Хана сви пръстите си. Напоследък не се беше сещала за тази случка.

Лукас си прочисти гърлото.

— Какво пише в тези съобщения? За онова нещо със сиренките ли?

Хана се загледа в таванските прозорци на Роузуудското абатство, където бе погребението на Али. Майната му, помисли си тя. Беше казала на Лукас за А. — защо да не му разкаже и останалото? Това бе като упражнението по доверие, което бяха правили на лагера в шести клас: едно момиче от нейната стая, на име Вивиан Роджърс, застана зад нея и Хана трябваше да се отпусне в ръцете й, вярвайки, че тя ще я хване, преди да падне на тревата.

— Да, сиренките — тихо каза тя. — И… ами ти сигурно си чувал повечето от останалите неща. За мен се носят доста слухове. Например за баща ми. Той се изнесе от дома преди около две години и сега живее с красивата си доведена дъщеря. Тя носи дрехи втори размер.

— А ти какъв размер носиш? — попита объркано Лукас.

Тя си пое дълбоко въздух и пренебрегна въпроса.

— Освен това ме хванаха да крада — едно бижу от Тифани и колата на бащата на Шон Ейкърд.

Тя вдигна поглед към него и с изненада установи, че Лукас не е скочил отвратено от балона.

— В седми клас бях дебела и грозна. Въпреки че бях приятелка на Алисън, аз все още се чувствах… като едно нищо. Двете с Мона се постарахме да се променим и аз си мислех, че сме станали като… Алисън. Известно време номерът минаваше, но вече не.

След като изрече на глас всичките си проблеми, тя се почувства като пълна загубенячка. Но освен това се почувства като онзи път, когато двете с Мона отидоха на минерални бани в провинцията и тя получи стомашно разстройство. Беше доста болезнено и отвратително, но след това се почувства толкова свободна.

— Радвам се, че не си Алисън — каза тихо Лукас.

Хана завъртя очи.

— Всички обичаха Алисън.

— Аз не. — Лукас избегна учудения поглед на Хана. — Знам, че не е хубаво да говоря така и се чувствам ужасно заради онова, което се случи с нея. Но тя не се държеше особено мило с мен. — Той изпусна един огнен пламък в балона. — В седми клас тя пусна за мен слуха, че съм хермафродит.

Хана го изгледа подозрително.

Али не е пуснала този слух.

— Напротив. Всъщност аз съм си виновен. По време на един мач тя ме попита дали не съм хермафродит. Отговорих, че не знам — представа нямах какво е това. Тя се разсмя и го разказа на всички. И после, докато се огледам, то се беше разпространило навсякъде.

Хана го гледаше невярващо.

— Али не би постъпила така.

Но… всъщност Али би постъпила точно така. Тя бе накарала всички да наричат Джена Кавана Снежанка. Тя бе разпространила слуха, че Тоби има хриле. Всички приемаха казаното от Али за вярно.

Хана надникна през ръба на коша. Слухът, че Лукас е хермафродит се разпространи, след като разбраха, че той ще изпрати на Хана кутия с бонбони във формата на сърце за Бонбонения ден. Али дори бе отишла с Хана да й купят нови дънки с блестящи джобове по случая. Тя беше казала, че много ги харесва, но сигурно и за това беше излъгала.

— Освен това не трябва да казваш, че си грозна, Хана — каза Лукас. — Ти си много, много красива.

Хана притисна буза към якичката си, като изведнъж се почувства засрамена.

— Наистина. Не мога да спра да те гледам. — Лукас изкриви лице. — Бляк. Май прекрачих границата на приятелството, а?

— Всичко е наред. — Усети как я залива гореща вълна. Думите му, че е толкова красива, я накараха да се чувства страхотно. Кога за последно го бе чувала? Лукас бе толкова различен от идеалния Шон, колкото бе възможно. Лукас бе висок и дългурест, и изобщо не беше готин, имайки предвид работата му в Рив ГоиГ и стикера на капака на колата му, с надпис „Сизър Систърс“, което можеше да бъде име на група, фризьорски салон или някакъв култ. Но в него имаше и още нещо — просто трябваше да задълбаеш, за да стигнеш до него. Както когато Хана и баща й бяха отишли веднъж на плажа в Ню Джърси с метален детектор. Те търсиха в продължение на часове и намериха заровени в пясъка не една, ами цели две диамантени обеци.

— Така че виж какво — продължи Лукас. — Аз също не съм поканен на партито у Мона. Искаш ли да се съберем в събота вечер и да си направим едно антипарти? Имам басейн без стени. С топла вода. Или пък ако това не ти допада, можем… знам ли. Да поиграем покер.

— Покер ли? — Хана го погледна в очите. — Само не и стрийп-покер.

— За какъв ме взимаш? — Лукас притисна ръка към гърдите си. — Говоря за обикновен покер. И няма да е зле да внимаваш, защото съм страшно добър.

— Добре. Защо не? Ще дойда да поиграем покер.

