„Отвеждам я у дома.“

„Опитай!“ (Баронс е човек на досадно малко думи.)

„Тя ще избере мен пред теб“ – каза му татко гордо.

Баронс се изсмя.

– Мак, бебче – каза татко, без дори да откъсне очи от Баронс, – събирай си нещата! Отиваме си у дома.

Изстенах. Разбира се, бих избрала татко пред Баронс, ако ми бе даден честен избор. Но нямах такъв избор. Не ми бе дадено много напоследък. Знаех, че отказът ми ще го нарани. А трябваше да го нараня, защото трябваше да го накарам да си тръгне.

– Съжалявам, тате, но аз оставам тук – казах меко.

Джак Лейн трепна. Откъсна поглед от Баронс и се втренчи в мен със студен укор, но не преди да видя болката и промяната в израза на адвоката, който не успя да залепи достатъчно бързо.

Тъмните очи на Баронс блеснаха. Доколкото зависеше от него, разговорът бе приключил.

На другата сутрин отидох с татко на летището, за да го изпратя.

Снощи не можех да повярвам, че ще го накарам да замине, и май не съм сигурна, че аз съм тази, която го направи.

Остана в книжарницата, в една от допълнителните спални на четвъртия етаж, и ме държа будна до три сутринта. Извади всеки аргумент, за който можеше да се сети (а повярвайте ми, адвокатите могат да ви изтощят с аргументи), опитвайки се да ме накара да променя решението си. Направихме нещо, което никога не сме правили – легнахме си ядосани един на друг.

Ала тази сутрин той бе напълно различен човек. Събудих се и го намерих долу да пие кафе с Баронс в кабинета. Посрещна ме с една от онези големи, всеобхващащи прегръдки, които толкова обичам. Беше отпочинал, любещ и, както обикновено – чаровен. Мъж, който, макар да бе два пъти по-стар от моите съученички от гимназията, ги бе карал да се кикотят като малоумни. Беше енергичен, весел и като цяло в по-добро разположение на духа, отколкото го бях виждала след смъртта на Алина.

Усмихна се и разтърси ръката на Баронс, когато тръгнахме с нещо, което приличаше на истинско приятелско отношение, дори уважение.

Предполагам, че Баронс бе споделил нещо за себе си с баща ми, което разкриваше скрита почтеност на характера, която още не бях видяла и което бе успокоило ума на адвоката Джак Лейн. Каквато и тема за разговор да бяха намерили той и Баронс, беше свършила чудеса.

След кратка спирка в хотела на баща ми, за да си вземе багажа, плик кроасани и кафе, ние запълнихме времето си на път за летището, обсъждайки любимите си теми – коли и новите модели, показани на последното автомобилно изложение.

На терминала се потопих в още една прегръдка, пратих моята любов на мама, обещах да се обадя скоро и успях да се върна в книжарницата навреме, за да отворя.

Имах добър ден, но бях започнала да осъзнавам, че животът обича да те ритне в зъбите точно когато започнеш да се отпускаш и свалиш гарда.

До шест часа имах петдесет и шест клиенти, маркирах внушително количество продажби и открих, че ми харесва да продавам книги. Бях открила призванието си. Вместо да сервирам напитки и да гледам как хората се превръщат в пияни идиоти, ми плащаха, за да продавам чудесни истории, пълни с мистерии, хаос и романтика. Вместо да плискам упойващ алкохол в чаши, аз наливах въображаем тоник, за да облекча стреса, трудностите и тежкия труд в живота на клиентите.

Не разяждах ничий черен дроб. Не трябваше да гледам как оплешивяващи мъже на средна възраст свалят красиви млади студентки, опитвайки се да изживеят отново славните си дни. Не бях наводнена от гадните сълзливи истории на наскоро и толкова често съвсем заслужено зарязани мъже, докато стоях зад гишето. Не трябваше да гледам как някой изневерява на половинката си, пикае по пода или си търси боя цял ден.

В шест часа трябваше да благодаря на късмета си и да затворя рано.

Но не го направих и точно когато започнах да се чувствам почти щастлива и доволна от себе си, животът ми отново се върна в ада.


Седем


–Хубаво местенце имате тук – каза последният ми клиент, докато вратата се хлопваше зад него. – Отвън не си личи, че вътрешността е толкова голяма.

Помислих си същото първия път, когато влязох в „Книги и дреболии „Баронс“. Сградата просто не изглеждаше достатъчно голяма отвън, за да побере всичко, което беше отвътре.

– Здравейте! – казах. – Добре дошли в „Баронс“! Нещо специално ли търсите?

– Всъщност, да, търся.

– Тогава сте дошли на точното място – му казах. – Ако нямаме книгата, която търсите, на склад, можем да я поръчаме и имаме страхотни неща за колекционери на втория и на третия етаж.

Той беше красив мъж в края на двайсетте, може би в началото на трийсетте, тъмнокос и добре сложен. Напоследък, изглежда, бях заобиколена от привлекателни мъже.

