Sara Shepard - Мис Съвършенство

По същото време в сряда на обяд, Емили притича бързо по коридора на арт студиото.

— Здрааасти, Емили — тихо изтананика Коуди Уолис, най-добрият играч на тенис в „Роузууд дей“.

— Здрасти? — Емили погледна през рамо. Тя бе единственият човек в коридора — възможно ли е Коуди да поздравява точно нея?

— Добре изглеждаш, Емили Фийлдс — промърмори Джон Декстър, невероятно готиния капитан на училищния отбор по гребане. Емили едва успя да измърмори един поздрав — за последен път Джон й бе казал нещо в пети клас, в гимнастическия салон. Играеха народна топка и за да я извади от игра, Джон я бе уцелил в гърдите. По-късно се бе приближил до нея и бе казал, подхилквайки се:

— Извинявай, че те ударих по циците.

Никога досега толкова много хора — особено момчета — не й се бяха усмихвали и не я бяха поздравявали. Сутринта винаги намръщеният Джарет Кофи от горните класове, който идваше на училище с класически мотоциклет „Индиън“ и бе твърде готин, за да говори с когото и да било, бе настоял да я почерпи с една боровинкова кифличка. А докато тази сутрин Емили отиваше към стаята, в която щеше да кара втори час, след нея вървеше малък конвой от първокурсници. Едно от момчетата я снимаше с нокията си — клипчето сигурно вече бе качено в Ю Тюб. Тя бе дошла на училище готова да бъде подигравана за снимката, която А. бе разпространил предишния ден, така че всичко това беше доста… неочаквано.

Когато от стаята по грънчарство се подаде една ръка, Емили трепна и леко изписка. На вратата се материализира лицето на Мая.

— Псст… Ем!

Емили се отклони от потока ученици в коридора.

— Мая. Здравей.

Мая примигна няколко пъти.

— Ела с мен.

— Не мога в момента. — Емили погледна часовника си. Закъсняваше за обяда с Бека — малката мис „Дървесна корона“. — Какво ще кажеш да се видим след училище?

— Не, това не може да чака — Мая се отдръпна навътре в тъмната стая, прекоси лабиринта от чинове и се приближи до голямата пещ. За изненада на Емили тя отвори вратата й и се скри вътре. После подаде глава и се ухили. — Идваш ли?

Емили сви рамене. Вътре в пещта всичко бе тъмно, дървено и топло — също като в сауна. По рафтовете бяха наредени десетки гърнета, изработени от учениците. Учителят по грънчарство още не ги беше изпекъл, затова те все още бяха яркочервени и лепкави.

— Тук е много приятно — каза унесено Емили. Винаги бе харесвала земната, мокра миризмата на сурова глина. На един от рафтовете стоеше спираловидната ваза, която тя бе направила предишния срок. Тогава бе решила, че се е справила добре, но когато сега я видя, установи, че едната й страна е леко хлътнала.

Внезапно Емили усети как ръцете на Мая се плъзгат по гърба към раменете й. Тя я завъртя към себе си и носовете им се докоснаха. Дъхът на Мая както обикновено миришеше на бананова дъвка.

— Според мен това е най-сексапилната стая в цялото училище, не си ли съгласна?

— Мая — каза предупредително Емили. Трябваше да спрат… само че усещането от ръцете на Мая бе толкова приятно.

— Никой няма да ни види — възрази Мая. Тя погали сухата, изтощена от хлора коса на Емили. — Освен това вече всички знаят за нас.

— Това, което се случи вчера, не те ли притеснява? — попита Емили, като се отдръпна назад. — Не се ли чувстваш… омърсена?

Мая се замисли.

— Не особено. Освен това, изглежда, на никого не му пука особено.

— Точно това е най-странното — съгласи се Емили. — Мислех, че всички ще се държат много гадно — ще се заяждат или ще ми се подиграват. Вместо това… Внезапно станах ужасно популярна. Хората не ми обръщаха толкова внимание дори, след като Али изчезна.

Мая се ухили и погали Емили по бузата.

— Видя ли? Нали ти казах, че няма да е толкова зле. Не беше ли това добра идея?

Емили отстъпи назад. На фона на слабото осветление в пещта, лицето на Мая изглеждаше зловещо зеленикаво. Предишния ден тя я бе забелязала на пейките в басейна… но след като я бе потърсила по-късно, тя никъде не успя да я намери. Мая бе искала връзката им да бъде по-открита. Усети болезнено предчувствие.

