Sara Shepard - Мис Съвършенство

Хана замръзна. Обикновено приказките на двете смотанячки-второкурснички нямаше да я притеснят, но сега се чувстваше някак уязвима. Престори се, че е особено заинтересувана от групичка дребни борчета, които градинарят току-що бе посадил.

— Чувам, че всеки ден ходи в полицейското управление — каза Ноел.

— Нали знаеш, че вече не е поканена за купона у Мона? — прошепна Ана. — Скарали са се жестоко, защото Хана я унизила с онова изписване във въздуха.

— Мона искала да я зареже още преди два месеца — каза многозначително Ноел. — Хана се е превърнала в абсолютна загубенячка.

Това вече бе твърде много. Хана се обърна вбесена.

— Кой ви каза това?

Ана и Ноел се спогледаха и размениха усмивки. След това тръгнаха надолу по хълма, без да кажат нито дума.

Хана затвори очи и се облегна на металния пилон, като се опита да пренебрегне факта, че всички от класа й по химия се бяха вторачили в нея. Бяха минали двайсет и четири часа от провала с въздушното писане и нещата се развиваха от зле по-зле. Предишната вечер Хана бе изпратила поне десет извинителни съобщения на Мона… и не бе получила никакъв отговор. А днес цял ден чуваше странни, отвратителни неща за себе си… от всички.

Тя се замисли за есемеса от А.

Хана огледа тълпата ученици на двора. Точно до входната врата две момичета в униформи на мажоретки репетираха танца си. Близо до един бор две момчета се налагаха с униформените си сака. Братът на Ариа, Майк, мина край нея, като си играеше със стика си за лакрос. Най-накрая забеляза изрусената до бяло коса на Мона. Тя бе тръгнала да влиза в сградата през една от страничните врати с отегчен и високомерен израз на лицето си. Хана опъна сакото си, сви и разпусна юмруци и тръгна към най-добрата си приятелка.

Когато се приближи до Мона, тя я тупна по кокалестото рамо. Мона се обърна.

— А, ти ли си — каза тя с равния си глас, с който обикновено поздравяваше загубеняците, които не заслужаваха нейното присъствие.

— Ти ли пускаш разни слухове за мен? — попита я Хана, като се стараеше да не изостава от Мона, която направо влетя през страничната врата и хукна надолу по коридора.

Мона намести голямата чанта на рамото си.

— Не съм казала нищо, което да не е истина.

Хана зяпна изненадано. Тя се почувства точно като Уили Койота от онези стари анимационни филмчета, които обичаше да гледа — той тичаше и тичаше, и тичаше, докато накрая не скочеше от някоя скала. Уили увисваше във въздуха за секунда, без да осъзнава какво е станало, и после стремително политаше надолу.

— Значи според теб съм някоя загубенячка? — извика тя.

Мона повдигна едната си вежда.

— Както вече ти казах, нищо, което да не е истина.

Тя остави Хана да стои втрещена в средата на коридора, заобиколена от потока ученици. Мона стигна до края на коридора и се спря до група момичета. В началото всичките й изглеждаха еднакви — скъпи чанти, блестящи коси, слаби крака с изкуствен тен — но след това погледът на Хана се проясни. Мона стоеше до Наоми и Райли, и трите си шепнеха нещо.

Хана бе сигурна, че всеки момент ще заплаче. Тя влезе, препъвайки се, в тоалетната и се затвори в кабинката до Олд Фейтфул, прочутата тоалетна, която периодично изхвърляше вода, като обливаше всеки, който бе достатъчно глупав, за да я използва. Момчетата също си имаха изригваща тоалетна. Водопроводчиците се бяха опитвали много пъти да ги поправят, но тъй като не можеха да разберат каква точно е причината за това, Олд Фейтфул се превърна в легендарна част от „Роузууд дей“. Всички знаеха за тях и избягваха да ги използват.

Само дето… Мона бе използвала Олд Фейтфул само няколко седмици след като двете с Хана станаха приятелки, по времето, когато все още си беше заблудена ученичка. Тя бе изпратила един панически есемес на Хана в часа й по здравеопазване и Хана бе хукнала към тоалетната, за да й занесе резервните пола и блуза, които Мона държеше в шкафчето си. Хана си спомни как бе натъпкала подгизналата пола в една найлонова торбичка и й бе подала сухите дрехи над вратата, за да може Мона спокойно да се преоблече — винаги се бе чувствала неудобно да се преоблича пред други хора.

Как може Мона да не помни това?

