Бека отхапа малка хапка от сандвича си. Всичко в нея бе малко и кукленско, включително ръцете й.

— Просто се почувствах различно, предполагам. По-добре.

— И аз! — почти извика Емили. — Когато бях по-малка, имах гаджета момчета… но винаги съм имала по-различни чувства към момичетата. Дори смятах, че куклите ми Барби са сладки.

Бека избърса устата си със салфетка.

— Барби никога не е била мой тип.

Емили се усмихна и се сети за друг въпрос.

— Защо, мислиш, харесваме момичета? Защото четох, че това е генетично, но значи ли, че ако имам дъщеря, тя също ще смята, че нейното Барби е много сладко? — тя се замисли за миг, преди да продължи. В сградата нямаше други хора и беше много приятно да може да разговаря с някой за нещата, които я вълнуваха. Нали това бе целта на тази среща? — Въпреки че… Майка ми изглежда като най-нормалната жена на света — продължи Емили малко механично. — Може би се предава през поколение?

Емили спря, осъзнавайки, че Бека я гледа с много странно изражение на лицето.

— Предполагам, че не — смутено каза тя.

— Съжалявам — каза Емили, — много приказвам. Всъщност съм доста… объркана. И нервна. — И ме боли, й се искаше да добави, като се сети как лицето на Мая увехна, когато Емили й каза, че всичко е свършило.

— Няма проблем — тихо каза Бека.

— Преди да отидеш в „Дървесна корона“ имаше ли приятелка? — попита Емили, вече по-тихо.

Бека задъвка нокътя на палеца си.

— Уенди — каза едва чуто тя. — Работехме заедно в един магазин в мола „Крал Джеймс“.

— Вие с Уенди… флиртувахте ли? — Емили гризна един чипс.

Бека погледна подозрително статуетките кран олтара, сякаш мислеше, че Исус, Мария и трите влъхви подслушват разговора им.

— Може би — прошепна тя.

— Какво беше усещането?

Една малка вена на слепоочието на Бека запулсира.

— Грешно… Да си… гей. Не е лесно да го промениш, но според мен е възможно. „Дървесна корона“ ми помогна да разбера защо бях с Уенди. Израснала съм с трима братя и моят съветник ми каза, че съм била отгледана в много мъжка среда.

Това бе най-глупавото нещо, което Емили бе чувала през живота си.

— Аз имам брат, но имам и две сестри. Не съм била отгледана в мъжка среда. Така че какво не ми е наред?

— Ами, може би твоят проблем се корени някъде другаде. — Бека сви рамене. — Съветниците ще ти помогнат да разбереш това. Те ще те накарат да се отървеш от старите чувства и спомени. Целта е да ги заместиш с нови чувства и спомени.

Емили се намръщи.

— Карат те да забравяш разни неща?

— Не точно. По-скоро е нещо като освобождаване. Колкото и да се опитваше Бека да я представи в розова светлина, „Дървесната корона“ звучеше ужасно. Емили не искаше да се отърве от Мая. Нито пък от Али.

Внезапно Бека се протегна и хвана ръката на Емили. Реакцията й беше доста изненадваща.

— Знам, че в момента това едва ли има смисъл за теб, но аз научих нещо важно в „Дървесната корона“ — каза тя. — Животът е труден. Ако продължим да изпитваме тези чувства, които са… които са грешни, животът ни ще представлява непрекъсната борба. И без това е доста трудно, знаеш. Защо да влошаваме нещата?

Емили усети, че горната й устна трепери. Дали животът на всички лесбийки представляваше непрекъсната борба? Ами онези две жени, които имат спортен магазин в съседния град? Емили бе купила своите маратонки „Ню баланс“ от тях, и те й се сториха много щастливи. Ами Мая? Преди тя обичаше да се самонаранява, но сега се чувстваше много по-добре.

— А Уенди добре ли приема участието ти в програмата „Дървесна корона“? — попита Емили.

Емили погледна към витража зад олтара.

— Според мен тя ме разбира.

— Излизате ли все още заедно?

Бека сви рамене.

— Не много. Но мисля, че все още сме приятелки.

Емили прокара език по зъбите си.

— Смяташ ли, че можем да излезем трите някой път? — Нямаше да е зле да види две бивши лесбийки, които са останали приятелки. Може би двете с Мая могат да останат приятелки.

Бека вдигна изненадано глава.

— Добре. Какво ще кажеш за събота вечер?

— Прекрасно — отговори Емили.

Те довършиха обяда си и Бека се сбогува с нея. Емили тръгна надолу по зелената поляна и се вля в потока от ученици, които отиваха в час. Мозъкът й бе претъпкан с информация и емоции. Лесбийките в спортния магазин може и да са щастливи, и Мая можеше да се чувства по-добре, но може би Бека също беше права. Как щяха да се развият нещата в колежа, ами след това, когато си намери работа? Щеше да й се наложи отново и отново да обяснява сексуалността си на най-различни хора. Хора, които може би нямаше да я приемат.

