Усмивката на Дерек О’Баниън беше остра като нож.

– Ние, О’Баниън, не тревожим полицията с нашите проблеми. Сами се грижим за тях – рече и ме проучи с клинично безразличие. Целият флирт си бе отишъл. – Откога работите тук?

– Три дни – казах правдиво.

– Нова сте в града.

– Хм.

– Как се казвате?

– Мак.

Той се засмя.

– Не приличате на шотландка.

Дали не ми се предоставяше по-безопасна тема?

– А как изглеждам? – попитах леко, подпирайки хълбок на гишето и леко извивайки гръб. Върни се на флирта с мен, подканваше позата на тялото ми.

Той ме огледа от глава до пети.

– Проблем – каза след миг с лека, сексуално заредена усмивка.

Засмях се.

– Не съм, наистина.

– Жалко – парира той. Но можех да позная, че умът му не бе изцяло във флирта, а бе насочен към брат му. И нещо друго можех напълно да разбера. Беше насочен към лова на истината, към възмездие. Що за прищявка на съдбата ни бе направила сродни души? Мен и този мъж? О, извинете! Не беше прищявка на съдбата. Бях аз.

Той извади визитка от портфейла си, писалка от джоба и надраска нещо на гърба.

– Ако видите или чуете нещо, ще ми кажете, нали, Мак? – той взе ръката ми, обърна я с дланта нагоре и постави върху нея усмивка преди визитката. – По всяко време. Ден или нощ. Каквото и да е. Без значение колко незначително ви се струва.

Кимнах.

– Мисля, че е мъртъв – ми каза Дерек О’Баниън. – И ще убия копелето, което го е направило.

Кимнах отново.

– Той ми беше брат.

Кимнах за трети път.

– Сестра ми беше убита – изтърсих.

Погледът му се изостри с нов интерес. Внезапно станах нещо повече в очите му, от поредното флиртуващо красиво момиче.

– Тогава разбирате желанието за мъст – каза той меко.

– Разбирам го – съгласих се.

– Обадете ми се по всяко време, Мак! – каза той. – Мисля, че ви харесвам.

Гледах как излиза в мълчание.

Когато вратата се затвори зад него, изтичах в банята, заключих се и се облегнах на вратата, където стоях и се взирах в огледалото, опитвайки се да се примиря с двойните отражения.

Аз търсех чудовището, което бе убило сестра ми. Но аз бях чудовището, което бе убило брат му.

Когато излязох от банята, се огледах наоколо и с облекчение открих, че не са влизали други клиенти. Бях забравила да сложа надписа „Ще се върна след пет минути“, който направих вчера, за да покривам отскачането ми до тоалетната.

Побързах да обърна табелата. Отново затворих рано. Баронс просто трябваше да го приеме. Не беше много рано, пък и не му трябваха пари.

Докато нагласях табелката, направих грешката да погледна през прозореца.

Беше почти тъмно. Хората по тези места наричат времето от денонощието, когато денят леко преминава в нощ, сумрак или здрач.

Бях неспособна да реша кое е по-лошо: инспектор Джейни, който седеше на пейка няколко врати вдясно и дори не се преструваше, че чете вестника в ръката си, загърнатото в черно привидение, което стоеше точно отсреща през улицата и ме гледаше изпод пепелявите сенки на мъждивата улична лампа или Дерек О’Баниън, който излезе от магазин през две врати, обърна се наляво и се отправи право към Мрачната зона.

– Къде, по дяволите, беше? – Баронс отвори вратата на таксито и ме изтегли навън с ръка под мишницата ми. Стъпалата ми се отделиха от земята за миг.

– Не започвай! – изръмжах. Издърпах се от ръката му и минах покрай него. Таксито на инспектор Джейни точно отбиваше зад мен. Чудех се дали вече не му липсва семейството. Надявах се скоро да се умори от мен и да се прибере у дома.

– Ще ти взема мобилен телефон, госпожице Лейн – излая Баронс зад гърба ми. – Ще го носиш през цялото време като копието. Няма да правиш нищо без него. Трябва ли да ти напомням всички неща, които няма да правиш без него?

Казах му къде може да сложи още непоръчания мобилен телефон – слънцето не огрява там и при това не нарекох мястото с цветното му име – и нахлух в магазина.

Той нахлу след мен.

– Забрави ли опасностите навън в дъблинската нощ, госпожице Лейн? Да излезем ли на малка разходка? – попита. Веднъж, когато ме сметна за неподатлива, ме заплаши да ме завлече в Мрачната зона през нощта. Тази вечер бях твърде скована, за да ми пука. Резетата зазвъняха като куршуми, докато ги пускаше. – Забрави ли целта си тук, госпожице Лейн?

– Как бих могла? – казах горчиво. – Всеки път, щом опитам, се случва нещо още по-лошо.

Бях на половината път към междинната врата, когато ме хвана и ме завъртя. Огледа ме със свиреп поглед, който, изглежда, се задържа за момент върху кристалната висулка между гърдите ми. Или върху гърдите ми?

– И ето те, облечена като евтина фльорца, излизаш за едно питие. Какво си мислила? Мислеше ли изобщо?

