Баронс се сдоби с две древни оръжия и с дневник, писан от шефа на някакво тайно общество. Седях върху ръцете си, за да не започна да се въртя, чаках без дъх, докато разкриваха всяко съкровище, и изпитвах сериозни затруднения да сдържам главата си неподвижна, което е значително по-трудно, отколкото изглежда. Поривът да махна къдрица коса от лицето си, която се бе измъкнала от гладката ми прическа, стана почти нетърпим. Досега нямах представа колко често тялото издава мислите ми, докато няколко пъти не се хванах на път да свия рамене, да се поклатя или да кимна с глава. Не беше чудно, че Баронс ме разбира толкова лесно. Нощта не бе спокойна, но бе незабравима. Когато ОС най-после беше разкрит, нямах представа какво е, но Баронс знаеше и го желаеше непреодолимо. Бях се научила и аз да го разбирам.

Беше украсен със скъпоценни камъни амулет приблизително колкото юмрука ми – а аз имам малки ръце – изработен от злато, сребро, сапфири и оникс, и според информационната брошура – от няколко неопределими сплави и от също толкова тайнствени скъпоценни камъни. Пищната позлатена обвивка на амулета приютяваше огромен полупрозрачен камък с неизвестен характер и бе окачена на дълга, дебела верига. Имаше колоритна история, датираща далеч по-рано от развитието на хомо сапиенс, и бе изработен за любимата наложница на митичен крал, познат като Круз.

Всички участници в търга получиха папка с подробности за потеклото на предмета – поредица от притежатели, от която очите ми едва не изскочиха, прочитайки я над рамото на Баронс. Всеки притежател на амулета през годините фигурираше ярко в историята или в митологията. Дори аз, която бях спала през повечето часове по история, разпознах имената им. Някои бяха героично добри, други ужасно лоши. Всички бяха велики.

Очите на водещия блестяха, докато говореше за амулета и за неговата „мистична“ способност да изпълнява най-дълбоките желания на собствениците си.

„Добро здраве ли търсите? – попита той тихо хриптящия мъж, прикован за инвалидния стол. – Дълголетие? За един от собствениците му – по случайност уелсец като вас, сър – се смята, че е живял стотици години.“

„Може би имате политически домогвания – предложи той на известния мъж. – Бихте ли искали да водите великата си нация? А да имате още по-голямо богатство?“

Можеше ли да стане още по-богат? Почудих се. Ако бях на негово място, щях да се спра на по-хубава коса.

„Може би искате да си върнете сексуалното желание и привлекателност? – припя той към повехналата красавица с горчиви бразди около устата и тлеещи въглени за очи. – Да спечелите обратно съпруга си, а неговата млада съпруга... да кажем... да получи заслужено наказание?“

„Може би – подразни той мъж на четвъртия ред, който имаше най-желаното изражение, което съм виждала – бихте искали да победите всичките си врагове.“

Наддаванията се взривиха.

Баронс седеше неподвижен през цялото време и гледаше право напред. А аз въртях глава безсрамно. Сърцето ми думтеше, а не бях вложила дори петак в търга.

Продължих да чакам Баронс да наддава и ставах все по-тревожна, когато той не го направи. Круз очевидно беше легендарният създател на гривната, която В’лане ми бе предложил. Беше реликва на Фае, невероятно могъща, и дори да не я използвахме самите ние, не трябваше да бъде в този свят. Беше ОС. Инстинктът ми на Шийте зрящ ме караше да го измъкна от света на хората, където изобщо не биваше да се намира, в грешни ръце можеше да подпомогне велико зло, а това бе доказал германският диктатор, който някога го бе притежавал.

Облегнах се на Баронс и притиснах уста към ухото му.

– Кажи нещо! – изсъсках. – Наддавай!

Той положи ръка върху моята и я стисна. Кост притисна нежно кост. Млъкнах.

Наддаванията достигнаха астрономически размери. Нямаше начин Баронс да има такива пари.

Не можех да повярвам, че просто ще го изпуснем.

Наддаването се ограничи до петима ревностни съперници. После до двама – известния мъж и умиращия. Когато достигна осемцифрена сума, известният мъж се засмя и се отказа. „Вече имам всичко, което искам“ – каза той и приятно се изненадах да видя, че наистина го мислеше. В стая с недоволни, ненаситни хора той бе искрено щастлив с Климт и с живота си въобще. Издигна се значително в очите ми. Реших, че харесвам косата му, и се възхитих, че не го интересува какво мислят другите за нея. Браво на него!

Час по-късно търгът свърши. А няколко часа по-късно, благодарение на частен самолет (едва ли можете да превозите незаконни стоки с държавен) стояхме пред книжарницата малко преди да съмне. Бях толкова изтощена, че проспах полета. Събудих се с леко отворена уста и с похъркване едва когато кацнахме, а Баронс ме гледаше развеселен.

Бях бясна, че изпусна този ОС. Исках да знам докъде се простира силата му. Исках да знам дали би могъл да ме предпази по-добре от гривната, която В’лане предложи.

– Защо поне не наддаде за него? – попитах сърдито, докато той отключваше вратата.

