— Идеално е — почти извика Ариа. — А Мередит заслужава да й се изпише на челото „крадла на съпрузи“. Просто пришиването на червена буква А към роклята й няма да бъде достатъчно.

Шон се засмя.

— Звучиш така, сякаш „Алената буква“ страшно ти харесва.

— Не знам, прочела съм едва осем страници. — Ариа внезапно се умълча, сякаш се бе сетила нещо. — Всъщност, почакай. Остави ме пред „Холис“.

Шон я погледна с крайчеца на окото си.

— Ще се срещнеш ли с него?

— Не точно — лукаво се усмихна тя.

— Дооообре… — Шон подмина няколко пресечки в студентския квартал на „Холис“, който бе пълен с тухлени и каменни сгради, стари бронзови статуи на основателите на университета и стотици небрежно облечени студенти, яхнали велосипедите си. Спря колата на паркинга на университета и я погледна разтревожено.

— Нали не смяташ да направиш нещо незаконно?

— Не. — Ариа го целуна леко. — Не ме чакай. Оттук мога да се прибера и пеша.

Тя изпъна рамене и се отправи към главния вход на колежа по изкуства. Съобщението на баща й се появи пред очите й. „Аз съм в сградата, чакам Мередит да свърши часовете си.“ Самата Мередит бе казала на Ариа, че преподава студийно изкуство в „Холис“. Тя се промъкна край охранителя, който трябваше да проверява личните карти, но вместо това гледаше мач на „Янките“ на портативния си телевизор. По нервите й течеше такова напрежение, сякаш бяха незаземени жици.

В сградата имаше само три студиа, които бяха достатъчно големи, за да поберат класове по рисуване. Ариа беше наясно с това, защото в продължение на години бе посещавала курсове по рисуване в „Холис“. Днес беше заета само едната стая, което означаваше, че точно тя й е необходима. Ариа се втурна през вратата и веднага усети миризмата на терпентин и непрани парцали. Дванайсетте студенти, които бяха подредили стативите си в кръг, се обърнаха към нея. Единственият човек, който не помръдна, бе сбръчканият, плешив, абсолютно гол възрастен модел, който стоеше в средата на стаята. Той бе изпъчил хилавите си гърди напред, поставил ръце на кръста, и дори не мигна. Ариа направо му се възхити.

Тя забеляза Мередит, която се бе облегнала върху една маса до прозореца в дъното. Забеляза дългата й, буйна коса. Забеляза розовата мрежа, татуирана на китката й. Мередит изглеждаше силна и самоуверена, а бузите й бяха покрити с дразнеща, здравословна розовина.

— Ариа? — извика Мередит в проветривата огромна стая. — Каква изненада.

Ариа се огледа. Всички студенти бяха подредили боите и четките си край платната си. Тя се приближи до най-близкия човек, грабна една грамадна четка, топна я в бурканчето с червена боя и хукна към Мередит, оставяйки след себе осеят с червени капчици под. Преди някой да успее да направи нещо, Ариа надраска едно голямо, несъразмерно А върху лявата страна на нежната бяла мрежеста рокля на Мередит.

— Сега всички ще разберат какво си направила! — изръмжа Ариа.

Без да остави на Мередит възможност да реагира, тя се врътна и излетя от стаята.

Когато отново се озова отвън, на голямата зелена морава пред „Холис“, тя избухна в луд ликуващ смях. Не беше точно надпис „крадла на съпрузи“ върху челото, но бе напълно достатъчно. Ето, Мередит. Това заслужаваш.

6.

Съперничество между сестри няма край

На тренировката по хокей на трева в понеделник следобед Спенсър дръпна доста пред съотборничките си по време на загряващата обиколка на игрището. Денят бе необичайно топъл и момичетата се движеха малко по-бавно от обичайното. Кирстен Галън се напъна да я настигне.

— Чух за „Златната орхидея“ — каза задъхано тя, пристягайки русата си опашка. — Това е страхотно!

— Благодаря — сви глава между раменете си Спенсър. Невероятно колко бързо се разпространяваха новините в „Роузууд дей“ — самата тя бе разбрала за това от майка си едва преди шест часа. Оттогава поне десет души я бяха поздравили.

— Разбрах, че Джон Майер е спечелил „Златната орхидея“, когато е бил в гимназията — продължи Кирстен. — За някакво есе върху теория на музиката.

— Ъх. — Спенсър бе абсолютно сигурна, че Джон Майер не е печелил — тя знаеше всичките лауреати през последните петнайсет години.

— Обзалагам се, че ще спечелиш — каза Кирстен. — И после ще те дават по телевизията! Може ли да дойда с теб на дебюта ти в шоуто „Днес“?

Спенсър сви рамене.

— Конкуренцията е много жестока.

— О, я стига — Кирстен я тупна по рамото. — Винаги си била толкова скромна.

