Sara Shepard - Мис Съвършенство

— Приятелките ти… обичат ли да са в центъра на нещата? Те имат всичко, което искат, непрекъснато те притискат, никога не се чувстваш комфортно?

Устата на Спенсър пресъхна. Определено имаше такава приятелка: Али.

Тя затвори очи и отново се сети за странния спомен, който я бе притеснявал цяла седмица. Ставаше въпрос за някаква караница, Спенсър бе сигурна в това. Само дето тя помнеше всичките скандали с Али по-ясно, отколкото хубавите моменти в тяхното приятелство. Дали това не беше просто сън?

— За какво си мислиш? — попита доктор Евънс.

Спенсър си пое дълбоко дъх.

— За Алисън.

— А… — кимна доктор Евънс. — Мислиш ли, че Алисън е била като Мелиса?

— Не знам. Може би.

Доктор Евънс измъкна една салфетка от кутията и си издуха носа.

— Гледах ви на клипчето по телевизията. Двете с Алисън изглеждахте ядосани една на друга. Така ли беше?

Спенсър си пое дълбоко дъх.

— Донякъде.

— Можеш ли да си спомниш защо?

Спенсър се замисли и огледа стаята. На бюрото на доктор Евънс имаше някаква гравирана табелка, която последния път не беше забелязала. На нея пишеше АЗ ЗНАМ, ЧЕ НИЩО НЕ ЗНАМ. СОКРАТ.

— В онези седмици, преди да изчезне, Алисън започна да се държи… много странно. Сякаш ни мразеше. Никой от нас не искаше да го признае, но според мен през онова лято тя смяташе да ни зареже.

— А това как те караше да се чувстваш? Ядосана?

— Да. Естествено. — Спенсър замълча за миг. — Беше страхотно да бъдем приятелки на Али, но трябваше да направим доста жертви. Заедно преживяхме много неща, някои не особено приятни. Значи ние преминахме през всичко заради нея, а сега тя искаше да ни захвърли?

— Значи си смятала, че тя ти дължи нещо?

— Може би — отговори Спенсър.

— Но ти също си чувствала вина, нали? — предположи доктор Евънс.

Раменете на Спенсър увиснаха.

— Вина ли? Защо?

— Защото Алисън е мъртва. Защото до известна степен си я отхвърлила. Може би подсъзнателно си желала да й се случи нещо лошо, защото тя те е наранявала.

— Не знам — прошепна Спенсър.

— И тогава желанието ти се е сбъднало. И сега се чувстваш така, сякаш ти си виновна за изчезването на Алисън. Че ако не беше изпитвала онова желание, тя нямаше да бъде убита.

Очите на Спенсър се напълниха със сълзи. Тя не можа да отговори нищо.

— Вината не е твоя — каза твърдо доктор Евънс, като се наведе напред в стола си. — Ние не обичаме непрекъснато приятелите си. Алисън те е наранила. Това, че просто си имала някакви лоши мисли не означава, че си причина за смъртта й.

Спенсър подсмръкна. Тя отново се взря в цитата на Сократ. Аз знам, че нищо не знам.

— В съзнанието ми непрекъснато се появява един спомен — изведнъж каза тя. — За Али. Караме се. Тя говори за нещо, което съм прочела в дневника й — тя непрекъснато мислеше, че й чета дневника, но всъщност аз никога не съм го пипвала. Но аз… просто не съм убедена, че това е истински спомен.

Доктор Евънс допря химикала до устата си.

— Хората имат различни начини да се справят с проблемите. При някои хора, които видят или направят нещо неприятно, мозъкът им просто… редактира случилото се. Но паметта им често започва да го изтласква обратно.

Спенсър имаше чувството, че е лапнала стъклена вата.

— Нищо неприятно не се е случило.

— Бих могла да те хипнотизирам, за да изчистя спомена.

Устата на Спенсър пресъхна.

— Да ме хипнотизирате?

Доктор Евънс се взираше в нея.

— Може да помогне.

Спенсър пъхна кичур коса в устата си. После посочи към цитата от Сократ.

— Какво означава това?

— Това ли? — Доктор Евънс сви рамене. — Мисли за себе си. Сам си прави изводи. — Тя се усмихна. — Готова ли си? Легни на дивана и се настани удобно.

Спенсър рязко се гътна на дивана. Докато доктор Евънс спускаше бамбуковите щори, тя се сви от страх. Али бе направила същото през онази нощ, когато изчезна от хамбара.

