Очите им се срещнаха. Ариа видя отражението си в неговите мастиленочерни зеници. Езра бутна с пръст малкото автомобилче и то се търкулна по бюрото, стигна до ръба и падна в скута й. Усмивка озари лицето му.

— Наистина ли имаш приятелка в Ню Йорк? — изведнъж изтърси Ариа.

Езра сбърчи чело.

— Приятелка… — Той примигна няколко пъти. — Имах. Но това лято скъсахме.

— О.

— Това пък откъде ти хрумна? — попита той.

— Мисля, че някакви момичета го обсъждаха. И аз… Зачудих се що за човек е тя.

В очите на Езра се появи дяволито пламъче, което бързо изчезна. Той отвори уста, за да каже нещо, но бързо се отказа.

— Какво? — попита Ариа.

— Не трябваше.

— Какво?

— Просто… — Той отвърна на погледа й, изпълнен с подозрение. — Тя изобщо не можеше да се сравнява с теб.

Гореща вълна заля Ариа. Бавно, без да откъсва очи от нея, Езра се размърда върху бюрото и слезе от него. Ариа стана от дивана и замръзна. Този миг продължи цяла вечност. Изведнъж Езра се стрелна напред, сграбчи Ариа за раменете и я притисна към гърдите си. Устните му се впиха в нейните. Тя хвана лицето му с ръце, а той плъзна своите по гърба й. След миг се откъснаха един от друг, за да се погледнат и отново се прегърнаха. Езра ухаеше великолепно — смесица от шампоан „Пантен“, мента, китайски чай и нещо, което беше… просто Езра. Ариа не се бе чувствала никога така след целувка. Нито с Шон, нито с когото и да било.

Шон. Ликът му се появи пред очите й. Шон, върху чието рамо снощи се облегна и отпусна глава, докато гледаха заедно британската версия на „Кабинетът“. Шон, който я целуна преди часа по биология, и който я успокояваше, защото днес щяха да правят дисекция. Шон, който държеше ръката й на вечерята със семейството му. Шон беше нейният приятел.

Ариа отблъсна Езра и скочи.

— Трябва да тръгвам. — Беше цялата обляна в пот, сякаш някой бе включил термостата на петдесет градуса. Тя бързо събра вещите си с тупкащо сърце и пламтящи бузи. — Благодаря ти, че ми отпусна още време — избъбри тя, докато отваряше вратата.

В коридора се спря и си пое дълбоко въздух. Изведнъж видя някой, който бързо сви зад ъгъла в края на коридора. Ариа се напрегна. Някой ги беше видял.

Тя забеляза нещо до вратата на Езра и се ококори. Някой бе изтрил всичките стари съобщения на бялата дъска, като ги бе заменил с бележка, надраскана набързо с непознат розов маркер.

Внимавай, внимавай! Винаги те наблюдавам!

А.

А отдолу, с по-малки букви, бе написано:

Ето ти още една подсказка. Всички вие познавахте добре задния й двор. Но за една от вас беше толкова лесно.

Ариа хвана края на единия си ръкав и бързо избърса написаното. Когато стигна до подписа, тя включи и другия ръкав, като продължи да търка стръвно, докато не остана нито следа от буквата А.

21.

Как се пише П-О Д-Я-В-О-Л-И-Т-Е?

Четвъртък вечерта Спенсър се отпусна на червения плюшен диван в ресторанта „Роузууд Кънтри ютъб“ и погледна през панорамния прозорец. На игрището за голф двама възрастни мъже, облечени с пуловери с остри деколтета и панталони в цвят каки, се опитваха да вкарат колкото се може повече топки, преди да залезе слънцето. Отвън на терасата хората се наслаждаваха на последните топли дни от годината, като пийваха джин с тоник и похапваха скариди и брускети. Господин и госпожа Хейстингс разбъркаха своите мартинита с джин „Бомбай сапфир“ и се спогледаха.

— Искам да вдигна тост. — Госпожа Хейстингс прибра русата си коса зад ушите, а трикаратовият й диамантен пръстен проблесна на лъчите на залязващото слънце, които струяха през прозореца. Родителите на Спенсър винаги вдигаха тост, преди да отпият някаква течност — дори тя да беше вода.

Госпожа Хейстингс вдигна чашата си.

— За Спенсър, която стигна до финала на „Златната орхидея“.

Господин Спенсър се чукна с нея.

— И за това, че ще бъде на корицата на съботния „Сентинъл“.

Спенсър вдигна чашата си и се чукна с тях, но не го направи от сърце. Тя не искаше да идва тук. Искаше да си остане у дома, на сигурно място. Не спираше да мисли за странния си сеанс с доктор Евънс сутринта. Видението, което бе получила — за онова забравено скарване с Али онази вечер, когато тя изчезна — направо я беше обсебило. Защо не си го беше спомнила досега? Беше ли се случило още нещо тогава? Ами ако беше видяла убиеца на Али?

