Също като брат си Дерек О’Баниън бе свикнал да става неговото, а ако не станеше, да притиска по-силно. В сляпата ми решителност да отклоня вината за още една смърт, бях забравила, че той има кръвна връзка с човека, който брутално бе убил двайсет и седем души за една нощ, за да получи това, което иска.

До единайсет и половина вече не можех да поемам повече. С всяко питие, което гаврътваше, той пускаше все по-смело ръцете си и демонстрираше по-лошо отношение. Тъй като не успях да се измъкна елегантно, в пристъп на отчаяние се извиних с тоалетната и се опитах да се измъкна през една странична врата. Реших да му се обадя утре, да се престоря, че ми е прилошало, и ако ме поканеше отново, да се изплъзвам, да отлагам и да лъжа. Наистина не исках още един О’Баниън да ми е ядосан в този град. Един бе достатъчен.

Хвана ме пред тоалетната, блъсна ме до стената и ме целуна толкова грубо, че не бях в състояние да дишам. Притисната между тялото му и тухлената стена, се замаях от липсата на кислород. Устата ми още бе подута и натъртена. Съзрях вълнението в очите му и разбрах, че е мъж, който се възбужда от безпомощността на жената. Припомних си ресторанта на брат му – внимателно сресаните и строго контролирани жени, това, че на сервитьорите бе забранено да сервират на жена ястие или питие, освен ако мъж не го е поръчал за нея. О’Баниън не бяха приятни мъже.

Когато най-после се отскубнах, направих сцена, шумно обвинявайки го, че ми натрапва вниманието си, след като вече му бях казала десет пъти, че не ме интересува. Ако това беше някой друг, биячите щяха да са го изхвърлили от клуба, но в Дъблин никой не изхвърля един О’Баниън. Вместо това изхвърлиха мен. Лепенката на задните ми части – инспекторът, гледаше със свити очи и скръстени ръце, без да вдигне пръст, за да ми помогне.

Тази вечер си създадох още един враг, сякаш вече нямах достатъчно.

Все пак обаче осъществих целта си, а не беше никак лесно.

Когато погледнах през прозореца и видях, че Дерек О’Баниън се отправя към смъртоносното си рандеву със Сенките, ме обзе желание да сложа табелата, да заключа вратата, да се свия с някоя добра книга и да се престоря, че навън няма нищо и нищо лошо не е на път да стане. Изглежда, в мен има везни, които никога не съм имала, или поне не бях наясно, че имам, и не мога да се отърва от чувството, че ако не се опитвам да ги държа балансирани, ще загубя нещо, което няма да мога да си върна.

Затова се принудих да изляза от книжарницата в бързо сгъстяващия се мрак. Погледнах инспектора и стиснах зъби срещу тягостното чувство на страх, което ме обгръщаше всеки път, когато видех ужасяващото черно привидение да наблюдава, да чака. Вдигнах високо брадичка и се накарах да мина точно покрай него, сякаш не съществуваше. А доколкото можех да кажа, то не съществуваше, защото Джейни изобщо не му обърна внимание, а О’Баниън със сигурност не го бе погледнал на връщане, но пък тогава аз дръпнах потника си надолу, за да разкрия шокиращо количество пазва в опита си да го върна. Направих за единия О’Баниън това, което не бях успяла да направя за другия, и везните в мен се уравновесиха малко.

Надявах се да продължи търсенето си утре на дневна светлина и да не спре тук по пътя си. Но ако въпреки усилията ми се върнеше в изоставения квартал тази нощ, е, аз бях направила всичко по силите си и, честно казано, не бях сигурна, че е толкова важно някой О’Баниън да остане сред живите. Татко казва, че в ада има специално място за мъже, които насилват жени. Има Ънсийли чудовища, а има и такива хора.

– Добре ли се целува той, госпожице Лейн? – попита Баронс, гледайки ме внимателно.

Изтрих уста с опакото на ръката си при спомена.

– Беше като да съм притежавана.

– На някои жени това им харесва.

– Не и на мен.

– Може би зависи от мъжа, който те притежава.

– Съмнявам се. Не можех да дишам, докато ме целуваше.

– Някой ден може да целунеш мъж, без когото не можеш да дишаш, и да решиш, че дишането е маловажно.

– Да. И някой ден моят принц може да дойде.

– Съмнявам се, че ще бъде принц, госпожице Лейн. Мъжете рядко са принцове.

– Ще взема плика, Баронс. После какво? – попитах. Какъв луд зиг-заг щеше да направи животът ми след това?

– Позволих си да оставя дрехи в стаята ти. Утре вечер тръгваме за Уелс.

Оказа се, че Ел Мастърс не е там на следващия ден, нито, за мое облекчение, момчето със замечтаните очи.

Вместо това се срещнах с четвъртокурсник, който работеше за Ел и пазеше плика за мен. Беше висок, тъмнокос, имаше страхотен шотландски акцент, огромно любопитство към Баронс, за когото бе чувал от работодателката си, предполагам, и доста замечтани очи с необичаен оттенък на кехлибарено, като очи на тигър, оградени от гъсти, черни мигли.

