Баронс.

Необучена и без представа за това какво представлявам, някое от чудовищата Ънсийли – щях да отказвам да повярвам, че са истински, щеше да ме убие. Може би някоя Сянка щеше да ме превърне в хартиена обвивка следващия път, когато несъзнателно се залутах в изоставения квартал. Може би Сивият мъж щеше да унищожи красотата ми за по-кратко време, отколкото ужасната коса, лошите дрехи и бързо сменящите се приоритети. Може би Многоустото нещо щеше да обърне многото си усти към мен или може би щях да привлека вниманието на лорд Господар, да свърша като негов личен детектор на ОС, да бъда използвана и убита точно като Алина.