Те навлязоха в едно сечище и Лукас се обърна.

— Готова ли си за изненадата?

— Дано да е хубава — завъртя Хана очи. — Можех още да си се излежавам в леглото.

Лукас я поведе през гората. В средата на сечището се издигаше балон с горещ въздух, боядисан във всички цветове на дъгата. Той бе полегнал на земята, почти закрил коша отдолу. Край него стояха две момчета и чакаха, докато два компресора пълнеха балона.

— Та-даааааа! — извика Лукас.

— Добреее. — Хана засенчи очите си с ръка. — Нима ще ги гледам как пълнят балона? — Тя си знаеше, че това не бе добра идея. Лукас бе такъв некадърник.

— Не съвсем — Лукас се изправи на пръсти. — Ти ще се издигнеш с него.

— Какво? — изпищя Хана. — Съвсем сама?

Лукас я перна леко по врата.

— Аз идвам с теб, страхливке. — Той тръгна към балона. — Имам разрешително да летя с балон. Ходя на курсове по пилотаж на Чесна. Но най-голямото ми постижение е това. — Той й показа една кутия от неръждаема стомана. — Тази сутрин направих курабийки. За пръв път използвам миксера — всъщност за пръв път използвам какъвто и да е кухненски уред. Не се ли гордееш с мен?

Хана се ухили. Шон често й готвеше, което я караше да се чувства по-скоро некадърна, отколкото глезена. Харесваше й, че Лукас е по момчешки неориентиран.

— Гордея се — каза тя. — И разбира се, че ще полетя с теб в този смъртоносен капан.

След като балонът беше напълнен, Хана и Лукас се качиха в коша и Лукас изпусна дълъг огнен пламък във вътрешността му. Само след секунди те започнаха да се издигат. Хана се изненада, че стомахът й не се преобърна, както й се случваше понякога в панорамния асансьор, и когато погледна надолу, тя с изненада откри, че двете момчета, които пълнеха балона, сега изглеждаха като две мънички точици на тревата. Видя червената Джета на Лукас на паркинга… после потока, криволичещата пътека, след това магистрала 352.

— Ето я кулата на Холис! — възкликна Хана, като сочеше към далечината.

— Яко, нали? — усмихна се Лукас.

— Много — съгласи се Хана. Тук бе толкова приятно и тихо. Нямаше го шума от трафика, нито дразнещите птици, само шепота на вятъра. И най-хубавото бе, че А. го нямаше тук. Хана се чувстваше свободна. Част от нея искаше да отлети далеч с балона завинаги, като Магьосника от Оз.

Те прелетяха над Стария Холис, с викторианските му сгради и неподдържани ливади пред къщите. След това над мола „Крал Джеймс“ с почти празния му паркинг. Хана се усмихна, когато подминаха квакерския пансионат. В предния му двор се издигаше авангарден обелиск, който бе получил прякора Пенисът на Уилям Пен.

Прелетяха над старата къща на Алисън Дилорентис. От тази височина тя изглеждаше толкова спокойна. До нея се издигаше домът на Спенсър, с мелницата, конюшните, хамбара и басейна, облицован с каменни плочи. През няколко къщи надолу се намираше домът на Мона, красива сграда от червени тухли, с черешова горичка от едната страна и гараж от другата. Веднъж, след едно от поредните одобрявания, те бяха нарисували със светлоотразителна боя ХМ + МВ = НДПЗ на покрива. Така и не разбраха всъщност как изглежда от въздуха. Тя бръкна в джоба си, за да извади своя блекбери и да прати есемес на Мона.

Тогава си спомни. Те вече не бяха приятелки. Хана си пое дълбоко въздух.

— Добре ли си? — попита Лукас.

Тя погледна настрани.

— Да. Добре съм.

Лукас сви вежди във формата на V.

— Да знаеш, че съм член на клуба по свръхестествени влияния в училище. Упражняваме се да четем мисли. Веднага мога да разбера какво ти е в главата. — Той затвори очи и притисна длани към слепоочията си. — Разстроена си заради това… че Мона ще празнува рождения си ден без теб.

Хана потисна едно изсумтяване. Това не беше толкова трудно да се разбере. Лукас се оказа в тоалетната малко след вчерашната случка. Тя свали капака на кутията с курабийки.

— Ти да не би да си член на всички възможни клубове в „Роузууд дей“?

По отношение на това той беше като една по-задръстена версия на Спенсър.

Лукас отвори очи. Ирисите му бяха толкова ясно светлосини — като пастела с цвят на метличина от кутийката с 64 цвята на „Крайола“.

— Харесва ми да съм зает през повечето време. Ако не се занимавам с нищо, започвам да мисля.

— За какво?

Адамовата ябълка на Лукас подскочи, когато той преглътна тежко.

