— Обаче мащехата ти се държа много строго с мен тази сутрин — каза Ариа, като заобиколи едно разцъфнало черешово дърво. — Забравих да си застеля леглото. Тя ме накара да се кача горе и да го оправя. — Тя изсумтя. — Майка ми не ме е карала да го правя от милион години.

Когато вдигна глава, видя, че Шон се смее.

— Мащехата ми винаги чисти къщата до блясък. Почти всеки ден Историческото общество изпраща групи на посещение.

Ариа настръхна. Щеше й се да му каже, че Историческото общество на Роузууд е искало да включи и тяхната къща в туристическите обиколки — защото е била проектирана от някакво протеже на Франк Лойд Рапт. Вместо това просто въздъхна.

— Съжалявам. Просто… откакто оставих на мама съобщение, че ще отседна у вас, тя не ми се е обаждала. Чувствам се толкова… изоставена.

Шон я докосна по ръката.

— Знам, знам.

Ариа пъхна върха на езика си в дупката, където се бе намирал единствения й мъдрец.

— Там е работата — каза меко тя. — Не знаеш.

Семейството на Шон бе идеално. Тази сутрин господин Ейкърд им бе приготвил белгийски кифлички, а госпожа Ейкърд бе приготвила кутийки с обяд за всички — включително и за Ариа. Дори кучето им, порода еърдейл, бе много добре възпитано.

— Тогава обясни ми — каза Шон.

Ариа въздъхна.

— Не е толкова лесно.

Те подминаха едно чепато, чворесто дърво. Внезапно Ариа погледна надолу… и рязко спря. Точно пред нея имаше оградено място за нов гроб. Гробокопачът още не бе изкопал дупката за ковчега, но мястото беше оградено. Мраморният надгробен камък обаче вече бе издигнат. На него пишеше просто „АЛИСЪН ЛОРЪН ДИЛОРЕНТИС“.

Ариа издаде кратък, бълбукащ звук от гърлото си. Властите все още изследваха останките на Али за следи от отрова или травма, затова нейните родители не я бяха погребали. Ариа не знаеше, че възнамеряват да я погребат тук.

Тя погледна безпомощно към Шон. Той пребледня.

— Мислех, че знаеш.

— Нямах никаква представа — прошепна тя.

На надгробния камък бе написано само името на Али. Никакви любима дъщеря или превъзходен играч на хокей, или пък най-красивото момиче в Роузууд. Дори не бяха отбелязани денят, месецът и годината на смъртта й. Може би просто защото никой не знаеше точната дата.

Тя потрепери.

— Мислиш ли, че трябва да кажа нещо?

Шон сви розовите си устни.

— Когато посещавам гроба на мама, понякога казвам по нещо.

— Какво например?

— Ами съобщавам й как вървят нещата. — Той погледна настрани и се изчерви. — Отидох след бала. Разказах й за теб.

Ариа също се изчерви. Тя погледна към надгробния камък, но се почувства неловко. Не й бе присъщо да разговаря с мъртъвци. Не мога да повярвам, че си мъртва, помисли си тя, без да може да го произнесе на глас. Стоя си тук, гледам гроба ти и все още ми се струва нереално. Така искам да знам какво се е случило. Дали убиецът все още е тук? Дали А. казва истината?

Дааа — Ариа можеше да се закълне, че чува някакъв далечен шепот. Звучеше като гласа на Али.

Тя се замисли за съобщението на А. Някой иска нещо, което принадлежи на Али — и я бе убил заради това. Какво бе то? Всички искаха по нещо от нея — дори най-добрите й приятелки. Хана искаше нейната индивидуалност и, изглежда, си я бе присвоила, след като Али изчезна. Емили бе обичала Али повече от всички — наричаха я „Убиец“, като личния питбул на Али. Ариа искаше способността на Али да флиртува, нейната красота, нейната харизма. А Спенсър винаги ревнуваше от нея.

Ариа се загледа в оградената площ, която щеше да бъде гроба на Али и зададе въпроса, който бавно се бе формирал в съзнанието й: За какво, всъщност, се борехме, момичета?

— При мен не се получава — прошепна след малко тя. — Да тръгваме.

Тя погледна за последен път бъдещия гръб на Али. Когато му обърна гръб, пръстите на Шон се сплетоха с нейните. Известно време повървяха тихо, но някъде по следата на пътя към изхода Шон се спря.

— Зайче — каза той, като посочи към една животинка на поляната. После целуна Ариа по устните.

Устата й се изви в усмивка.

— Получих целувка само защото си видял зайче?

— Аха — Шон игриво я побутна. — Това е същото като да удариш някого, щом видиш фолксваген бийтъл. При нас може да са целувки — и зайци. Това да бъде нашата игра.

— Нашата игра? — подсмихна се Ариа, като реши, че той се шегува.