Сякаш по сигнал Олд Фейтфул изригна. Хана изпищя и се притисна към отсрещната стена, а във въздуха се изстреля струя синя канална вода. Няколко тежки капки паднаха върху сакото на Хана, тя се притисна към вратата на кабинката и заплака. Чувстваше се ужасно, че Мона вече не се нуждае от нея. И че Али беше убита. И че баща й още не й се беше обадил. Защо й се случваше всичко това? Какво бе направила, за да го заслужи? Олд Фейтфул започна да се успокоява и точно тогава външната врата се отвори. Хана изхълца тихо няколко пъти, като се опитвате да пази тишина. Влезлият се приближи до мивката и Хана надникна под вратата. Видя чифт тежки, черни мъжки половинки.

— Ехо? — чу се момчешки глас. — Има… Има ли някой вътре?

Хана сложи ръка на устата си. Какво търсеше това момче в дамската тоалетна?

Освен ако… Не. Не може да бъде.

— Хана? — Обувките се спряха пред вратата на нейната кабинка. Този път Хана разпозна гласа.

Тя леко отвори и надникна през процепа. Беше Лукас, момчето от „Рив Гош“. Можеше да види върха на носа му и кичур руса коса. На ревера му бе закачена футболна значка НАПРЕД, РОУЗЗУД.

— Откъде разбра, че съм тук?

— Видях те да влизаш — отговори той. — Нали знаеш, че това е мъжката тоалетна? Хана му отговори с объркано подсмъркване. Тя свали мокрото си сако, измъкна се от кабинката, отиде до мивката и си сипа малко течен сапун в шепата. Той миришеше на бадем, а Хана ужасно мразеше тази миризма.

Лукас погледна към кабинката на Олд Фейтфул.

— Нима онова нещо изригна?

— Да — каза Хана. Тя повече не можеше да сдържа емоциите си. Наведе се над мивката и сълзите й потекоха.

Лукас застана до нея и сложи ръка на гърба й. Хана усети, че тя леко трепереше.

— Успокой се, това е просто Олд Фейтфул. Той си изригва на всеки час. Знаеш много добре.

— Не става въпрос за това. — Хана грабна една хартиена салфетка и си издуха носа. — Най-добрата ми приятелка ме мрази. И кара всички останали също да ме мразят.

— Какво? Естествено, че не го прави. Това са глупости.

— Напротив, прави го! — Пискливият глас на Хана отекна в облечените с фаянсови плочки стени. — Мона вече излиза с едни други момичета, които ме мразят, и разпространява слухове за мен, само защото пропуснах Приятелницата и самолетът изписа в небето „Всички да пърдим с Мона“, вместо „Всички на парти с Мона“, и тя оттегли поканата за рождения й ден, а аз трябваше да бъда най-добрата й приятелка.

Тя изреди всичко това в едно дълго изречение, без да си поема дъх, без да обръща внимание къде е и на кого говори. Когато свърши, тя погледна Лукас и внезапно почувства раздразнение, че той е там и е чул всичко.

Лукас бе толкова висок, че трябваше да стои леко прегърбен, за да не си удари главата в тавана.

— И аз мога да разпространя някои клюки за нея. Като, например, че е болна от такава болест, при която не може да се спре да си яде сополите, когато никой не я гледа? Сърцето на Хана подскочи. Това беше голяма глупост… но същевременно смешно… и мило.

— Всичко е наред.

— Добре, но да знаеш, че предложението ми си остава. — Лицето му абсолютно сериозно. На ужасното зеленикаво осветление в тоалетната той дори изглеждаше сладък. — Хей! Сетих се за нещо, което може да те развесели.

Хана го погледна недоверчиво. Той да не би да си мислеше, че само защото я е видял в тоалетната, двамата вече са приятели? Въпреки това бе любопитна да разбере.

— Какво?

— Не мога да ти кажа. То е свръх секретно. Ще дойда да те взема утре сутринта.

Хана го стрелна с предупредителен поглед.

— Това среща ли е?

Лукас вдигна примирително ръце.

— Съвсем не. Просто… приятели.

Хана преглътна. Точно от приятел имаше нужда сега. Ужасно.

— Добре — съгласи се тихо тя, като се чувстваше твърде изтощена, за да спори. След това въздъхна, излезе от мъжката тоалетна и се запъти към следващия си урок. Странно, но вече се чувстваше мъничко по-добре.

Но щом зави зад ъгъла и навлезе в крилото за чужди езици, Хана се спря, за да облече сакото си и усети нещо, залепено на гърба му. Тя измъкна един смачкан лист хартия, на който с розов флумастер бе написано „Съжалявайте ме“.

Хана огледа преминаващите край нея ученици, но никой не й обръщаше внимание. Откога ли се разхождаше с тази бележка на гърба? Кой ли я беше залепил? Можеше да бъде всеки. По време на противопожарната тревога тя се бе движила в тълпа от ученици. Всички бяха там.

Хана отново погледна към листа и го обърна от другата страна. Там имаше бележка, написана на пишеща машина. Хана усети онова познато свиване в стомаха си.