Когато пристъпих напред, той ме изгледа пронизващо, огледа шинираните ми ръка и пръсти, шевовете на устната ми и избледняващите виолетови и жълти натъртвания, които започваха около дясното ми око и стигаха чак до челюстта ми. Вдигна вежда, но не направи коментар.

Времето беше ужасно. Аз стоях до рамката на отворената врата и бях твърде близо до него. Валеше от дни – неумолим, тягостен потоп. Носените от вятъра капки ме пробождаха дори под заслона на подпрения на колони свод над главния вход на книжарницата. В единайсет часа в неделя сутрин бе толкова облачно и мрачно, че уличните лампи все още светеха. Въпреки мътния им жълтеникав блясък, едва виждах очертанията на магазините по отсрещната страна на улицата през гъстата мъгла.

Отстъпих и пуснах инспектора да влезе. Пориви леден въздух нахлуха по петите му.

Затворих вратата и се върнах в зоната за четене към дивана, разположен близо до огъня, където бях прекарала утрото, увита в плетено одеяло и с книга в ръка. Спалнята ми беше на последния етаж, но когато книжарницата беше затворена през уикендите, слизах на първия, където имаше удобни кътчета за четене и емайлирани камини, и го превръщах в моя лична приемна. Вкусът ми към четивата бе станал малко ексцентричен напоследък. Бях наясно, че О’Дъфи ме изучава, затова незабелязано избутах някои от най-странните заглавия, които четях, под едно красиво старинно шкафче. „Дребният народ – приказка или факт?“ беше последван от „Вампири за глупаци“ и „Божествена сила – история на свещените реликви“.

– Ужасно време – отбеляза инспекторът, като пристъпи до камината и протегна ръце към меко съскащите пламъци.

Съгласих се може би с повече ентусиазъм при този безкраен потоп навън, който наистина ми се отразяваше зле. Още няколко такива дни и щях да започна да правя Ноев ковчег. Бях чувала, че в Ирландия вали много, но „постоянно“ беше доста повече от „много“ по моите сметки. Принудена от обстоятелствата да остана в тази страна и тъгуваща за дома си, бях турист по неволя. Направих грешката да проверя времето в Ашфорд. В Джорджия беше знойно. Синьо небе и трийсет и шест градуса – просто още един чудесен, напоен с цветове слънчев ден в дълбокия Юг. След няколко часа приятелките ми щяха да се отправят към някое от любимите ни езера, където щяха да поглъщат слънце, да оглеждат годни за срещи момчета и да прелистват последните модни списания.

В Дъблин беше десет градуса и толкова ужасно мокро, че човек оставаше с усещането, че е най-много пет.

Без слънце. Без годни за срещи момчета. А единствената ми модна грижа бе да се постарая дрехите ми да са достатъчно торбести, за да подслонят скритите под тях оръжия. Дори в относителната сигурност на книжарницата носех две фенерчета, чифт ножици и смъртоносно копие, дълго една стъпка, чийто връх бе увит със станиол. Освен това пръснах десетки фенерчета и различни предмети, които можеха да послужат като арсенал, из целия четириетажен магазин. Също така скрих няколко кръста и бутилки светена вода на различни места. Баронс щеше да ми се смее, ако знаеше.

Може би се чудите дали очаквам армия от ада.

Очаквам.

– Как ме намерихте? – попитах инспектора. Когато за последен път бях говорила с Гарда преди седмица, О’Дъфи ме бе притиснал да му кажа как да се свърже с мен. Дадох му стария си адрес в „Кларин“, където се бях подслонила за кратко, след като пристигнах. Не знам защо. Предполагам, защото просто вече не се доверявах на никого. Дори на полицията. Тук добрите и лошите изглеждаха еднакво. Попитайте мъртвата ми сестра Алина! Тя стана жертва на един от най-красивите мъже, които съм виждала – лорд Господар. Оказа се, че той е и един от най-злите.

– Аз съм детектив, госпожице Лейн – отвърна О’Дъфи със суха усмивка и аз разбрах, че няма намерение да ми каже. Усмивката изчезна и очите му се свиха с едва доловимо предупреждение: „Не ме лъжи! Ще разбера“.

Не се притесних. Веднъж Баронс ми каза същото, а той имаше завидни свръхестествени сетива. Ако той не можеше да види през мен, О’Дъфи също нямаше да може. Изчаках, чудейки се какво го е довело тук. Беше ми дал ясно да разбера, че смята случая на сестра ми за нерешим и приключен. Завинаги.

Той се отдалечи от огъня и пусна чантата, която висеше на рамото му, върху масата между нас.

По блестящия плот се пръснаха карти.

Не се издадох, но усетих студена тръпка по гърба. Вече не бих могла да гледам на картите както някога – безвредни пътеводители за заблудени пътешественици или объркани туристи. Сега, щом разгъна някоя, почти очаквам да намеря прогорени дупки там, където са Мрачните зони – онези парчета от нашите градове, които са изпаднали от картите, загубени заради смъртоносните Сенки. Вече не ме тревожеше това, което показваха картите, а това, което не показваха.