— Поздравления, Спенсър — майка й прекъсна мислите й. — Надявам се да спечелиш.

— Благодаря — промърмори Спенсър. Тя сгъна зелената си салфетка на хармоника, след което взе останалите салфетки и също ги сгъна.

— Нещо да не би да те притеснява? — Майка й кимна с глава към салфетките.

Спенсър веднага се спря.

— Не — каза бързо тя. Всеки път, когато затвореше очи, тя отново се сещаше за онази сцена с Али. Вече всичко й се струваше много по-ясно. Можеше да усети миризмата на орловите нокти, които растяха в гората до хамбара, да усети ранния летен бриз, да види светулките, които проблясваха в мрака. Но това не можеше да бъде истина.

Когато Спенсър вдигна глава, тя забеляза, че родителите й я гледат странно. Сигурно й бяха задали някакъв въпрос, който тя изобщо не беше чула. За пръв път в живота си тя пожела Мелиса да е тук и да монополизира целия разговор.

— Да не би да се притесняваш заради докторката? — прошепна майка й.

Спенсър не успя да прикрие усмивката си — страшно й харесваше, когато майка й наричаше доктор Евънс „докторката“ вместо „терапевтката“.

— Не, добре съм.

— Смяташ ли, че си постигнала някакъв… — Баща й явно търсеше подходящите думи, докато си играеше с иглата за вратовръзка. — … напредък с нея?

Спенсър разклати вилицата си наляво-надясно. Какво разбират под напредък й се искаше да попита.

Преди да успее да отговори, се появи сервитьорът. Той ги обслужваше от години — нисък, дребен плешив мъж, който имаше глас като на Мечо Пух.

— Здравейте, господин и госпожа Хейстингс. — Пух разтърси ръката на баща й. — И Спенсър изглеждаш прекрасно.

— Благодаря — избъбри Спенсър, въпреки че бе повече от сигурна, че не е така. Не си беше измила косата след тренировката по хокей на трева, а последния път, когато се бе погледнала в огледалото, забеляза, че гледа диво и уплашено. Освен това продължаваше да се върти и да оглежда ресторанта, за да види дали някой не я наблюдава.

— Как се чувстват всички тази вечер? — попита Пух. Той разгъна салфетките, които Спенсър бе нагънала, и ги постла в скутовете им. — Да не би да празнувате някакъв специален случай?

— Всъщност да — изчурулика госпожа Хейстингс. — Спенсър е финалист на тазгодишния конкурс „Златната орхидея“. Това е голяма академична награда.

— Мамо — изсъска Спенсър. Тя не обичаше начина, по който майка й разгласяваше семейните постижения. Особено след като Спенсър беше мамила.

— Това е чудесно! — възкликна Пух. — Толкова е хубаво поне веднъж да чуя добри новини. — Той се наведе към тях. — Доста от гостите ни се оплакват, че са видели онзи воайор, за когото всички говорят. Някои твърдят, че дори са го зърнали снощи край ресторанта.

— Нима този град не преживя достатъчно вече? — възмути се господин Хейстингс. Госпожа Хейстингс погледна разтревожено съпруга си.

— Знаеш ли, кълна се, че видях някой да ме гледа, когато се срещнах със Спенсър в понеделник.

Спенсър вдигна рязко глава и сърцето й учестено заби.

— Успя ли да го видиш добре?

Госпожа Хейстингс сви рамене.

— Не особено.

— Някои казват, че е бил мъж. Други, че е жена — каза Пух.

Всички зацъкаха с език възмутено.

Пух попита за поръчките им. Спенсър смънка, че иска жълтопера риба тон — тя винаги си избираше това откакто спря да си поръчва детското меню. След като сервитьорът се запъти към кухнята, Спенсър огледа залата със замъглен поглед. Тя бе декорирана в стила на увеселителните корабчета в Нантъкет, с тъмни ракитени столове, множество спасителни буйове и бронзови фигури. Стената в дъното все още бе покрита с океанската фреска, допълнена с ужасна гигантска сепия, косатка и воден дух с развята руса коса и счупен нос в стил Оуен Уилсън. Когато Спенсър, Али и останалите идваха тук преди, за да обядват сами — което в шести и седми клас бе голяма работа, — те винаги сядаха до водния дух. Веднъж, когато Мона Вандерваал и Челси Бледсоу бяха дошли тук сами, Али ги накара да го целунат с език. Сълзи от унижение се стичаха по лицата им, когато момичетата притиснаха език към изрисуваните му устни.

Али беше толкова злобна, си помисли Спенсър. Тя отново се върна към онази нощ. Но това няма да го получиш, беше казала Али. Защо Спенсър се беше ядосала толкова? Мелиса си мислеше, че онази нощ Али бе решила да каже на Мелиса за Иън. Затова ли бе всичко? И какво имаше предвид доктор Евънс, когато беше казала, че някои хора редактират в спомените си нещата, които са им се случили? Дали Спенсър го е правила някога?