Sara Shepard - Мис Съвършенство

Петък вечерта един пъпчив продавач от „Т-мобил“, с тонове гел на косата, внимателно разглеждаше екрана на телефона на Хана.

— Всичко ми изглежда наред — каза той. — Батерията също работи.

— Сигурно не гледате внимателно — грубо каза Хана, като се облегна на щанда. — Ами доставчикът? Да не би да няма обхват?

— Не, наред е. — Продавачът посочи чертичките в горния ъгъл на дисплея. — Виждате ли? Пет чертички. Всичко е наред.

Хана дишаше тежко през нос. Нещо ставаше с нейния блекбъри. Телефонът й не бе иззвънял нито веднъж през нощта. Мона я беше зарязала, но Хана отказваше да повярва, че всички останали са я последвали толкова бързо. Мислеше, че А. може също да й изпрати съобщение, с повече подробности за възможната липосукция на Мона, или пък с обяснение какво е имал предвид с това, че някоя от приятелките й има тайна, която тепърва ще бъде разкрита.

— Да не би да искате да си купите ново блекбъри? — попита продавачът.

— Да — остро каза Хана с глас, който изненадващо наподоби тона на майка й. — И този път нека да работи, ако обичате.

Продавачът изглеждаше изморен.

— Само че няма да мога да прехвърля информацията от този. Тук не се занимаваме с такива неща.

— Всичко е наред — изстреля Хана. — Имам копие на харда вкъщи.

Продавачът взе един нов телефон от рафта зад себе си, извади го от кутийката му и започна да натиска бутоните. Хана се облегна на щанда и се загледа в хората, които обикаляха из мола „Кинг Джеймс“, като се опитваше да не мисли какво обикновено правеха двете с Мона в петък вечер. Първо си купуваха нова дрешка „Щастлив петък“, като награда за това, че бяха издържали още една седмица; след това отиваха в суши ресторанта, за да си похапнат пълнена сьомга; а после — любимата част на Хана — се прибираха у тях и си разменяха клюки, полегнали върху гигантското й легло, като се смееха и се забавляваха с колонката „Ох! на деня“ в списанието „Космогърл!“ Хана трябваше да признае, че не можеше да разговаря с Мона за някои неща — тя избягваше всякакви емоционални разговори за Шон, защото Мона мислеше, че той е гей, а и никога не са можели да разговарят за изчезването на Али, защото Хана искаше да изважда наяве лошите спомени за старите си приятелки. Всъщност, колкото повече мислеше, толкова повече се чудеше за какво всъщност са разговаряли с Мона. Момчета? Дрехи? Обувки? Хората, които мразят?

— Само още няколко минутки — каза продавачът, като се намръщи и погледна към нещо на монитора си. — По някаква причина мрежата ви не отговаря.

Ха, помисли си Хана. Значи наистина нещо не беше наред с мрежата.

Някой се засмя при влизането си в магазина на Т-мобил и Хана се обърна да види кой е. Нямаше време да се скрие, като видя, че Мона върви заедно с Ерик Кан.

Светлата руса коса на Мона се отличаваше на фона на тъмносивата й рокля с поло яка, черни чорапогащи и високи черни ботуши. На Хана й се искаше да се шмугне някъде, но не знаеше къде — щандът на Т-мобил се издигаше като остров в средата на магазина. Това глупаво място нямаше дори рафтове, под които да се скрие, само четири стени, покрити с мобилни телефони и аксесоари.

Преди да успее да направи нещо, Ерик я видя. Очите му проблеснаха в знак, че я е познал, и той й кимна. Крайниците на Хана замръзнаха. Сега вече знаеше много добре, как се чувства еленът, когато се озове на пътя на трактор.

Мона погледна в същата посока.

— О! — каза тя с равен глас, когато очите й се срещнаха с очите на Хана.

Ерик, който може би усети напрежението между двете момичета, сви рамене и се отдалечи към дъното на магазина. Хана направи няколко крачки към Мона.

— Здрасти.

Мона погледна към стената, покрита с аксесоари за мобилни телефони и автомобилни адаптери.

— Здравей.

Минаха няколко дълги минути. Мона се почеса по носа. Беше лакирала ноктите си с луксозната серия черен лак „Ла вернис“ на Шанел — Хана си спомни, когато откраднаха две шишенца от магазин „Сефора“. Споменът едва не я накара да се разплаче. Без Мона Хана се чувстваше като страхотна рокля без подобаващите аксесоари, като коктейл „Отвертка“, в който имаше само портокалов сок, без никаква водка, като Айпод без слушалки. Просто не се чувстваше добре. Хана се сети за онзи път през лятото след осми клас, когато замина с майка си в командировка. Там телефонът на Хана нямаше покритие и когато се върна, в гласовата й поща имаше двайсет съобщения от Мона.

