По време на престоя ù зад граница, тя доверяваше най-големите си тайни на един тъп тефтер вместо на мен и аз се нуждаех от него. Ако някой не ме бе изпреварил и не го бе унищожил, някъде в Дъблин съществуваше запис на всичко, което ù се случи, откакто стъпи в тази страна. Алина беше невротично подробна. На тези страници вероятно имаше отчет за всичко, което бе видяла и почувствала, за това къде бе ходила и какво бе научила, как бе открила какво сме аз и тя, как лорд Господар я бе подмамил да си падне по него, и се надявах да е сигурна следа към местоположението на Шинсар Дъб. Кой притежаваше книгата, кой я транспортираше и по каква тайнствена причина. „Сега знам какво е – каза в последното си безумно телефонно съобщение – и знам къде...“ Обаждането прекъсна рязко.

Бях сигурна, че Алина е на път да каже, че знае къде е. Надявах се да е написала в дневника си и да го е скрила някъде, където е мислела, че аз и само аз бих могла да разбера как да го намеря. Винаги намирах дневниците ù. Със сигурност ми бе оставила следа как да намеря най-важния.

Пъхнах ключа в ключалката, разтърсих дръжката, опитвайки се да я завъртя – ключалката се инатеше, – отворих вратата и зяпнах в момичето, което стоеше вътре, взираше се в мен и размахваше бейзболна бухалка.

– Дай ми го! – настоя тя, протягайки ръка и кимайки към ключа. – Чух те и вече се обадих на полицията. Откъде имаш ключ за моя апартамент?

Прибрах ключа в джоба си.

– Коя си ти?

– Аз живея тук. Коя си ти?

– Ти не живееш тук. Сестра ми живее тук. Поне до полунощ днес.

– Няма начин. Подписах договор за наем преди три дни и предплатих. Ако имаш проблем, говори с хазяина!

– Наистина ли повика полиция?

Тя ме прецени хладно.

– Не. Но ще повикам, ако трябва.

Това беше облекчение. Още не бях виждала инспектор Джейни днес и бях доволна от отсрочката. Сега ми оставаше само той да се появи и да ме арестува за влизане с взлом или по някое друго измислено обвинение. Погледнах момичето.

– Къде са нещата на сестра ми? – настоях. Всички грижливо пакетирани кашони бяха изчезнали. Нямаше прах за снемане на отпечатъци по пода, нямаше пръснати наоколо счупени стъкла, нямаше нарязани мебели, нямаше разкъсани пердета. Всичко това бе изчезнало. Апартаментът беше безупречен и бе преобзаведен с вкус.

– Откъде да знам? Тук нямаше нищо, когато се нанесох.

– Кой е хазяинът? – попитах. Бях зашеметена. Бяха ме изключили. Докато се колебаех дали да разруша стените и подовете за цялостно, но ужасно скъпо търсене на дневника, бях отклонена от други неща, а после изгубих всички лични вещи на сестра ми.

Някой живееше в нейния апартамент. Не беше честно. Имах още един ден!

Щях да продължа да споря, докато слънцето не залезеше, докато часовникът не удареше дванайсет и последният удар не иззвънеше, ако новата наемателка бе казала нещо друго, а не това, което каза.

– Човекът долу на бара се грижи за нещата вместо него, но може би трябва да говориш със собственика.

– И кой е той?

Тя сви рамене.

– Не съм го виждала. Някакъв на име Баронс.

Почувствах се като плъх в лабиринт, а всички останали бяха хора, носеха лабораторни костюми, гледаха как бягам сляпо нагоре и надолу по задънените коридори и се смееха.

Оставих новата наемателка в мълчание. Излязох на уличката зад кръчмата, облегнах се на една зазидана врата, за да се скрия от ситния дъжд, и позвъних на Баронс от мобилния телефон, който бе оставил снощи пред вратата ми с три записани номера.

Първият беше ДБ. Този използвах сега. Другите два бяха мистериозни – АНМСМ и АУ.

Беше ядосан, когато отговори.

– Какво? – изръмжа. Чувах звуците от падащи неща, чупещо се стъкло.

– Кажи ми за сестра ми! – излаях в отговор.

– Тя е мъртва – каза той саркастично. Нямаше друго падане.

– Къде са нещата ù?

– Горе, в стаята до твоята. За какво е всичко това, госпожице Лейн, и не може ли да почака? Малко съм зает точно сега.

– Горе? – възкликнах. – Признаваш, че си ги прибрал?

– Защо не? Аз бях неин хазяин, а ти не изчисти мястото навреме.

– Бях там навреме. Имах време до края на деня.

– Беше уморена и заета, тъй че се погрижих вместо теб – оглушителен трясък подчерта думите му. – Не ми благодари!

– Бил си хазяин на сестра ми и не си направи труда да ми кажеш? Каза, че не я познаваш! – изкрещях аз, за да ме чуе над грохота, идващ от слушалката. Добре, може би изкрещях, защото бях бясна. Беше ме излъгал. Право в очите и безочливо. За какво още ме лъжеше? Трясъкът на гръмотевица над мен ме вбеси още повече. Един ден щях да избягам от Джерико Баронс и от този дъжд. Един ден щях да си намеря слънчев плаж, да разположа задника си на него и да пусна корени. – Освен това – сопнах се – името ти не беше на писмото, което получихме за щетите по апартамента.