— Преди една година по-големият ми брат се опита да се самоубие.

Очите на Хана се разшириха.

— Той има биполярно разстройство. Спря да си пие хапчетата и… нещо се обърка в главата му. Нагълтал се с цяла шепа аспирин и аз го открих припаднал в хола. Сега се намира в психиатрична клиника. Там го тъпчат с всякакви лекарства и… той вече не е същият човек, така че…

— Той в „Роузууд дей“ ли е учил? — попита Хана.

— Да, но е с шест години по-голям от нас. Ти сигурно не си го спомняш.

— Господи, толкова съжалявам — прошепна Хана. — Това е много гадно.

Лукас сви рамене.

— Повечето хора сигурно биха предпочели да се приберат у дома и да се напият, но на мен заетостта ми върши по-добра работа.

Хана скръсти ръце пред гърдите си.

— Моят начин да запазя разсъдъка си е да се натъпча с цял тон снакс със сирене и после да го повърна.

Тя покри устата си ръка. Не можеше да повярва, че току-що го е казала.

Лукас повдигна вежди.

— Снакс със сирене, а? Като „Чийзит“? „Дорито“?

— Аха. — Хана бе забила поглед в дървения под на коша.

Лукас зашава с пръсти. Ръцете му бяха силни и добре оформени, и изглеждаха така, сякаш биха правили страхотни масажи. Внезапно й се прииска да ги докосне.

— Една моя братовчедка имаше същия… проблем — каза меко той. — Но успя да го преодолее.

— Как?

— Стана щастлива. Премести се в друг град.

Хана надникна от коша. Летяха над Чизуълд, най-богатия квартал в града. Хана винаги бе искала да живее в къща там, а от тази височина сградите изглеждаха още по-красиви, отколкото гледани от улицата. Но освен това изглеждаха твърде неестествени — повече като идеал за къща, отколкото място, в което да ти се иска да живееш.

— И аз бях щастлива — въздъхна Хана. — От години не бях правила… онова със сиренките. Но напоследък животът ми е ужасен. Разстроена съм заради Мона. Но има и още нещо. Най-вече заради него. Откакто получих първото съобщение, нещата стават все по-лоши.

— Чакай малко — Лукас се облегна назад. — Какво съобщение?

Хана замълча. Тя нямаше намерение да споменава А.

— Просто съобщения, които получавам. Някой ме тормози с разни лични неща. — Тя погледна към Лукас с надеждата, че това не го интересува — повечето момчета нямаше да му обърнат внимание. Напротив, той изглеждаше доста разтревожен.

— Това звучи много подло. — Лукас се намръщи. — Кой ги изпраща?

— Не знам. В началото си мислех, че е Алисън Дилорентис. — Тя замълча и отметна косата от лицето си. — Мислех, че тази мисъл е твърде идиотска, но в първите съобщения се споменаваха неща, които само тя знаеше.

Лукас направи отвратена физиономия.

— Тялото на Алисън бе открито преди около месец. Какво, да не би някой да се прави на нея? Това е… ненормално.

Хана махна с ръце.

— Не, започнах да ги получавам още преди да открият тялото на Али, така че още никой не знаеше, че е мъртва. — Главата започна да я боли. — Много е объркващо и… не се тревожи за това. Забрави, че съм го казала.

Лукас я погледна притеснено.

— Може би трябва да се обадиш на ченгетата.

Хана подсмръкна.

— Който и да го прави, той не нарушава никакви закони.

— Въпреки това не знаеш, с какво имаш работа — каза Лукас.

— Сигурно е някое гадно хлапе.

Лукас замълча за миг.

— Ченгетата няма ли да го приемат за тормоз от някой, когото познаваш, също като фалшивите обаждания по телефона? Това го видях в един криминален сериал.

Побиха я ледени тръпки. Тя се сети за съобщението от А. „Някой от старите ти приятелки крие нещо от теб. Нещо важно.“ Тя отново си помисли за Спенсър. Веднъж, скоро след като Али изчезна, бащата на Спенсър беше закарал четирите момичета във „Водното кралство“, воден парк, който се намираше недалеч от дома им. Докато Хана и Спенсър изкачваха стълбите към Водопада на дявола, Хана я попита дали двете с Али са сърдити за нещо.

Лицето на Спенсър придоби цвета на пурпурните й прашки.

— Защо ме питаш?

Хана се намръщи и притисна дунапренения сал към гърдите си.

— Просто съм любопитна.

Спенсър се приближи към нея. Въздухът сякаш застина и всички пляскания и крясъци сякаш изчезнаха.

— Не съм сърдита на Али. Тя ми е сърдита. Не знам защо, ясно ли е? — След което се завъртя на 180 градуса и тръгна надолу по дървените стълби, като буквално блъскаше всяко дете, покрай което минаваше.