Преди вчерашния ден единствените хора, които знаеха как се чувства Емили, бяха Мая, бившето й гадже Бен и Алисън. Двама от трима го бяха приели много добре.

Може би те бяха правите.

17.

Защото най-емоционалните моменти в една връзка се случват на гробищата

Сряда след училище Ариа гледаше гърба на Шон, който здраво въртеше педалите на своя планински бегач „Гари Фишър“ и без проблем изкачваше хълмистите улици на Западен Роузууд.

— Не изоставай! — подразни я той.

— Лесно ти е на теб! — извика Ариа, която яростно се опитваше да подкара по-бързо старичкото Пежо с десет скорости на Ила, останало още от колежа — когато се премести у Шон, тя взе и колелото със себе си. — Аз не пробягвам по шест мили всяка сутрин!

Шон бе изненадал Ариа след училище, като й каза, че днес ще пропусне тренировките по футбол, за да прекара повече време с нея. Което бе голяма стъпка от негова страна — за двайсет и четирите часа, които бе живяла с него, Ариа разбра, че Шон е също толкова вманиачен по футбола, колкото брат й по лакроса. Всяка сутрин Шон бягаше по шест мили, правеше упражнения и тренираше да вкарва голове в мрежата, опъната в задния двор на семейство Ейкърд, докато не станеше време да тръгва на училище.

Ариа трудно изкачи хълма и със задоволство забеляза, че пътят пред тях тръгна надолу. Денят бе великолепен, затова те решиха да покарат велосипеди в Западен Роузууд. Минаваха край фермите с множество пристройки и през километри девствени гори.

Когато слязоха на равен терен, те приближиха груба желязна ограда, с богато орнаментирана порта. Ариа натисна спирачките.

— Чакай малко. Съвсем забравих за това място.

Тя спря пред входа на гробището „Свети Василий“, най-старото и най-страховитото в града, където като малка ходеше да прави копия под хартия на надгробните плочи. То се простираше върху десетки акри от вълнисти хълмове и красиви поляни, а някои от надгробните камъни датираха още от 1700-та година. Преди Ариа да открие своята ниша в приятелството с Али, тя бе преминала през готик фаза, очарована от всичко, свързано със смъртта, Тим Бъртън4, Хелоуин и Найн Инч Нейлс.5 Гъстите корони на дъбовете в гробищния парк й осигуряваха идеална сянка за излежаване и мързелуване.

Шон спря до нея. Ариа се обърна към него.

— Може ли да влезем за малко?

Той я погледна разтревожено.

— Сигурна ли си?

— Преди много обичах да идвам тук.

— Добре. — Шон неохотно облегна велосипеда си на металния контейнер за отпадъци, редом с колелото на Ариа, и тръгна след нея покрай първата редица надгробни камъни.

Ариа четеше имената и датите, които навремето всъщност бе запомнила наизуст. ЕДИТ ДЖОНСЪН, 1807–1856. БЕБЕТО АГНЕС, 1820–1821. САРА УИТИЪР и цитатът от Милтън „СМЪРТТА Е ЗЛАТЕН КЛЮЧ, КОЙТО ОТВАРЯ ДВЕРИТЕ НА РАЯ“. Ариа знаеше, че оттатък хълма се намираха гробовете на кучето на име Пъф, котката Роувър и един папагал на име Лили.

— Обожавам гробовете — каза Ариа, когато подминаха един голям паметник, със статуя на ангел на върха. — Напомнят ми за „Сърцето-издайник“.

— За кое?

Ариа повдигна вежди учудено.

— Стига де. Не може да не си чел този разказ. На Едгар Алан По? За мъртвеца, скрит под дъските на пода? А разказвачът продължавал да чува сърцето му как бие под дъсчения под?

— Не съм.

Ариа сложи ръце на кръста си, втрещена. Как може Шон да не го е чел?

— Като се приберем, ще ти потърся томчето на По, за да го прочетеш.

— Добре — съгласи се Шон, след което смени темата. — Добре ли спа снощи?

— Страхотно — излъга тя. Луксозната й стая бе много красива, но Ариа всъщност не можа да спи. Къщата на Шон беше… твърде идеална. Пухеният юрган бе твърде пухкав, матракът бе твърде удобен, стаята бе твърде тиха. Освен това миришеше твърде много на хубаво и чисто.

Но освен това тя се тревожеше заради онова раздвижване край прозореца на стаята й, за възможността да я дебне воайора и заради съобщението от А., в което се казваше, че убиецът на Али е по-близо, отколкото предполага. Тя се бе въртяла часове в леглото, сама, убедена, че щом надигне глава над юргана, ще види воайора — или убиеца на Али — да стои до леглото й.