Мая се изхили.

— Ако краката ти са наистина грозни, си е грях.

— Изобщо не е смешно! — проплака Емили. — И не става въпрос за това дали съм смела, дали смятам, че „Дървесна корона“ е нещо правилно или че се самозалъгвам. Не мога да отида там!

Емили прехапа устни, като усети топлата вълна, която се появяваше винаги, преди да заплаче. През изминалите два дни, когато се разминаваше с членовете на семейството си по коридора или в кухнята, те изобщо не я поглеждаха. Изобщо не разговаряха с нея на масата. Струваше й се нередно да седне при тях в хола, за да гледат телевизия. А сестра й Карълайн, изглежда, нямаше представа как да се държи с нея. След състезанието по плуване Карълайн не влизаше в общата им спалня. Обикновено сестрите пишеха домашните на бюрата си, споделяха проблемите си със задачите по математика, есетата по история или просто си разменяха клюки, които бяха чули в училище. Предишната вечер Карълайн се качи в спалнята чак след като Емили вече си беше легнала. Бързо се преоблече в тъмното и си легна, без да промълви ни дума.

— Семейството ми няма да ме обича, ако съм гей — обясни Емили, като се вгледа в големите кафяви очи на Мая. — Представяш ли си твоето семейство да се събуди и да реши, че те мрази?

— Просто искам да бъда с теб — смънка Мая, като въртеше розата в ръцете си.

— Аз също — отговори Емили, — но няма как.

— Нека да го правим тайно — предложи Мая. — Утре ще ходя на купона в Мона Вандерваал. Да се срещнем там. Ще се измъкнем и ще си намерим местенце, където да сме сами.

Емили загриза нокътя на палеца си. Искаше й се да може… но думите на Бека я преследваха. Животът и без това е труден. Защо да влошаваме нещата? Вчера, през почивката, Емили влезе в Гугъл и написа: „Труден ли е животът на лесбийките?“ Дори докато пишеше думата лесбийка, докато пръстите на дясната й ръка натискаха буквата Л, а след това и Е, С, Б, мисълта, че това се отнася за нея й се струваше ужасно странна. Думата не й хареса — незнайно защо я караше да си мисли за оризов пудинг, който тя ненавиждаше. Всеки линк на страницата водеше до блокиран порно сайт. Емили отново написа в полето за търсене думите „лесбийка“ и „труден“.

Тя усети, че някой я гледа. Тя надникна през виещите се лозници и храстчета, и видя Карълайн и още няколко момичета от отбора по плуване да седят край един храст бугенвилия. Сестра й се бе втренчила в тях с израз на отвращение на лицето си.

Емили скочи от пейката.

— Мая, върви си. Карълайн ни видя.

Тя се отдалечи на няколко стъпки от нея, като се престори, че е очарована от невените, но Мая не помръдна.

— Побързай! — изсъска Емили. — Махай се оттук.

Тя усещаше погледа на Мая върху гърба си.

— Утре отивам на купона в Мона — каза тя с тих глас. — Ти ще дойдеш ли или не?

Емили поклати тава, без да отвръща на погледа й.

— Съжалявам. Трябва да се променя.

Мая гневно грабна брезентовата си раница.

— Не можеш да се промениш. Хиляди пъти съм ти го казвала.

— Може й да успея — отговори Емили. — Може би искам да го направя.

Мая хвърли розата на Емили на пейката и си тръгна. Емили я гледаше как се отдалечава през редиците от сандъчета с цветя, край замъгления прозорец към изхода и й се прииска да заплаче. Животът й бе пълна каша. Предишният й, простичък живот — онзи отпреди началото на учебната година — сякаш принадлежеше на едно съвсем различно момиче.

Внезапно усети как някой прокарва нокти по врата й. Тя потрепери и рязко се обърна. Беше само клонче от съседния розов храст. Бодличките му бяха дебели и изтънени, а цветовете — големи и ароматни. Изведнъж Емили забеляза нещо на единия от прозорците, който се намираше само на няколко метра от нея, и зина от изненада. На изпотеното стъкло бе написано нещо. Виждам те. До буквите бяха изрисувани две широко отворени очи. Отдолу бе подписано с А.

Емили се завтече към прозореца и избърса надписа с ръкав. През цялото време ли бе стоял там? Защо не го беше видяла преди? След това се сети още нещо. Тъй като оранжерията бе много влажна, кондензирана влага замъгляваше само вътрешните стъкла. Което означаваше, че който е написал това, е трябвало да бъде… вътре.

Емили се обърна в търсене на някакъв издайнически знак, но единствените хора, които я гледаха, бяха Мая, Карълайн и момчетата от отбора по лакрос. Останалите се тълпяха край изхода, тъй като наближаваше краят на междучасието, и Емили можеше само да се чуди дали А. не е между тях.

24.