Преди седмица настоях О’Дъфи да ми каже всичко, което знае за следата, която сестра ми бе оставила на мястото на убийството ù – думите, които бе надраскала по калдъръма на уличката, докато е лежала и е умирала. ЛаРу 1247.

Каза ми, че не са успели да открият такъв адрес.

Аз успях.

Просто проявих нестандартно мислене – нещо, в което ставам все по-добра, въпреки че не мога да си припиша много заслуги за напредъка. Лесно е да мислиш нестандартно, когато животът спусне двутонен слон върху теб. И какъв все пак е този стандарт, ако не вярванията, които избираме да поддържаме за света и които ни карат да се чувстваме в безопасност? Моите стандарти в този момент бяха сплескани и толкова полезни, колкото и хартиен чадър във всичкия този дъжд.

О’Дъфи седна до мен на дивана – твърде внимателно за толкова едър човек.

– Знам какво мислите за мен – каза. Тъкмо да запротестирам учтиво – добрите южняшки обноски умират трудно, ако изобщо умират, но той ме накара да замълча с поглед, който майка ми нарича „шъткаща вълна“.

– Работя тази работа от двайсет и две години, госпожице Лейн. Знам какво изпитват семействата на жертвите на убийство, чиито случаи са приключени, когато ме погледнат. Болка. Гняв – той се изсмя сухо. – Убеждение, че аз сигурно съм пухтящ идиот, който прекарва твърде много време в кръчмите и недостатъчно на работа, в противен случай любимите им хора ще почиват отмъстени, докато извършителите гният в затвора.

Гниенето в затвора бе доста мила съдба за убиеца на сестра ми. Освен това не бях сигурна, че килията би могла да го удържи. Този Ънсийли с червената роба би могъл да надраска символи на пода, да удари с жезъла си и да изчезне през удобен портал. Баронс ме бе предупредил да не се поддавам на предположения, но не виждах причина да се съмнявам, че лорд Господар е отговорен за смъртта на сестра ми.

О’Дъфи замълча, може би ми даваше възможност да отрека. Не отрекох. Той беше прав. Изпитвах всичко това, че и още, но след като претеглих петната от желе по вратовръзката и по ризата му на корема, който висеше над колана, като косвени улики, и отсъдих, че се мотае в пекарни и кафенета, а не в кръчми.

Той взе две карти на Дъблин от масата и ми ги подаде.

Изгледах го въпросително.

– Горната карта е от миналата година. Тази отдолу е издадена седем години по-рано.

Свих рамене.

– И? – попитах. Преди няколко седмици щях да съм доволна на всякаква помощ от Гарда. Сега, след като знаех за Мрачната зона в съседство на „Книги и дреболии „Баронс“ (ужасната пустош, сред която открих ЛаРу 1247, мястото, на което имах яростен сблъсък с лорд Господар и той едва не ме уби), исках полицията да остане възможно по-далеч от живота ми. Не исках повече мъртъвци да тежат на съвестта ми. И без това Гарда нямаше с какво да ми помогне. Само Шийте зрящ можеше да види чудовищата, които превзеха изоставения квартал и го превърнаха в смъртоносен капан. Средностатистическият човек би разбрал, че е в опасност едва след като е затънал до колене в смъртта.

– Открих вашата ЛаРу 1247, госпожице Лейн. Съществува на картата, издадена преди седем години. Странно, но не съществува на картата, издадена миналата година. Гранд Уок, една пряка след тази книжарница, също не е на картата. Нито пък Конъли Стрийт – следващата пряка. Знам. Отидох дотам, преди да дойда при вас.

О, Боже! Той е вървял из Мрачната зона тази сутрин? Денят едва ли беше достатъчно светъл, за да държи Сенките сврени там, където се криеха. Ако бурята бе довяла дори само още един плътен, заличаващ небето облак, най-дръзкият от тези изсмукващи живота паразити можеше да се осмели да излезе през деня за едно хапване. О’Дъфи беше танцувал със смъртта и дори не бе разбрал.

Нищо неподозиращият инспектор махна с ръка към купчината карти. Изглеждаха добре проучени. Една от тях вероятно бе смачкана на топка в момент на шок или може би на яростно неверие, после отново изгладена. Не ми бяха чужди тези чувства.

– Всъщност, госпожице Лейн – продължи О’Дъфи, – нито една от улиците, които споменах, не присъства на някоя от наскоро издадените карти.

Дадох му най-добрия си празен поглед.

– Какво се опитвате да кажете, инспекторе? Да не би да са преименували улиците в тази част на Дъблин? Затова ли ги няма на новите карти?

Лицето му се изопна, а погледът му режеше.

– Никой не е преименувал улиците – изръмжа той. – Освен ако не са го направили, без да уведомят съответните органи на властта – той погледна отново към мен твърдо. – Мислех, че е възможно да има нещо друго, което искате да ми кажете, госпожице Лейн. Нещо, което може да звучи... малко... необичайно.

Тогава го видях в очите му. Нещо се бе случило напоследък с инспектора, което рязко бе променило начина му на мислене. Нямах представа какво бе разтърсило прагматичния поглед към света на закоравелия, преуморен, търсещ факти детектив, но сега той също мислеше извън рамката.

Трябваше да го върна обратно в рамката му веднага. Извън рамката в този град беше опасно.