Когато излязох иззад гишето, той ме огледа оценяващо и бях доволна, че се бях облякла хубаво. Не исках татко да си иде у дома със спомена за раздърпана, натъртена и лошо облечена дъщеря, затова сутринта избрах тоалета си грижливо. Изрових бухнала прасковена пола, която се диплеше кокетно, като вървях, красив потник и златни сандали с каишки около прасците. Вплетох ярък копринен шал през късите си черни къдрици и го вързах на тила, оставяйки краищата да се влачат по голите ми рамене. Отделих време на грима си, скривайки синините, и напудрих носа, бузите и деколтето си с блещукаща пудра. Висящи кристални обици забърсваха врата ми, като се движех, голяма висулка почиваше в цепката между гърдите. Лъскавата Мак се чувстваше фантастично.

Дивата Мак беше доволна единствено от копието, прикрепено от вътрешната страна на дясното бедро. И от късия кортик, който намерих в кабинета на Баронс и който вързах на лявото си бедро. И от малкото фенерче, скрито в джоба ми. И от четирите чифта ножици зад гишето. И от проучването, което правех в свободното си време днес, за закона за огнестрелни оръжия в Ирландия и как да се сдобия с едно. Мислех, че полуавтоматичните изглеждат добре.

– Американка? – попита той.

Започвах да свиквам да съм турист в Дъблин. В колежа въпросът беше: „Каква специалност си?“. Зад граница всеки познава каква националност си. Кимнах.

– А вие определено сте ирландец – усмихнах се. Той имаше дълбок глас, ритмичен акцент и изглеждаше така, сякаш бе роден да носи дебел кремав ирландски пуловер, избелели дънки и здрави ботуши. Движеше се със спокойно изящество, родено от мускули и мъжественост. Беше му отдясно. Не можах да не забележа. Изчервих се и се заех да подреждам вечерните вестници по гишето.

През следващите няколко минути се отдадохме на леката задявка на мъж и жена, които смятат другия за привлекателен и се наслаждават на вечния ритуал на флирта. Не всеки го прави и честно, мисля, че е изгубена форма на изкуството. Флиртът няма нужда да води някъде. И няма нужда да свършва в леглото. Обичам да мисля за него като за нещо малко по-приятелско от ръкостискане и малко по-малко интимно от целувка. Той е начин да кажеш „Здравей, изглеждаш страхотно, приятен ден!“. Един изискан флирт, игран от хора, които разбират правилата, оставя всички с добро усещане и може да повиши и най-тъжното настроение.

Определено се чувствах наперена по времето, когато върнах разговора обратно към работата.

– И какво да ви помогна да намерите, господин... – пробутах деликатно за име.

– О’Баниън – той протегна ръка. – Дерек О’Баниън. Надявам се да ми помогнете да намеря брат си – Роки.

Преживявали ли сте един от онези моменти, в които времето просто замръзва? Когато светът внезапно става мъртвешки неподвижен и можете да чуете как пада игла, а шляпащият звук, който издава сърцето ви, е толкова силен в ушите ви, че се чувствате, сякаш се давите в кръв, стоите там в този разтегнат момент и умирате хиляди пъти, но не съвсем. И моментът отминава и ви захвърля от другата страна с увиснала уста и изтрита черна дъска там, където преди е бил умът ви.

Мисля, че гледах твърде много стари филми напоследък посред нощ, когато не можех да спя, защото безтелесният глас, който ми предложи съвет в този момент, звучеше много като Джон Уейн.

„Раздвижи се, малък каубой!“ – каза той със сух и гробовно провлачен глас. Няма да повярвате през колко неща ме е прекарал този съвет оттогава. Когато всичко друго изчезне, топките са единственото, което ти е останало. Въпросът е дали твоите са направени от плът и кръв, или от стомана.

Докато разтърсвах ръката на Дерек О’Баниън, копието, което бях откраднала от брат му, преди да го доведа до непреднамерената му смърт, прогори вътрешната част на бедрото ми като дамга от ада. Не обърнах внимание.

– Боже, брат ви изчезнал ли е? – примигнах към него.

– Да.

– Откога?

– За последен път е бил видян преди две седмици.

– Колко ужасно! – възкликнах. – Какво ви води в нашата книжарница?

Той се вгледа в мен и внезапно се почудих как съм могла да пропусна приликата. Същите студени очи, които ме гледаха преди две седмици в бърлогата на мафиота, облепена с кръстове и религиозна иконография, сега гледаха към мен. Някои биха отбелязали, че Роки и брат му Дерек са черни ирландци, но научих от Баронс, който знаеше всичко за всеки, че тази свирепа, безмилостна кръв, която тече във вените на О’Баниън, е на далечни саудитски предшевственици.

– Спирах във всеки магазин по тази улица. Има три коли на уличката зад тази книжарница. Знаете ли нещо за тях?

Поклатих глава.

– Не. Защо?

– Те принадлежат на... сътрудници на брат ми. Чудех се дали не знаете кога са били оставени там и защо. Дали не сте чули или видели нещо. Може би четвърта черна кола? Много скъпа?

Поклатих отново глава.

– Наистина изобщо не ходя отзад и не обръщам внимание на колите. Шефът ми изхвърля боклука. Аз просто работя тук. Опитвам се да стоя вътре през повечето време. Уличките ме плашат – бях започнала да дърдоря. Захапах леко вътрешната страна на бузата си, за да се спра. – Говорихте ли с полицията? – насърчих го. Върви там, махни се оттук, тихо си пожелавах.