Той ме последва вътре.

– Купувам само това, което трябва, за да поддържам фасон и да получавам покани. Всяка придобивка, направена на такъв търг, се наблюдава и записва. Не обичам хората да знаят какво имам. Никога не купувам нещата, които искам.

– Е, това е просто глупаво. Как ги получаваш тогава? – присвих очи. – Няма да ти помогна да откраднеш това нещо, Баронс.

Той се засмя.

– Не го ли искаш? Водещият търга беше неточен, госпожице Лейн. Това не е амулетът на Круз. Самият крал на Ънсийли е създал тази дрънкулка. Това е една от четирите Ънсийли Светини.

Преди няколко месеца нямаше да повярвам на нещо като Светини, но пък тогава нямаше да повярвам и на това, че съм способна да убивам.

Светините бяха най-свещените, най-могъщите и най-страстно желаните реликви на Фае. Имаше четири Светли или Сийли Светини – Копието, Мечът, Котелът и Камъкът. Както и четири Мрачни или Ънсийли Светини – Амулетът, Кутията, Огледалото и най-ужасната от тях – Шинсар Дъб.

– Видя кой го е притежавал в миналото – каза Баронс. Дори да не го искаш, можеш ли да оставиш една Мрачна Светиня на свобода в света?

– Това не е честно! Да използваш моята Шийте зрящност срещу мен, за да ме накараш да извърша престъпление.

– Животът не е честен, госпожице Лейн. А ти, изглежда, си затънала до уши в престъпления. Свиквай!

– Ами ако ни хванат? Може да ме арестуват. Може да свърша в затвора – нямаше да оцелея в затвора. Скучните униформи, липсата на цвят, рутината на съществуването в изправителното заведение биха ме разнищили напълно за седмици.

– Аз ще те измъкна – каза той сухо.

– Супер! Тогава ще бъда беглец.

– Ти вече си, госпожице Лейн. Такава си, откакто сестра ти умря – той се обърна и изчезна през междинната врата.

Зяпнах след него. Какво знаеше Баронс? Аз знаех, че бягам оттогава, но как беше научил той?

След като Алина бе убита, започнах да се чувствам невидима. Родителите ми не ме виждаха. С нарастваща честота ги хващах да ме гледат със сърцераздирателна смес от копнеж и болка и знаех, че виждат Алина в лицето ми, в косата ми, в маниерите ми. Те търсеха нея в мен, призоваваха призрака ù.

Вече не съществувах. Не бях Мак.

Бях тази, която живееше.

Той беше прав. Правосъдието и отмъщението бяха само част от мотивацията ми да напусна Ашфорд. Избягах надалеч от скръбта си, от тяхната болка, от това да съм сянка на друг човек, обичан безгранично, но горчиво загубен, а Ирландия бе достатъчно далеч.

Най-лошото беше, че сега се озовах в смъртоносен маратон, отчаяно бягах за живота си, като се мъчех да остана на стъпка пред всички чудовища, а пред себе си не виждах финалната линия.


Девет


Като говорим за обичаните и изгубените, ще спомена, че ми оставаше един ден, за да разчистя апартамента ù. До полунощ трябваше да махна всички вещи на Алина, в противен случай хазяинът имаше право да ги изхвърли на улицата. Бях пакетирала нещата ù преди седмици. Само трябваше да ги завлека до вратата, да повикам такси, да платя допълнително на шофьора, за да ми помогне да ги натоваря, и да ги откарам до книжарницата, където да ги опаковам и да ги пратя у дома.

Не можех да повярвам, че напълно съм загубила представа за времето, но се налагаше да се бия с чудовища, да търпя разпитите на полицията, да претърсвам гробище, да върна баща си у дома, да отклоня от смъртта брата на мафиот, да се справям с нова работа и да посещавам незаконен търг.

Беше цяло чудо, че изобщо успях да направя нещо. Наистина.

И така, неделя следобед на трийсет и първи август – последния ден от договора за наем на Алина. В този ден сестра ми би трябвало да е пакетирала нещата си и да чака такси, което да я закара до летището, та най-после да се върне у дома в Джорджия при безкрайните летни плажни купони на границата с есента. Този ден ме завари да изтръсквам капещ чадър и да трия обувките си в постелката пред вратата ù. Стоях няколко минути там, отърквах ненужно обувките си и дишах дълбоко. После се зарових в чантата за пудриерата, за да махна прашинката от очите си, които сълзяха.

Апартаментът на Алина беше над една кръчма в Темпъл Бар, недалеч от Тринити, където тя учеше през първите няколко месеца след като бе пристигнала. По онова време все още посещаваше редовно занятията, но след това стана напрегната, загуби тегло и започна да се държи странно.

Разбирах защо бях забравила да разчистя апартамента ù, но сега, когато стоях в него, не можех да повярвам, че съм забравила дневника ù. Алина бе пристрастена. Не бе в състояние да живее без дневник. Водеше дневник от малка. Никога не пропускаше и ден. Знаех. Някога я издебвах и го четях, а после я измъчвах с тайните, които бе решила да довери на някаква тъп тефтер вместо на мен.