— Мамо? — Изведнъж Спенсър се изпълни с любопитство. — Сещаш ли се някога да съм забравяла някои неща? Все едно съм… получила временна амнезия?

Чашата на майка и застина на половината път към устата и.

— 3-защо питаш?

Спенсър усети как вратът й се облива в студена пот. На лицето на майка й се изписа онова познато изражение, което гласеше: Не искам да имам нищо общо с това. Същото като онзи път, когато брат й, чичото на Спенсър, Даниел, се напи на едно от техните партита и издрънка няколко строго пазени семейни тайни. Така Спенсър разбра, че баба й е била пристрастена към морфина, а леля й Пенелъпи дала едно свое дете за осиновяване, когато била на седемнайсет.

— Имала съм такива пристъпи, така ли?

Майка й опипа ръба на чинията си във форма на раковина.

— Беше на седем и боледуваше от грип.

Жилите на врата й изпъкнаха, което означаваше, че сдържа дъха си. А това означаваше, че не й казва всичко.

— Мамо.

Майка й прокара пръст по ръба на стъклената чаша с мартини.

— Това не е толкова важно.

— О, Вероника, кажи й — троснато каза баща й. — Тя ще го понесе.

Госпожа Хейстингс си пое дълбоко дъх.

— Добре. Мелиса, аз и ти отидохме в института „Франклин“ — и двете обичахте онази изложба „Разходка из сърцето“, помниш ли?

— Разбира се — каза Спенсър. На изложбата в института „Франклин“, която се простираше на пет хиляди квадратни фута, имаше вени с размера на ръката на Спенсър, които пулсираха толкова силно, че когато човек влезеше в камерата на сърцето, можеше да чуе единствено техния ритъм.

— Връщахме се при колата ми — продължи да разказва майка й, забила поглед в скута си. — Изведнъж пред нас изскочи някакъв мъж. — Тя се спря и хвана ръката на съпруга си. И двамата изглеждаха ужасно сериозни. — Той… Той извади пистолет от сакото си и поиска да му дам портмонето си.

Спенсър се ококори.

— Какво?

— Накара ни да легнем по корем на тротоара. — Устата на госпожа Хейстингс се изкриви. — Изобщо не ми пукаше, че ще вземе портмонето ми, но се страхувах за вас. Ти не спираше да скимтиш и да плачеш. Непрекъснато ме питаше дали ще умрем.

Спенсър уви около пръста си края на салфетката, която покриваше скута й. Тя не си спомняше нищо от това.

— Той ми каза да преброя до сто, преди да се изправим — продължи майка й. — След като си тръгна, ние изтичахме до колата и аз ви откарах до дома. Помня, че повече от трийсет мили карах с превишена скорост. Цяло чудо, че полицията не ни спря.

Тя млъкна и отпи от чашата си. Някой изпусна цяла купчина чинии в кухнята и повечето от клиентите в ресторанта извиха глави в посока на шума, но госпожа Хейстингс се държеше така, сякаш не бе чула нищо.

— Когато се прибрахме у дома, ти имаше ужасна треска — продължи да разказва тя. — Тя се появи внезапно. Закарахме те в спешна помощ. Страхувахме се да нямаш менингит — в града се бяха появили няколко случая. Докато очаквахме резултатите от пробите трябваше да стоим вкъщи, в случай че се наложи бързо да те откараме в болницата. Пропуснахме състезанието на Мелиса по правопис. Помниш ли колко усърдно се подготвяше тя?

Спенсър помнеше. Понякога двете с Мелиса си устройваха такова състезание — сестра й бе състезателка, а Спенсър съдията, който я караше да казва по букви разни думички, които избираше от дълъг списък. Това бе в онези времена, когато Мелиса и Спенсър се харесваха. Но доколкото Спенсър си спомняше, Мелиса се бе отказала от състезанието, защото същия ден имаше хокеен мач.

— Значи все пак Мелиса отиде на състезанието? — попита тя.

— Да, но беше заедно със семейството на Йоланда. Помниш ли приятелката й Йоланда? Двете с Мелиса ходеха заедно на всичките такива състезания.

Спенсър сбърчи вежди.

— Йоланда Хенслър?

— Точно така.

— Мелиса никога не е била. — Спенсър изведнъж спря. Канеше се да каже, че Мелиса никога не е била приятелка с Йоланда Хенслър. Йоланда бе от онези момичета, които в присъствието на възрастни се правеха на света вода ненапита, но далеч от тях бяха същинска напаст. Спенсър знаеше, че веднъж Йоланда бе накарала Мелиса да отговаря на примерните въпроси от всички състезание без прекъсване, въпреки че Мелиса няколко пъти й каза, че й се ходи до тоалетна. Накрая Мелиса се изпусна в гащите и намокри марковия шал на Йоланда.