Скоти (така и не стигнахме до представяне, аз бързах твърде много да се махна оттам и да продължа деня си) ми каза, че шестгодишната дъщеря на Ал била болна и Ел трябвало да я гледа, затова той се отбил на път за работа да вземе плика.

Взех плика и забързах към вратата. Скоти ме последва до средата на коридора, водейки необвързващ разговор с очарователния си шотландски гърлен говор, и аз останах с явното впечатление, че ще се опита да ме покани на среща. Две страхотни момчета в един и същ факултет, две нормални момчета! Само щях да се измъчвам, ако мислех отново за някое от тях. Факултетът по древни езици в Тринити беше забранена зона за мен за в бъдеще. Баронс можеше сам да си изпълнява задачките или да си наеме куриерска служба, която да го прави вместо него.

На връщане към книжарницата се престорих, че не виждам почти дузина Ънсийли Момчета носорози, придружаващи новите си протежета по улиците, оформяйки ги за човешкото общество. Те сочеха и говореха, поверениците им кимаха и бе очевидно, че ги внедряват в новия им свят – в моя свят. Исках да ги намушкам с копието си, докато ги подминавах, но се въздържах. Не бях там за малките битки. Бях там за войната.

Всички създаваха Фае обаяние, за да приличат на красиви хора, но или опитите им бяха елементарни, или бях станала по-добра в пробиването на прикритието на Фае, защото освен моментни замъглявания и кратки колебания в цветове и контури, аз ги виждах в истинските им форми. Никое не беше толкова противно, колкото отвратителния Сив мъж, който ловуваше жени и крадеше красотата им през отворените спори в плътта и в ръцете си, но въпреки това от всички тях ми се гадеше. Това беше просто ефектът на всяко Фае върху моите сетива на Шийте зрящ, моята система за ранно предупреждение. Прихванах десет с моя „радар“ на две преки, преди да срещна малката им чудовищна хайка. Преброих три нови типа Ънсийли, които щях да опиша по-късно в дневника си – може би в самолета за Уелс довечера.

Когато се върнах в книжарницата, отворих плика на пара. Лепкавият ръб се нагъна бързо – лепилото бе нарядко, така че се почудих дали съм първата, която го прави.

В плика имаше специална покана, отправена от домакин, който се бе обозначил само с един символ, без адрес. На гърба бе надраскан частичен списък, замислен да възбуди интерес. Включваше обект, за който се смяташе, че е митичен, две религиозни икони, за които се говореше, че са търсени от Ватикана, и картина на един от Майсторите, за която се твърдеше, че е изгубена преди пет века.

С Баронс отивахме на търг тази вечер, съвсем частен, от типа продажби на черния пазар, за хващането на които агентите от Интерпол и ФБР хранят сладки мечти.


Осем


Уелс е една от четирите съставни части на Обединеното кралство. Англия, Шотландия и Северна Ирландия са останалите три.

Ирландия (да не се бърка със Северна Ирландия!) е суверенна държава и член на Европейския съюз.

Цялото Обединено кралство, разположено на около двеста четиридесет и три хиляди квадратни километра, е малко по-малко от щата Орегон. Островът Ирландия – общо Северна Ирландия и Република Ирландия – е грубо пресметнато с площта на щата Индиана.

Разположен на двайсет и една хиляди квадратни километра, Уелс е мъниче. За сравнение Шотландия е с четири пъти повече площ, а щата Тексас е трийсет и три пъти по-голям.

Знам всичко това, защото го проверих. След като сестра ми беше убита, аз бях изхвърлена с неизпробвани крила от моето нежно оперено гнездо в Ашфорд, Джорджия, и очите ми се отвориха по повече от един начини. Прецених себе си и осъзнах, че наред с други недостатъци нямам цялостен усет за нещата. Опитвах се отчаяно да се разделя с провинциализма си, като се обучавах сама за заобикалящото ме от птичи поглед. Ако знанието е сила, искам по възможност да го имам цялото.

Полетът от Дъблин до Кардиф отне малко повече от час. Приземихме се в Рууз – на около десет минути от столицата – в единайсет и петнайсет. Един шофьор тръгна след нас и ни съпроводи до чакащия сребрист майбах 62. Нямам представа къде отидохме след това, защото никога не съм била в такава кола и бях твърде заета да изследвам луксозното купе, за да забележа нещо повече от уличните светлини, прелитащи покрай нас, последвани от мрак отвъд панорамния стъклен покрив. Наклоних седалката си почти хоризонтално. Изпробвах опциите за масаж. Погалих меката кожа и блестящото дърво. Наблюдавах скоростта, с която профучавахме в нощта през апаратите на покрива.

– Когато пристигнем, ще заемеш мястото си и няма да мърдаш – каза Баронс за пети път. – Не си чеши носа, не си играй с косата, не си трий лицето и независимо какво ти казвам, не кимай! Говори ми, но тихо! Хората ще слушат, ако могат. Бъди дискретна!

– Неподвижна като котка, тиха като мишка – повторих, преглеждайки подбора на филми към моя личен телевизор с плосък екран. Колата беше способна на това, което критиците наричат „скоростно изпълнение“, вдигайки от нула до сто за пет секунди. Баронс трябва да е сериозен колекционер, щом нашият домакин бе изпратил такава кола за него.