— Беше толкова странно да не можем да разговаряме всеки ден, затова реших да ти разкажа всичко в съобщенията — беше казала Мона.

Хана издаде една дълга, треперлива въздишка. В Т-мобил миришеше ужасно на подочистител и пот — надяваше се да не е нейната.

— Онзи ден видях надписа, който нарисувахме на покрива на гаража ти — изтърси тя. — Нали се сещаш, ХМ + ПВ = НДПЗ? От въздуха се вижда. Ясно като бял ден.

Мона изглеждаше изненадана. Изражението й омекна.

— Наистина ли?

— Аха. — Хана се загледа в един от промоционалните постери на стената. Беше евтина снимка на две момичета, които се смееха на нещо, като държаха телефоните в скута си. Едната беше с кестенява коса, другата руса — също като Хана и Мона.

— Нещата толкова се объркаха — тихо каза Хана. — Дори не знам как се случи така. Съжалявам, че пропуснах Приятелницата, Мон. Не съм искала да излизам със старите ми приятелки. Изобщо не съм си и помисляла да се сближавам отново с тях.

Мона притисна брадичка към гърдите си.

— Така ли? — Хана едва я чуваше през шума на детското влакче, което тракаше пред магазина на Т-мобил. На него се возеше само едно дундесто момченце с нещастен вид.

— Абсолютно — отговори Хана, след като детското влакче отмина. — Ние просто… Случват ни се много странни неща. В момента не мога да ти ги обясня, но ако си търпелива с мен, скоро ще ти разкажа всичко. — Тя въздъхна. — И знаеш много добре, че не бих направила нарочно онова нещо с димния надпис. Не бих ти причинила такова нещо.

Хана леко изхълца. Тя винаги започваше да хълца, преди да се разплаче и Мона го знаеше. Устните й потръпнаха и сърцето на Хана подскочи. Може би нещата щяха да се оправят.

Изведнъж сякаш софтуерът за спокойствие в Мона се рестартира. Лицето й отново прие самоувереното си изражение. Тя се изпъна и ледено се усмихна. Хана знаеше точно какво прави Мона — двете се бяха разбрали никога, ама никога, да не плачат на обществено място. Дори си бяха изработили правило за това: дори само ако си помислят, че им се плаче, да си стегнат задничетата, да си напомнят колко са красиви и да се усмихнат. Само преди няколко дни Хана би постъпила по същия начин, но сега не виждаше смисъл от това.

— Липсваш ми, Мона — каза тя. — Искам нещата да бъдат както преди.

— Може би — надуто каза Мона. — Ще видим.

Хана се насили да се усмихне. Може би? Какво означава може би!

Когато паркира пред къщи, Хана забеляза полицейската кола на Уайлдън до лексуса на майка си. Вътре видя майка си и Дарън Уайлдън, сгушени на дивана, да гледат новини. На масата имаше бутилка вино и две чаши. При вида на тениската и дъвките на Уайлдън, Хана разбра, че суперченгето тази вечер не е на работа.

По новините отново излъчваха тяхното филмче. Хана се облегна на касата на вратата между дневната и кухнята и видя как Спенсър се натиска на приятеля на сестра й, Иън, и как Али седна на ръба на дивана с отегчено изражение на лицето. След като клипчето свърши, на екрана се появи Джесика Дилорентис, майката на Алисън.

— Толкова ми е трудно да гледам този филм — каза госпожа Дилорентис. — Той ни кара отново да страдаме. Но бихме искали да благодарим на всички в Роузууд — бяхте чудесни. Времето, което двамата със съпруга ми прекарахме тук, заради разследването на смъртта на Алисън, ни накара да осъзнаем, колко ни е липсвало това място.

След частица от секундата камерата се прехвърли върху хората зад госпожа Дилорентис. Един от тях беше полицай Уайлдън, който се пъчеше в полицейската си униформа.

— Ето те! — извика майката на Хана, като се притисна към рамото на Уайлдън. — Страшно си фотогеничен!

На Хана й се прииска да повърне. Майка й не бе толкова въодушевена дори миналата година, когато обявиха Хана за Снежна кралица и тя се вози на платформата на зимния парад във Филаделфия.

Уайлдън се обърна назад, усетил присъствието на Хана до вратата.

— О, Хана, здравей. — Той леко се отдръпна от госпожа Мерин, сякаш Хана ги беше хванала да се занимават с нещо нередно.

Хана изръмжа едно поздравление, след което се обърна, отвори кухненския шкаф и измъкна една кутия фъстъчено масло „Риц Биц“.