Спенсър стисна зъби. Колкото и да се мъчеше да омаловажи цялата работа със „Златната орхидея“, реакцията на всички беше една и съща. Ти задължително ще спечелиш. Приготви се за телевизията. Това направо я подлудяваше. Цял ден толкова нервно пренареждаше парите в портмонето си, че накрая една двайсетачка се скъса по средата.

Треньор Макрийди наду свирката и извика:

— Странично бягане!

Отборът веднага се обърна и започна да тича настрани. Те приличаха на състезатели по обяздване на коне в „Девън Хорс шоу“.

— Чу ли за Роузуудския воайор? — попита Кирстен, пухтейки. Страничното бягане бе по-трудно, отколкото изглеждаше. — Снощи разказваха за него по всички новини.

— Да — промърмори Спенсър.

— Той е от твоя квартал. Крие се в гората.

Спенсър заобиколи едно разкопано място на терена.

— Най-вероятно е някакъв нещастник — изпуфтя тя, но не можеше да не се сети за А.

Колко пъти А. й беше изпращал съобщения за разни неща, които никой друг не би могъл да види? Тя се вгледа в горичката, почти убедена, че вижда някаква неясна фигура. Но там нямаше никой.

Отново започнаха да бягат нормално, като заобиколиха изкуственото езерце с патиците, градината със скулптурите и царевичното поле. Когато започнаха да се приближават към скамейките, Кирстен възкликна и посочи към ниските метални пейки, където момичетата бяха оставили екипировката си.

— Това не е ли сестра ти?

Спенсър потрепна. Мелиса стоеше до Иън Томас, техният нов помощник-треньор. Това бе онзи същият Иън Томас, с когото Мелиса ходеше, когато Спенсър бе в седми клас — и същият Иън Томас, който преди няколко години бе целунал Спенсър пред дома й.

Те завършиха обиколката и Спенсър се спря пред Мелиса и Иън. Сестра й се бе облякла по същия начин, както майка й по-рано — тесни дънки, бяла тениска и скъп часовник на Диор. Тя дори се бе напръскала с „Шанел №5“, също като мама. Какъв перфектен клонинг, помисли си Спенсър.

— Какво правиш тук? — попита тя, останала без дъх.

Мелиса се подпря на облегалката на едната пейка и старинната й златна гривна зазвъня на китката й.

— Какво, нима каката не може да погледа как малката й сестричка си играе? — Но след това захаросаната й усмивка изчезна и тя прегърна Иън през кръста. — Освен това гаджето ми ти е треньор.

Спенсър сбърчи нос. Тя винаги бе подозирала, че Мелиса така и не забрави Иън. Бяха скъсали скоро след дипломирането им. Иън беше все така сладък с русата си, къдрава коса, идеални телесни пропорции и мързелива, арогантна усмивка.

— Браво на теб — каза Спенсър, умирайки от желание да сложи край на този разговор. Колкото по-малко говореше с Мелиса, толкова по-добре — поне докато не приключеше „Златната орхидея“. Щеше й се съдиите да побързат малко и да отхвърлят изплагиатстваното есе на Спенсър.

Тя се пресегна за раницата си, измъкна наколенките, сложи ги на коленете си и здраво ги стегна. След това ги развърза и ги затегна още по-здраво. Разви навитите си чорапи и после отново ги нави. Повтаряй, повтаряй, повтаряй.

— Някой днес е много кисел — подразни я Мелиса. После се обърна към Иън. — Ти чу ли голямата новина? Тя спечели „Златната орхидея“. От „Филаделфия Сентинъл“ ще идват да правят интервю с нея тази седмица.

— Не съм спечелила — излая Спенсър. — Само съм номинирана.

— О, аз съм сигурна, че ще спечелиш — престорено се усмихна Мелиса по начин, който само Спенсър можеше да разгадае. А когато след това й намигна, Спенсър усети как я залива паника. Да не би тя да знаеше?

Иън подсвирна.

— „Златна орхидея“? По дяволите! Сестрите Хейстингс — умни, красиви и атлетични. Само да видиш как Спенсър лети по терена, Мел. Тя играе център-нападател.

Мелиса сви начервените си устни замислено.

— Помниш ли когато треньорът ме сложи да играя в центъра, защото Зое получи травма? — изчурулика тя на Иън. — Вкарах два гола. И то в една четвърт.

Спенсър стисна зъби. Знаеше си, че Мелиса нямаше да остане великодушна дълго време. И ето, тя отново успя да превърне нещо съвсем невинно в повод за състезание. Спенсър прелисти дългия списък в главата си, търсейки подходяща маскирана като любезност обида, но просто реши да се откаже. Не бе сега моментът да започва война с Мелиса.

— Сигурно е било страхотно, Мел — отстъпи тя. — Обзалагам се, че си била много по-добър център-нападател от мен.

Сестра й замръзна. Малкото чудовище, за което Спенсър бе сигурна, че обитава главата на Мелиса, се обърка. Очевидно не бе очаквала от нея толкова мил отговор.