Sara Shepard - Мис Съвършенство

Ариа се беше облегнала на бронята на аудито на Шон и четеше любимата си пиеса на Жан-Пол Сартр „Без изход“. Беше понеделник, часовете бяха свършили и Шон й беше обещал, че ще я закара у дома, след като вземе нещо от кабинета на треньора по футбол. Само че беше тръгнал преди страшно много време. Когато започна да чете второ действие, край нея мина групичка почти еднакви дългокраки, руси, типични роузуудски момичета, които нахлуха в паркинга и подозрително я огледаха. Очевидно нейните обувки на платформи и сивата й плетена шапка с наушници показваха, че тя със сигурност замисля нещо нередно.

Ариа въздъхна. Тя правеше всичко възможно отново да свикне с Роузууд, но никак не й беше лесно. Все още се чувстваше като щурата, носеща дрехи от изкуствена кожа, свободомислеща кукла Брац сред красивите принцеси Барби.

— Не трябва да седиш така на бронята — чу се глас зад нея, който я накара да подскочи. — Не се отразява добре на окачването.

Ариа се обърна. Езра стоеше на няколко крачки от нея. Кестенявата му коса бе разчорлена както винаги, а сакото му бе още по-омачкано, отколкото сутринта.

— Мислех, че вие, литературните типове, сте безнадежден случай, когато стане въпрос за автомобили — пошегува се тя.

— Аз съм пълен с изненади — Езра пусна една съблазнителна усмивка, после бръкна в поизносения си куфар. — Всъщност имам нещо за теб. Това е едно есе върху „Алената буква“, в което се разглежда въпросът дали прелюбодейството е нещо допустимо.

Ариа взе ксерокопираните страници.

— Според мен прелюбодейството не е нито допустимо, нито простимо — каза меко тя. — Никога.

— Никога е доста дълго време — промърмори Езра. Той стоеше толкова близо до нея, че Ариа можеше да види тъмносините петънца в светлосините му очи.

— Ариа? — Шон стоеше точно до нея.

— Здрасти! — извика стреснато Ариа. Тя отскочи от Езра, сякаш той бе зареден с електричество. — Ти. Всичко ли свърши?

— Да — каза Шон.

Езра пристъпи напред.

— Хей, ти си Шон, нали? Аз съм Ез. Имам предвид господин Фиц, новият учител по английска литература.

Шон разтърси ръката му.

— Записах просто редовия курс по английски. Аз съм приятелят на Ариа.

По лицето на Езра премина нещо — разочарование, може би.

— Страхотно — запъна се той. — Ти играеш футбол, нали? Поздравления за победата миналата седмица.

— Точно така — потвърди скромно Шон. — Тази година имаме много добър отбор.

— Страхотно — повтори Езра. — Наистина страхотно.

Ариа се чувстваше така, сякаш трябва да обясни на Езра защо двамата с Шон са заедно. Той наистина бе типичното роузуудско момче, но всъщност бе много по-задълбочен. Ариа изведнъж се спря. Тя не дължеше никакви обяснения на Езра. Той беше просто нейният учител.

— Трябва да тръгваме — каза рязко тя, като хвана Шон за ръката. Искаше й се да се махне оттук преди някой от тях да я накара да се притеснява. Ами ако Шон направи някаква граматическа грешка? Ами ако Езра се изпусне, че са били заедно? Никой в Роузууд не знаеше за това. Никой, освен А.

Ариа се плъзна на предната седалка в чистото, миришещо на бор Ауди, с усещането, че цялата кожа я сърби. Имаше нужда от няколко минути насаме, за да се вземе в ръце, но Шон се тръсна на шофьорското място до нея и я целуна по бузата.

— Липсваше ми днес — каза той.