– Евтина фльорца? Влез в крак с времето, Баронс. Изобщо не изглеждам евтино. Всъщност със сигурност съм твърде наконтена по стандартите на много хора напоследък и определено нося повече дрехи от онази глупава малка черна рокля, която ме накара да облека, когато ние... – прекъснах. Бях отишла с тази оскъдна рокля на място, за което точно сега не исках да мисля. – И за протокола – казах остро – не излязох за едно питие.

– Не ме лъжи, госпожице Лейн! Надушвам го по теб. И други неща. Кой беше мъжът? – мургавото му, екзотично лице беше студено. Ноздрите му се разширяваха и свиваха като на животно, усетило плячка.

Баронс има изключителни сетива. Не бях сръбнала дори глътка алкохол.

– Казах, че не съм пила – повторих. Вечерта бе ужасна, една от най-лошите в живота ми.

– Имала си нещо. Какво беше? – настоя той.

– Гарнирана с алкохол целувка – казах напрегнато. – Две, ако трябва да съм точна, но само защото не се отместих достатъчно бързо, за да избегна втората. Обърнах се. Мразех се, мразех избора, който правех.

Стрелна ръка и стисна рамото ми. Извъртя ме обратно към него с такава жар, че можех да се завъртя в главозамайващи кръгове, ако не ме бе хванал за раменете. Изглежда, осъзна, че ме държи твърде силно, и точно в момента, когато щях да му се сопна, отпусна пръсти, но тялото му явно поглъщаше двойно напрежението. Погледът му падна отново върху колието ми, към меката му възглавница между гърдите ми.

– От кой?

– От кого, смятам, че е правилният израз.

– Добре. От кого, мамка му, госпожице Лейн?

– Дерек О’Баниън. Други въпроси?

Той ме изгледа за момент, после изви устни в бавна полуусмивка. Точно както с О’Баниън по-рано, внезапно се оказах много по-интересна за него.

– Виж ти! – възкликна и избърса устата ми с палеца си, после хвана с ръка брадичката ми и обърна лицето ми към светлината, проучвайки очите ми. За момент помислих, че ще ме целуне, за да вкуси моята сложност и съучастничество. Или беше двуличие? – Целувала си брата на мъжа, когото уби. Защо? – промърмори той копринено.

– Аз не съм го убила – казах горчиво. – Ти го уби без моето разрешение.

– Глупости, госпожице Лейн – каза той. – Ако те бях попитал онази нощ дали го искаш мъртъв, за да си в безопасност, ти щеше да кажеш „да“.

Спомних си онази нощ. Щях да я помня завинаги. Плашех се от скоростта, с която се разплиташе живота ми, бях ужасена от Роки О’Баниън, но също така бях съвсем наясно, че ако ние не му сторим нещо, той ще ми причини нещо много лошо и без съмнение неописуемо болезнено. Не се заблуждавам относно способността си да издържам на мъчения. Баронс беше прав. Щях да кажа: „Направи каквото трябва, за да ме държиш в безопасност!“. Но не беше задължително това да ми харесва. И не трябваше да го признавам.

Обърнах се и тръгнах.

– Искам утре сутринта да отидеш до Факултета по древни езици в колежа Тринити, госпожице Лейн.

Свих се, сякаш ми бе дръпнал рязко каишката, и погледнах намръщена към тавана. Дали нещо космическо не ми правеше номера тук? Цялата вселена ли се бе наговорила да си прави шеги с Мак? Факултетът по древни езици беше единственото място в Дъблин, което си бях отбелязала никога да не посещавам.

– Шегуваш се, нали?

– Не. Защо?

– Забрави! – промърморих. – Какво искаш да правя там?

– Питай за жена на име Ел Мастърс! Тя ще ти даде един плик.

– Защо не идеш сам да си го вземеш? – попитах. Какво правеше той по цял ден?

– Утре съм зает.

– Ами иди го вземи тази вечер!

– Няма да е у нея преди сутринта.

– Тогава нека го прати по куриер!

– Кой е работодателят тук, госпожице Лейн?

– Кой е детекторът на ОС?

– Има ли причина да не искаш да отидеш в университета?

– Не – отвърнах. Не бях в настроение да говоря за замечтани очи и срещи, които не можех да имам.

– Тогава какъв е проблемът ти, госпожице Лейн?

– Не трябва ли да ме е страх, че лорд Господар може да ме хване, докато съм навън?

– Тревожеше ли се за това, когато позволи на Дерек О’Баниън да натика езика си в гърлото ти?

Сковах се.

– Той отиваше в Мрачната зона, Баронс?

– И? Един проблем по-малко за нас.

Поклатих глава.

– Аз не съм като теб, Баронс. Не съм мъртва отвътре.

Усмивката му стана с десет оттенъка по-ледена.

– И какво направи? Изтича след него и му се предложи на сребърен поднос, за да го върнеш?

Почти. А после трябваше да прекарам следващите три часа и половина в клуб в центъра, да танцувам и да флиртувам с него, стараейки се да държа ръцете му далеч от мен, докато инспектор Джейни гледаше от маса в ъгъла. Опитвах се да използвам достатъчно много от времето му, че да отклоня желанието му да се върне и да търси в Мрачната зона през нощта. А накрая пробвах да се извиня учтиво и се провалих.