— Просто се отпусни. — Доктор Евънс загаси лампата на бюрото й. — Успокой се. Опитай се да се освободиш от всичко, за което разговаряхме днес. Става ли?

Спенсър изобщо не се чувстваше спокойна. Бе свила колене, а мускулите й се бяха стегнали. Дори зъбите й тракаха. Сега ще започне да обикаля из стаята и да брои от сто на обратно. Ще докосне челото ми и аз ще попадна под нейна власт.

Когато Спенсър отвори очи, тя вече не беше в кабинета на доктор Евънс. Тя се намираше пред хамбара. Беше нощ. Алисън я гледаше и поклащаше глава, също както в откъслечните спомени, които Спенсър бе имала цяла седмица. Тя внезапно разбра, че това е нощта, в която Али изчезна. Опита се да се измъкне от спомена, но крайниците й бяха натежали и безполезни.

— Ти се опита да ми отнемеш всичко — каза Али с тон и изражение на лицето, които й се сториха зловещо познати. — Но това няма да го получиш.

— Да получа какво? — Духаше студен вятър. Спенсър потрепери.

— Хайде, стига — изсмя се подигравателно Али, като сложи ръце на кръста. — Прочела си за това в дневника ми, нали?

— Въобще не съм ти пипала дневника — възрази Спенсър. — Изобщо не ме интересува.

— Напротив, много даже те интересува — каза Али. Тя се наведе напред. Дъхът й миришеше на мента.

— Ти бълнуваш — избъбри Спенсър.

— Напротив — озъби се Али. — Ти бълнуваш.

Спенсър внезапно почувства гняв. Тя се наведе напред и блъсна Али по рамото. Тя я погледна изненадано.

— Приятелките не се блъскат по рамената.

— Е, може би ние не сме приятелки — отговори Спенсър.

— Да, може би — каза Али. Тя се отдалечи на няколко метра, но после се обърна към нея и каза нещо. Спенсър видя как устата й мърда, след това усети, че и собствената й уста се движи, но не можа да чуе думите. Знаеше само, че каквото й да бе казала Али, то я беше ядосало ужасно. Някъде отдалеч се чу едно щрак.

— Спенсър — чу се гласът на доктор Евънс. — Хей, Спенсър.

Първото нещо, което видя, щом отвори очи, бе табелката на доктор Евънс. Аз знам, че нищо не знам. След това се появи и лицето на психиатърката. На него бяха изписани неувереност и безпокойство.

— Добре ли си? — попита тя.

Спенсър примигна няколко пъти.

— Не знам.

Тя седна на дивана и избърса запотеното си чело с ръка. Усещането бе същото както когато се събуди от упойката след операцията на апандисита й. Всичко изглеждаше замазано и неясно.

— Кажи ми какво виждаш в стаята — каза доктор Евънс. — Опиши ми всичко.

Спенсър се огледа.

— Кафяв кожен диван, бял пухкав килим…

Какво беше казала Али? Защо Спенсър не можеше да я чуе? Наистина ли това се беше случило?

— Телено кошче за отпадъци — продължи тя. — Свещник с ароматна свещ.

— Добре — доктор Евънс сложи ръка на рамото й. — Седни тук. Дишай дълбоко.

Прозорецът на стаята бе отворен и Спенсър можеше да усети миризмата на току-що асфалтирания паркинг. Два гълъба си гукаха. Когато най-накрая се изправи и каза на доктор Евънс, че ще се видят следващата седмица, тя почувства главата си прояснена. Излезе и мина през чакалнята, без да забележи Мелиса. Просто искаше да се махне оттук.

Слезе на паркинга и се качи в колата си, като остана мълчаливо да седи в нея. Изброи всички неща, които виждаше и тук. Чантата й от туид. Табелата над зеленчуковия магазин, която гласеше „ПРЕСНИ ДОМАТИ“. Д-то се бе отчупило и паднало на земята. Един син пикап чероки бе паркиран напреки пред магазина. На близкото дъбово дърво весело се поклащаше една червена къщичка за птици. На вратата на офис сградата висеше надпис, че вътре се допускат само служебни животни. Профилът на Мелиса се виждаше през прозореца на доктор Евънс.

Устните на сестра й бяха извити в усмивка и тя усилено жестикулираше. Когато Спенсър отново погледна към зеленчуковия магазин, тя видя, че задната гума на шевролета е спукана. Зад пикапа се прокрадваше някой. Може би котка.

Спенсър се понадигна в седалката. Не беше котка — беше човек. Който я гледаше. Очите му не мигваха. И тогава внезапно обърна глава, скри се в сенките и изчезна.