— И ти на мен — автоматично отговори Ариа със свито гърло. Тя погледна през прозореца си и видя Езра на учителския паркинг, да се качва на стария си очукан „Фолксваген Бийтъл“. Беше залепил една нова лепенка на бронята си — ДА ЖИВЕЕ ЕКОЛОГИЯТА — и изглежда, че бе измил колата си през уикенда. Не че това би трябвало да я интересува.

Докато Шон изчакваше другите студенти пред него да излязат от паркинга, той потриваше гладко избръснатата си брада и си играеше с яката на полото си. Ако трябваше да определи Шон и Езра с термини от литературата, то Шон щеше да бъде хайку — спретнат, семпъл, красив. Езра щеше да бъде една от хаотичните трескави поеми на Уилиям Бъроуз.

— Искаш ли да се видим по-късно? — попита Шон. — Да вечеряме заедно? Да поседим с Ила?

— Хайде да излезем — реши Ариа. Шон беше толкова сладък, когато искаше да прекарва време с Ила и Ариа. Тримата дори бяха гледали заедно колекцията на Ила от дивидита на Трюфо — независимо от признанието на Шон, че всъщност не разбира френските филми.

— Някой ден ще трябва да се запознаеш с моето семейство. — Най-накрая Шон успя да се измъкне от училищния паркинг.

— Знам, знам — каза Ариа. Тя ужасно се притесняваше от срещата със семейството на Шон — бе чувала, че са неприлично богати и свръхидеални. — Скоро.

— Треньорът иска отборът ни да отиде утре на състезанието по плуване за подкрепа. Ти ще отидеш с Емили, нали?

— Разбира се — отговори Ариа.

— Значи може би сряда в такъв случай? На вечеря?

— Може би.

Когато свиха по горския път, който заобикаляше „Роузууд дей“, телефонът на Ариа изпиука. Тя нервно го измъкна — стряскаше се всеки път, когато получеше съобщение, при мисълта, че може да е А., въпреки че той, изглежда, бе изчезнал. Новото съобщение обаче бе от някакъв непознат номер. Съобщенията от А. винаги идваха от „скрит“ номер. Тя натисна бутона „прочети“.

Ариа гледаше отвратено екрана. Толкова много неща я дразнеха. Първо, нима баща й вече имаше мобилен телефон? След всичките години, през които ги бе избягвал, защото според него причинявали мозъчни тумори. Второ, той й бе изпратил есемес — какво щеше да последва, профил в Май спейс?

И трето… самото писмо. Особено определението накрая — твоят татко. Да не би да си мисли, че тя е забравила кой е той?

— Добре ли си? — Шон отмести за миг очи от тесния, криволичещ път.

Ариа му прочете съобщението от Байрън.

— Можеш ли да си представиш? — попита го тя накрая. — Звучи така, сякаш има нужда да се занимава с нещо, докато чака оная мръсница да си свърши часовете.

— Какво смяташ да правиш?

— Да не ходя. — Ариа потръпна, като си припомни моментите, в които бе виждала баща й и Мередит заедно. В седми клас двете с Али ги бяха хванали да се целуват в колата на баща й, а след това, преди няколко седмици, двамата с по-малкия и брат Майк ги засякоха в бар „Виктъри“. Мередит бе казала на Ариа, че двамата с Байрън са влюбени, но как беше възможно това? — Мередит е унищожителка на семейства. Тя е по-лоша дори от Хестър Прин!

— Кой?

— Хестър Прин. Тя е главната героиня от „Алената буква“ — разглеждаме я в момента в час по литература. В нея се разказва за една жена, която извършва прелюбодейство и целият град започва да я отбягва. Според мен Роузууд трябва да отбягва Мередит. Градът се нуждае от позорен стълб, на който да я унижи.

— Какво ще кажеш за онзи кол на панаира? — предложи Шон, като намали, докато изпреварваха един колоездач. — Нали се сещаш за дървения уред с дупките, в които си пъхаш главата и ръцете? После те заключват и ти просто си стоиш там. Толкова снимки сме си направили с това нещо.