Спенсър се усмихна на сестра си и на Иън. Той задържа погледа й за момент, след което заговорнически й намигна.

Спенсър усети как стомахът й се преобръща. Тя все още настръхваше всеки път, когато Иън я поглеждаше. Дори след три години помнеше всяка подробност от целувката им. Иън бе облечен с мека сива тениска на Найк, зелени армейски къси панталони и кафяви спортни обувки Мерил. Миришеше на окосена трева и канелена дъвка. Спенсър просто го бе целунала за довиждане по бузата — лек флирт, нищо повече. В следващата минута той я бе притиснал към колата си. Спенсър бе толкова изненадана, че дори не затвори очи.

Иън наду свирката, откъсвайки Спенсър от мислите й. Тя изтича към групичката момичета от отбора, следвана от Иън.

— Добре, момичета — Иън плесна с ръце. Отборът го заобиколи. — Моля ви, не ме мразете, но днес ще правим къс спринт, патешко ходене и бягане по хълма. Треньорът нареди.

Всички, освен Спенсър, изстенаха.

— Казах ви да не ме намразвате за това! — извика Иън.

— Не може ли да правим нещо друго? — изплака Кирстен.

— Просто мислете за това как ще сритаме задниците на „Притчард“ — каза Иън. — Ако успешно изпълните всички упражнения, утре след тренировката ще ви заведа в „Мерлин“. Целият отбор се разкрещя от радост. „Мерлин“ бе прочут с нискокалоричния си сладолед, който бе много по-вкусен от пълномаслените си събратя.

Когато Спенсър се наведе да затегне наколенките си — отново — тя усети, че Иън стои до нея. Когато погледна към него, видя, че се усмихва.

— За протокола — каза той с нисък глас, като закри лицето си с ръка, — ти играеш в центъра много по-добре от сестра ти. В това няма никакво съмнение.

— Благодаря — усмихна се Спенсър. Ароматът на окосена трева и крема против изгаряне на Иън гъделичкаха носа й. Сърцето й биеше ускорено. — Това означава много за мен.

— И за останалото не се шегувах — левият ъгъл на устата му се изви нагоре в полуусмивка.

Спенсър усети лека тръпка. Да не би да имаше предвид онова за „умната“ и „красива“ сестра? Тя погледна към другия край на игрището, където стоеше Мелиса. Сестра й се бе навела над телефона си и не й обръщаше капчица внимание.

Много добре.

7.

Няма нищо по-добро от един старомоден разпит

Понеделник вечерта Хана паркира своя Приус до дома си и изскочи от колата. Трябваше само да се преоблече, след което щеше да се срещне с Мона, за да вечерят заедно.

Униформеното сако на „Роузууд дей“ и плисираната пола щяха да бъдат истинска обида за Приятелницата. Трябваше да се отърве от тези дълги ръкави — цял ден се бе потила с тях. Докато бе пътувала към къщи, Хана се бе пръскала поне стотина пъти с минерална вода Евиан, но все още и бе ужасно горещо.

Когато зави зад ъгъла, тя забеляза карамеления лексус на майка си, паркиран пред гаража, и се спря. Какво правеше майка й вкъщи? Обикновено госпожа Мерин оставаше до късно в офиса на „Макманъс & Тейт“, филаделфийската рекламна агенция, в която работеше. Често се прибираше дори след десет вечерта.

Едва тогава Хана забеляза и останалите четири коли, паркирани съвсем близко една до друга пред гаража: сребърният мерцедес купе определено принадлежеше на Спенсър, бялото волво бе на Емили, а зеленото субару — на Ариа. Последната кола бе един бял форд, с надпис ПОЛИЦЕЙСКО УПРАВЛЕНИЕ РОУЗУУД отстрани.

Какво ставаше тук, по дяволите?

— Хана.

Майка й стоеше на входната врата. Все още бе облечена с лъскавия си черен костюм и обувките от змийска кожа с високи токчета.

— Какво става тук? — попита разстроена Хана. — Защо старите ми приятелки са тук?

— Опитах се да ти се обадя, но ти не си вдигаше телефона — каза майка й. — Полицай Уайлдън искаше да ви зададе няколко въпроса за Алисън. Те са отзад, на верандата.

Хана извади телефона от джоба си. Имаше три пропуснати обаждания от майка й.

Госпожа Мерин се обърна. Хана я последва в къщата. Влязоха първо в кухнята. Хана се спря до телефонната масичка.

— Има ли някакви съобщения за мен?

— Да, едно. — Сърцето на Хана подскочи, но след това майка й продължи — От господин Ейкърд. Провеждат някаква реорганизация в клиниката за изгаряния и повече няма да имат нужда от твоите услуги.

Хана примигна. Това бе наистина приятна изненада.

— Някой… друг?

Госпожа Мерин я погледна разбиращо.

— Не — тя нежно докосна Хана по ръката. — Съжалявам, Хан. Не се е обаждал.