А в една градина на другия край на града…

Петък следобед Спенсър се бе навела над градината на майка си и изтръгваше големите, упорити плевели. Майка й обикновено сама си плевеше цветята, но Спенсър се опитваше да й помогне — и да се освободи от нещо, за което самата тя не беше сигурна какво е. Пъстроцветните балони, които майка й бе купила преди няколко дни, за да отпразнува „Златната орхидея“, все още бяха завързани за парапета на верандата. Всичките имаха надпис „Поздравления, Спенсър!“. Думите бяха оградени от мънички картинки на сини панделки и малки купи. Спенсър се загледа в блестящия материал, от който бяха изработени балоните; отражението й се взираше в нея. Сякаш се бе изправила срещу изкривяващото огледало в „Къщата на смеха“ — лицето й изглеждаше издължено, вместо кръгло, очите й бяха мънички, вместо големи, а топчестото й носленце изглеждаше широко и грамадно. Може би точно девойката от балона, а не Спенсър, бе измамила, за да стигне до финалите на „Златната орхидея“. И може би Балоненото момиче се беше скарало с Али в нощта, когато тя изчезна.

Водата от пръскачката стигна до вратата на бившия дом на семейство Дилорентис. Спенсър се загледа в прозореца на Али. Той беше последният на задната страна на къщата, точно срещу спенсъровия. Двете с Али бяха толкова щастливи, че стаите им бяха една срещу друга. Когато ставаше късно и вече не можеха да ползват телефона, те си бяха измислили сигнали — едно мигване с фенерчето означаваше „Не мога да заспя, а ти?“. Две мигвания означаваха лека нощ. Три — „Трябва да се измъкнем навън и да поговорим“.

Споменът от сеанса в кабинета на доктор Евънс отново изплува. Спенсър се опита да го отблъсне, но той непрекъснато се завръщаше. „Много даже те интересува“, бе казала Али. И онова далечно изщракване. Откъде дойде?

— Спенсър! — се чу един далечен шепот. Тя се завъртя с разтуптяно сърце. Погледна към гората зад къщата й. Там, между два храста кучешки дрян, стоеше Иън Томас.

— Какво правиш тук? — изсъска тя, като тръгна към далечния край на двора. Хамбарът, където живееше Мелиса, се намираше само на стотина ярда оттам.

— Наблюдавам любимото си момиче — очите на Иън се плъзнаха по тялото й.

— Наоколо обикаля воайор — строго рече Спенсър, като се опита да потисне горещото, вълнуващо усещане в стомаха си, което се появяваше винаги, когато Иън я погледнеше. — Трябва да внимаваш.

Иън се изсмя.

— Кой знае, може да съм част от градския патрул? Може би съм дошъл да те защитя от воайора. — Той подпря длан на съседното дърво.

— А така ли е? — попита Спенсър.

Иън поклати глава.

— Не. Всъщност минах оттук за по-пряко. Дойдох да видя Мелиса. — Той замълча и пъхна ръце в джобовете на дънките си. — Какво мислиш за това, че двамата с Мелиса отново сме заедно?

Спенсър сви рамене.

— Не е моя работа.

— Така ли? — Иън издържа погледа и, без да мигне. Спенсър отмести очи, бузите й пламтяха. Иън не намекваше за целувката им. Едва ли.

Тя отново си припомни онзи миг. Той бе притиснал устните си към нейните толкова грубо, че зъбите им се удариха. След това устните й бяха отекли и я боляха. Когато Спенсър съобщи на Али вълнуващите новини, тя се разкикоти.

— Какво, да не мислиш, че Иън ще започне да излиза с теб? — попита подигравателно тя. — Едва ли.

Спенсър гледаше Иън, спокоен и нехаен, без грам подозрение за кавгата, за която бе станал причина. Донякъде й се искаше да не го беше целунала. Това като че бе стартирало ефекта на доминото — целувката доведе до караницата в хамбара, която доведе до изчезването на Али, което доведе до… до какво?

— Мелиса ми каза, че ходиш на психиатър, така ли? — попита Иън. — Луда работа. Спенсър замръзна. Стори й се странно, че Мелиса обсъжда терапията с Иън. Сеансите трябваше да са нещо лично.

— Изобщо не е луда работа.

— Така ли? Мелиса каза, че те чула да крещиш.

Спенсър примигна.

— Да крещя ли? — Иън кимна. — И какво съм казала?

— Не спомена да си казвала нещо. Просто, че си крещяла.

Кожата на Спенсър настръхна. Звукът, който издаваше пръскачката на семейство Дилорентис, наподобяваше тракането на хиляди малки гилотинки, които режат тревни глави.

— Трябва да тръгвам — тя се обърна и бавно тръгна към къщата. — Май ми се пие вода.

— Секунда само. — Иън пристъпи към нея. — Виждала ли си какво има във вашата гора?

Спенсър замръзна. Лицето на Иън имаше толкова странно изражение, че Спенсър се запита дали е нещо, свързано с Али. Някоя нейна кост. Някаква следа. Нещо, което да проясни спомените на Спенсър.