— Все пак след седмица треската ти спря — каза майка й. — Но когато дойде в съзнание, беше забравила всичко. Помнеше, че бяхме ходили в института „Франклин“, помнеше, че сме влизали в сърцето, но след това те попитах дали си спомняш лошия чичко в града. Ти ме попита: „Какъв лош чичко?“ Не си спомняше спешното отделение, нито изследванията, нито това, че си била болна, нищо. Ти просто… го беше изтрила от паметта си. Беше поставена под наблюдение до края на лятото. Страхувахме се, че можеш пак да се разболееш. С Мелиса пропуснахме лагера за деца с родители в Колорадо и големия концерт за пиано в Ню Йорк, но според мен тя разбираше какво става.

Сърцето на Спенсър препускаше лудо.

— Защо никой не ми е разказвал за това?

Майка й погледна към съпруга си.

— Всичко бе толкова странно. Страхувах се, че можеш да се разстроиш, че си изпуснала цяла седмица. След болестта ти бе толкова амбицирана.

Спенсър се хвана за ръба на масата. Изпуснала съм цяла седмица от живота си, искаше да каже на родителите си. Ами ако това не е бил единственият ми припадък?

Тя затвори очи. Ами ако беше припаднала точно преди Али да изчезне? Какво бе изпуснала от онази нощ?

Когато Пух донесе димящите им чинии, Спенсър цялата трепереше. Майка и протегна глава.

— Спенсър? Какво има? — Тя наведе глава към бащата на Спенсър. — Знаех си, че не трябваше да й казваме.

— Спенсър? — Господин Хейстингс размаха ръка пред лицето й. — Добре ли си?

Устните на Спенсър бяха изтръпнали, сякаш й бяха инжектирали новокаин.

— Страхувам се.

— Страхуваш се? — повтори баща й, като се наведе напред. — От какво?

Спенсър примигна. Чувстваше се така, сякаш се намира в един повтарящ се сън, в който тя иска да каже нещо и отваря уста, но от нея вместо думи се изсипват миди. Или червеи. Или струйка пурпурен дим. Тя внезапно затвори уста. Внезапно осъзна, че знае отговора на своя въпрос от какво се страхува.

От себе си.

22.

Няма друго място като Роузууд — когато го гледаш от височина 3000 фута

Петък сутринта Хана излезе от червеникавия фолксваген джета на Лукас. Колата се намираше на паркинга пред парка „Ридли крийк“, а слънцето едва се показваше на хоризонта.

— Това ли е голямата изненада, която би трябвало да ме накара да се почувствам по-добре? — Тя се огледа. Паркът бе пълен с леко хълмисти цветни поляни и туристически пътечки. Тя гледаше, докато край тях премина група момичета с анцузи и блузки с дълги ръкави. След това край тях прелетяха няколко момчета на велосипеди. Те накараха Хана да се почувства мързелива и дебела. Още нямаше шест часа, а всички тези хора усилено изгаряха калории. А и сигурно предишната вечер не бяха изяли цяла кутия кракери с вкус на сирене чедар.

— Не мога да ти кажа — отговори Лукас. — Каква изненада би било тогава?

Хана изпъшка. Въздухът миришеше на изгорели листа, което винаги й се бе струвало плашещо. Тя тръгна по покрития с чакъл паркинг, който хрущеше под краката й. Изведнъж й се стори, че чува кикот. Тя рязко се обърна.

— Какво има? — попита Лукас, като спря на няколко крачки пред нея.

Хана посочи към дърветата.

— Виждаш ли някой там?

Лукас скри слънцето с ръка.

— Да не би да се притесняваш заради воайора?

— Нещо такова.

Стомахът й се сви от притеснение. Докато пътуваха насам в полумрака, Хана имаше усещането, че някаква кола ги следи. Дали не беше А? Хана не спираше да мисли за странното съобщение от вчера за това, че Мона е ходила в „Бил Бийч“ за пластична хирургия. Донякъде това имаше смисъл — Мона никога не носеше дрехи, които да разкриват голяма част от кожата й, въпреки че беше по-слаба дори от Хана.

Но пластичната хирургия — с изключение на уголемяването на гърдите, — бе нещо… смущаващо. Тя означаваше, че гените ти са се обърнали срещу теб, че не можеш да постигнеш идеалното тяло само чрез упражнения. Ако Хана пуснеше тази клюка за Мона, популярността й можеше доста да намалее. За друго момиче Хана би го направила, без да й мигне окото… но за Мона? Усещането беше доста по-различно.

— Мисля, че всичко е наред — каза Лукас, като се насочи към една калдъръмена пътечка. — Казват, че воайорът следи хората само когато са в къщите си.

Хана нервно разтърка очи. За пръв път не й се налагаше да се тревожи за грима си. Тази сутрин изобщо не се беше гримирала. Освен това бе облякла едни джинси и сивата блузка с качулка, които често носеше, когато ходеше да тича на игрището. Всичко това трябваше да покаже, че те не са на някаква странна среща рано сутринта.

Когато Лукас се появи на вратата, Хана с облекчение забеляза, че е облечен в протрити дънки, поизбеляла тениска и сив анорак. Когато отиваха към колата му той скочи в една купчина листа и започна да ги подритва насам-натам също като миниатюрния й доберман, Дот. Всъщност беше доста сладко. Което, очевидно, бе различно от това да си мисли, че Лукас е сладък.