Независимо от това, че животът на Хана бе станал почти перфектен, мълчанието на баща й бе изключително болезнено за нея. Как може толкова лесно да я изхвърли от живота си? Нима не разбираше, че тя бе имала много добра причина да напусне вечерята и да отиде на бала? Нима не разбираше, че не би трябвало да кани годеницата си Изабел и нейната перфектна дъщеря Кейт на техния специален уикенд? Но пък нали скоро щеше да се ожени за безцветната Изабел — и тогава Кейт официално щеше да стане негова доведена дъщеря. Може би не се обаждаше на Хана, защото още една дъщеря му идваше в повече.

„Няма значение“ — каза си Хана, като съблече сакото си и изпъна прозрачната си розова блузка на „Ребека Тейлър“. Кейт бе една превзета кучка — щом баща й е избрал нея, значи двамата се заслужават един друг.

Когато погледна през голямата остъклена врата към верандата. Спенсър, Ариа и Емили наистина седяха около гигантската маса от тис, а цветното стъкло хвърляше отблясъци върху лицата им. Полицай Уайлдън, най-новият член на роузуудската полиция и най-нов приятел на майка й, стоеше изправен до барбекюто.

Присъствието в дома й на трите й най-добри бивши приятелки й изглеждаше твърде сюрреалистично.

За последно бяха седели заедно на верандата на Хана в края на седми клас — тогава тя бе най-смотаната и най-грозна от всички. Но сега раменете на Емили се бяха разширили и косата й имаше леко зеленикав оттенък. Спенсър изглеждаше стресирана и напрегната. А Ариа приличаше на зомби с черната си коса и бледа кожа. Ако Хана беше свръх модна рокля на „Проенца Шулер“, то Ариа бе ужасна, размъкната трикотажна рокля от някоя конфекция.

Хана си пое дълбоко дъх и отвори вратата. Уайлдън се обърна. На лицето му бе изписано сериозно изражение. Под яката на полицейската му униформа се подаваше крайчето на черната му татуировка. Хана продължаваше да се чуди как може Уайлдън, някогашният побойник на „Роузууд дей“, да започне работа в полицията.

— Хана. Седни, моля.

Хана издърпа един стол и се настани до Спенсър.

— Това дълго ли ще продължи? — Тя погледна инкрустирания си с диаманти часовник „Диор“. — Закъснявам за една среща.

— Няма, ако започнем веднага — Уайлдън ги огледа. Спенсър си оглеждаше ноктите, Ариа дъвчеше дъвка със затворени очи, а Емили се бе втренчила в ароматизираната свещ, която бе поставена в средата на масата, и изглеждаше така, сякаш всеки момент ще заплаче.

— Първото нещо, което искам да ви съобщя — каза Уайлдън, — е, че някой е дал един от вашите домашни клипове на пресата. — Той погледна към Ариа. — Едно от филмчетата, които преди години сте дали на полицията. Така че може би ще го видите по телевизията — всички новинарски канали го имат. Разследваме как е попаднало у тях — виновните ще бъдат наказани. Исках вие първи да разберете.

— За кое филмче става въпрос? — попита Ариа.

— Нещо за есемеси по телефона? — отговори той.

Хана се облегна назад и се опита да си спомни за кое клипче става въпрос — те бяха толкова много. Тогава Ариа бе обсебена от камерата си. Хана непрекъснато се опитваше да избяга от снимките, защото според нея камерата добавяше не десет килограма към фигурата, а двайсет.

Уайлдън изпука с пръсти и духна в мелничката за чер пипер, която седеше в средата на масата. Малко пипер се разсипа по покривката и във въздуха веднага се разнесе характерната му миризма.

— Другото нещо, за което бих искал да поговорим, е за самата Алисън. Имаме причини да смятаме, че убиецът на Алисън е някой от Роузууд. Някой, който може би все още живее тук… и който все още може да представлява опасност.

Всички затаиха дъх.

— Започнахме разследването отначало — продължи Уайлдън, като стана от масата и започна да я обикаля, скръстил ръце зад гърба си. Най-вероятно бе видял някой от „На местопрестъплението“ да се държи така и бе решил, че е много яко. — Опитваме се да възстановим живота на Алисън, преди да изчезне. Искаме да започнем с хората, които най-добре са я познавали.

Точно тогава телефонът на Хана иззвъня. Тя го измъкна от чантата си. Мона.

— Мон — тихо каза тя, като стана от стола си и се оттегли в най-отдалечения ъгъл на верандата, близо до розовите храсти на майка й. — Ще закъснея с няколко минути.

— Кучка — подразни я Мона. — Каква гадост. Вече съм седнала на нашата маса в „Рив Гош“.

— Хана — сърдито я повика Уайлдън. — Моля те, би ли казала на човека, който те търси, че ще му се обадиш по-късно?

В същото време Ариа кихна.

— Наздраве — каза Емили.

— Къде си? — попита подозрително Мона. — С кого си?

— Вкъщи съм — отговори Хана. — С мен са Емили, Ариа, Спенсър и поли…