– Човекът, който се грижи за наемите ми, прати писмото. И не знаех, че е твоя сестра. Не знаех, че съм неин хазяин, докато адвокатът ми не се обади преди няколко дни да ми каже, че има проблем с един от имотите ми – чу се глухо тупване и Баронс изгрухтя. След миг каза: – Той звъня в къщата ви в Ашфорд, но никой не му отвърна. Не искаше да е отговорен за изхвърлянето на собственост на наемател на улицата. Чух името, направих сметка, погрижих се – последва глухо „ох“ и сякаш телефонът на Баронс падна с дрънчене на пода.

Нещата интересно се преобърнаха. Горе на стълбите си бях казала „А-ха!“. Бях напълно убедена, че крие някаква лична връзка със сестра ми, че съм намерила доказателство за нея, доказателство за злодейството му, нещата като по чудо щяха да си дойдат на местата и най-накрая щях да намеря някакъв смисъл, но отговорът му бе напълно логичен. Двама от клиентите ми в „Тухларната“ притежаваха много имоти и никога не се включваха лично в управлението им, стига да нямаше някакъв проблем. Не виждаха нищо от документацията, освен ако нещо не трябваше да влезе в съда, и никога нямаха ни най-малка представа кой наема някой от апартаментите им.

– Не мислиш ли, че е ужасно съвпадение? – настоях аз, щом чух, че отново е на линията. Дишаше тежко, сякаш бягаше или се биеше, или и двете. Опитах се да си представя с кого или с какво би могъл да се бие Баронс, че да го затруднява толкова, и реших, че не искам да знам.

– Давя се в съвпадения по-дълго, отколкото искам да си мисля. Ти?

– Да – съгласих се. – И възнамерявам да стигна до дъното им.

– Направи го, госпожице Лейн!

Той звучеше враждебно. Усетих, че е готов да затвори.

– Чакай малко! Кой е АНМСМ?

– Ако не можеш да се свържеш с мен – изскърца той.

– А АУ?

– Ако умираш, госпожице Лейн. Но на твое място бих се обадил на този номер само ако съм сигурен, че умирам, иначе аз лично ще те убия – чух мъж да се смее.

Линията прекъсна.

– Ти също ги виждаш – казах с тих глас, докато сядах на пейката до леко луничава червенокоска.

Бях намерила Шийте зрящ в двора на Тринити. Момиче като мен.

На връщане към книжарницата небето се бе поизяснило, затова минах през колежа, за да гледам хората. Въпреки че слънцето едва пробиваше през облаците, следобедът беше топъл и хората бяха излезли навън, някои учеха, други се смееха и говореха.

„Щом съзреш Фае – посъветва ме Баронс, – гледай не към него, а към тълпата, за да видиш кой още го гледа!

Съветът се оказа разумен. Трябваха ми няколко часа, но най-накрая я забелязах. Това, че имаше толкова много Фае в града, помогна. Изглежда, че на всеки половин час минаваше по едно Момче носорог с някой от поверениците му. Или виждах нещо изцяло ново – като това, което и двете гледахме.

Младото момиче надзърна над книгата си и ме дари с празен поглед, който бе истинско съвършенство. Ореол от къдрава кестенява коса обрамчваше крехки черти, имаше малък прав нос, уста като розова пъпка, дръзка челюст. Дадох ù четиринайсет, най-много петнайсет години, а видът ù на Шийте зрящ вече бе почти безупречен. Накара ме да се чувствам като пълен некадърник. Сама ли се беше научила, или някой друг я беше обучил?

– Съжалявам, какво? – каза тя, примигвайки.

Погледнах обратно към Фае. Беше се проснало по гръб на ръба на един терасиран фонтан, сякаш поглъщаше неравномерните слънчеви лъчи. Беше стройно, прозирно, чудесно. Като онези прелестни, полупрозрачни картини на Феи, които са толкова популярни в днешната култура. Облак от фина коса обграждаше изящното му лице и имаше дребно, слабо момчешко тяло с малки гърди. Беше голо и не се затрудняваше с Обаяние. И защо ли? Нормалните хора не можеха да го видят, а според Баронс мнозина Фае вярват, че Шийте зрящите са измрели много отдавна или са се стопили до незначителен брой.

Подадох на момичето дневника си, отворен на страницата, на която бях скицирала Фае.

Тя трепна, захлопна го и се взря в мен.

– Как смееш? Ако искаш да се вкараш в опасност, давай, но не повличай и мен със себе си! – викна тя. Грабна книгата, раницата и чадъра, скочи и хукна с котешка грациозност.

Втурнах се след нея. Исках да я разпитам за толкова много неща. Исках да знам как е научила какво е. Исках да знам кой я е обучил и исках да се срещна с тази личност. Исках да науча повече за наследството си, и то не от Баронс, който имаше планове в плановете. Кого заблуждавах? Въпреки че беше с години по-млада от мен, в този град бе самотно и един приятел щеше да ми дойде добре.

Бях добър спринтьор. Помогна ми и това, че носех кецове, а тя беше със сандали. Въпреки че се стрелкаше от улица на улица, изблъсквайки туристи и продавачи, аз продължавах да я настигам и накрая тя се гмурна в една уличка, спря и се завъртя. Отметна огнените си къдрици и ми хвърли поглед. С котешки светещите си зелено-златисти очи тя огледа светкавично уличката, настилката, стените, покривите, а накрая небето над тях.