— Тя се облегна върху стената на коша, осъзнавайки, че с нетърпение чака да дойде денят. Усмихна се свенливо на Лукас. — Само недей да сменяш темата. След като се изкарах такова магаре, сега чакам и ти да признаеш за нещо, което те кара да се чувстваш неудобно. От какво друго се криеш зад всичките си занимания?

Лукас се облегна назад.

— Ами да видим. Освен това, че съм хермафродит…

Лицето му бе ужасно сериозно. Хана се ококори, напълно неподготвена за това. Но Лукас изведнъж се ухили и започна да се смее с глас и Хана също се разсмя.

23

Розовите храсти имат очи

Петък на обяд Емили седеше в оранжерията на „Роузууд дей“, където високи разлистени растения и няколко вида пеперуди процъфтяваха в богатата на влажност среда. Въпреки че бе горещо и миришеше на пръст, много хора предпочитаха да обядват тук. Може би, за да избягат от дъжделивото време — или може би просто искаха да бъдат близо до новото Момиче на „Роуззуд дей“, Емили Фийлдс.

— Ще ходиш ли на партито на Мона? — братът на Ариа, Майк, се бе втренчил очаквателно в нея. Той и още няколко момчета от отбора по лакрос бяха насядали на пейката срещу нея и я гледаха в устата в очакване да каже нещо.

— Не знам — отговори Емили, като лапна последния си картофен чипс. Майка й едва ли щеше да я пусне да отиде у Мона, пък и самата тя не беше сигурна, че й се ходи.

— След купона можеш да дойдеш у дома, имам горещ басейн. — Ноъл Кан надраска телефонния си номер на едно листче от тетрадката си. После го откъсна и й го подаде — Там ще започне истинското парти.

— Можеш да доведеш и приятелката си — предложи Майк с гладен поглед в очите. — И не се притеснявайте да се забавлявате. Ние не сме тесногръди.

— Може дори да ви отстъпя фотокабината — каза Ноъл, като смигна на Емили. — Стига да те възбужда.

Емили завъртя очи. Когато момчетата си тръгнаха, тя се облегна на една страна и въздъхна изморено. Жалко, че не беше използвачка — сигурно щеше да изкара много пари от тези надъхани почитатели на женската любов.

Внезапно усети как някаква малка ръка се плъзва около кръста й.

— Да не излизаш с някое развратно момче? — прошепна Мая в ухото й. — Видях го как ти даде номера си.

Емили я погледна. Сърцето й подскочи. Чувстваше се така, сякаш не бе виждала Мая от седмици и не спираше да мисли за нея. Всеки път, когато затвореше очи, лицето й се появяваше пред очите й. Непрекъснато мислеше за усещането на устните й върху своите по време на дългите им сеанси върху камъка край потока.

Не че това щеше да се повтори.

Емили издърпа ръката си.

— Мая. Не трябва.

Мая прехапа долната си устна. После се огледа. Децата бяха насядали край фонтаните или на дървените пейки край лехите, или близо до убежището на пеперудите и спокойно разговаряха или обядваха.

— Май никой не ни гледа.

Емили потрепери. Тя усещаше точно обратното. По време на целия обяд тя изпитваше странното чувство, че зад нея стои някой и я шпионира. Растенията в оранжерията бяха толкова високи и гъсти, че някой спокойно можеше да се скрие зад тях.

Мая откачи швейцарското си ножче от раницата и отряза една роза от храста, който растеше зад тях.

— Заповядай — каза тя, като я подаваше на Емили.

— Мая! — Емили изпусна розата в скута си. — Тукашните цветя не могат да се късат!

— Не ме интересува — каза Мая. — Искам да ти я подаря.

— Мая. — Емили отмести ръцете й. — Трябва да си вървиш.

Мая се намръщи.

— Ти сериозно ли се занимаваш с онази „Дървесна корона“? — Когато Емили кимна, Мая изпъшка. — Мислех си, че си по-силна. А и те изглеждат доста страшнички.

Емили смачка хартиеното пликче от обяда си. Не бяха ли минали вече през това?

— Ако не ходя в „Дървесната корона“ ще трябва да отида в Айова. А не мога да го направя — леля и чичо са луди.

Тя затвори очи и си представи леля си, чичо си и тримата си братовчеди от Айова. Не ги беше виждала от години и единственото, което можеше да си представи, бяха пет неодобрително смръщени чела.

— Последния път, когато им ходих на гости, леля ми Хелена каза, че сутрин трябва да ям зърнени закуски, и само тях, защото потискали сексуалните желания. Двамата ми по-големи братовчеди правят всяка сутрин дълги кросове през царевичните ниви, за да изтощят сексуалната си енергия. А братовчедка ми Аби — тя е на моята възраст — иска да стане монахиня. Може и вече да е станала. Винаги разнасяше със себе си една тетрадка, която нарича „Малката книга на злото на Аби“, в която записва всичко, което според нея е грях. Записала е трийсет грешни неща, които е открила в мен. Според нея дори ходенето боса е грях!