Но лицето му остана сериозно.

— Нали се сещаш, само за нас. Добре, че е свързана със зайците, защото в Роузууд е пълно с тях.

Ариа се страхуваше да се пошегува с него, но наистина — тяхната игра? Това й приличаше на нещо, което Дженифър Татчър и Дженингс Силвър биха направили. Дженифър и Дженингс бяха заедно още преди Ариа да замине за Исландия в края на седми клас. Бяха известни просто като Двете Дж или Дж-тата, и към тях се обръщаха така дори поединично. Ариа не искаше да бъде Дж.

Докато гледаше как Шон минава пред нея и отива при велосипедите, деликатните косъмчета на врата й настръхнаха. Сякаш някой я наблюдаваше. Но когато се обърна, видя само една грамадна черна врана, която бе кацнала на надгробния камък на Али. Враната я погледна, без да мига, след което разпери крила и отлетя към дърветата.

18.

Един хубав шамар зад врата не е убил никого

Четвъртък сутринта доктор Евънс затвори вратата на кабинета си, настани се в коженото си кресло, спокойно скръсти ръце и се усмихна на Спенсър, която седеше срещу нея.

— И така. Чух, че вчера си имала интервю и фотосесия за „Сентинъл“.

— Точно така — отговори Спенсър.

— И как мина?

— Добре. — Спенсър отпи една глътка от двойното си кафе лате. Интервюто наистина бе минало добре, въпреки всичките притеснения на Спенсър — и заплахите на А. Джордана само загатна за есето, а Матю й бе казал, че снимките са станали страхотни.

— Как се отнася сестра ти към това, че ти си в центъра на вниманието? — попита доктор Евънс. Когато Спенсър въпросително повдигна вежди, доктор Евънс сви рамене и се наведе напред. — Някога мислила ли си, че може би ти завижда?

Спенсър загрижено погледна към затворената врата на доктор Евънс. Мелиса седеше на дивана в чакалнята и четеше списание „Пътешествия и свободно време“. Тя отново си бе взела час веднага след сеанса на Спенсър.

— Не се тревожи, не може да те чуе — увери я доктор Евънс.

Спенсър въздъхна.

— Тя изглежда малко… ядосана — каза с тих глас. — Обикновено всичко се върти около Мелиса. Дори когато родителите ми ме попитат нещо, Мелиса веднага се опитва да насочи вниманието им към себе си. — Тя погледна към сребърния пръстен от Тифани, който носеше на показалеца си. — Мисля, че ме мрази.

Доктор Евънс почука с химикал по бележника си.

— Отдавна имаш усещането, че те мрази, нали? Как те кара да се чувстваш това?

Спенсър сви рамене и притисна една от тъмнозелените плюшени възглавнички към гърдите си.

— Мисля, че съм ядосана. Понякога толкова се дразня от това, че ми се иска… да я ударя. Очевидно няма да го направя, но…

— Но усещането би ти харесало, нали?

Спенсър кимна, вперила поглед в хромираната лампа. Веднъж, след като Мелиса й бе казала, че не е много добра актриса, Спенсър едва не я удари по лицето. Вместо това хвърли една от коледните чинии на майка й в кухнята. Чинията се разби и остави на стената белег във форма на пеперуда.

Доктор Евънс прелисти бележника си.

— Какво правят вашите родители по въпроса с тази ваша… ненавист?

Спенсър вдигна рамене.

— Общо взето нищо. Ако питате майка ми, тя сигурно ще ви каже, че се разбираме идеално.

Доктор Евънс се облегна назад и се замисли.

— Това е само теория, но е възможно Мелиса да се страхува, че ако родителите ти видят, че се справяш добре, ще започнат да обичат теб вместо нея.

Спенсър вирна глава.

— Наистина ли?

— Може би. Ти, от своя страна, смяташ, че родителите ти изобщо не те обичат. Че всичко се прави за Мелиса. Не знаеш как да се съревноваваш с нея и точно тук се появяват гаджетата. Всъщност може би ти не искаш точно нейните приятели, а всъщност ти се иска да я нараниш. Така ли е?

Спенсър кимна замислено.

— Може би…

— И двете страдате много — каза тихо доктор Евънс и лицето й омекна. — Не знам каква е била причината за това поведение — може да е нещо, което е станало много отдавна, нещо, което дори не си спомняте — но сте започнали да се държите така една с друга и това ще продължи, докато не откриете първопричината и не се научите да уважавате чувствата на другата. Този модел може да се повтори и в другите ти връзки — може да си избираш приятели и гаджета, които да се отнасят с теб както Мелиса, защото динамиката ти е позната и ти си наясно с ролята си.

— Какво искате да кажете? — попита Спенсър, като прегърна коленете си. Това й прозвуча като ужасни психо бръщолевеници.