— Какво имаш предвид под добра идея?

Мая сви рамене.

— Просто искам да кажа, че който направи това, всъщност доста улесни нещата.

— Н-но той нищо не е улеснил — заекна Емили, като се сети къде всъщност би трябвало да бъде в този момент. — Моите родители са вбесени от снимката. Трябва да посещавам една програма, за да им докажа, че не съм гей. И ако не ходя, те ще ме изпратят в Айова, да живея с леля ми Хелена и чичо Алън. Завинаги.

Мая се намръщи.

— А ти защо не им каза истината? Ти си си такава, това не е нещо, което може лесно да се промени. Дори и в Айова. — Тя сви рамене. — Миналата година казах на моето семейство, че съм бисексуална. В началото не го приеха особено добре, но вече се примириха.

Емили започна да обикаля напред-назад по гладкия под на пещта.

— Твоите родители са различни.

— Може би. — Мая се изпъна. — Знаеш ли какво? Откакто миналата година признах пред себе си и останалите… Оттогава се чувствам страхотно.

Очите на Емили инстинктивно се насочиха към змиеподобния белег на ръката на Мая. Беше й харесвало да се самонаранява — твърдеше, че само така може да се почувства добре. Дали нараняването на истинската й същност бе променило това?

Емили затвори очи и си представи ядосаното лице на майка си. Качването на самолета за Айова. Никога повече да не спи в леглото си. Родителите й да я намразят завинаги. Тя усети как се задушава.

— Трябва да направя каквото искат. — Емили фокусира погледа си върху топчето дъвка, което някой бе залепил върху лавицата в пещта. — Трябва да вървя. — Тя отвори вратата и пристъпи в класната стая.

Мая тръгна след нея.

— Почакай! — Тя улови Емили за ръката и когато тя се обърна към нея, очите й се впиха в лицето й. — Какво искаш да кажеш? Да не би да скъсваш с мен?

Емили погледна към стената на стаята. Над учителското бюро бе залепен стикер, на който пишеше АЗ ОБИЧАМ ГЪРНЕТА! Само че някои бе задраскал думата гърнета и бе нарисувал листче марихуана над удивителния знак.

— Роузууд е моят дом, Мая. Искам да остана тук. Съжалявам.

Тя започна да се промъква между съдовете с глазура и грънчарските колела.

— Ем! — извика Мая зад гърба й. Но Емили не се обърна.

Тя излезе през страничната врата, която водеше право към вътрешния двор на училището, като се чувстваше така, сякаш току-що бе направила най-голямата грешка в живота си. Дворът бе празен — всички бяха на обяд, — но Емили можеше да се закълне, че за секунда е мярнала някой на покрива на камбанената кула на „Роузууд дей“. Фигурата имаше дълга руса коса и държеше бинокъл пред очите си. Приличаше много на Али.

Емили примигна и фигурата изчезна — остана само бронзовата камбана. Сигурно очите й и изневеряваха. Най-вероятно бе видяла някое чепато, изсъхнало дърво.

Дали?

Емили се затътри по тясната пътечка, която водеше към параклиса на свети Лорънс, който не приличаше толкова на параклис, колкото на къщичката от курабийки, която Емили бе направила в четвърти клас за коледния конкурс в мола „Крал Джеймс“. Кръглите стени на сградата бяха в канелен жълто-кафяв цвят, а фините первази, парапети и фронтони бяха кремаво бели. Рамките на прозорците бяха обвити в цветя с бонбонен цвят. Вътре, на една от предните пейки, седеше едно момиче, което се взираше в иначе празния параклис.

— Извинявай, че закъснях — изпъхтя Емили, като се плъзна на пейката до нея. Пред олтара бяха струпани фигурки от Рождество, който очакваха да бъдат подредени в ъгъла. Емили поклати глава. Още не бе дошъл ноември.

— Лошо няма — момичето протегна ръка. — Ребека Джонсън. Викат ми Бека.

— Емили.

Бека носеше дълга дантелена туника, тесни дънки и обикновени розови гуменки. Нежни обеци във формата на цветя висяха на ушите й, а косата й бе вързана отзад с дантелен ластик. Емили се зачуди дали, когато завърши програмата „Дървесна корона“, ще изглежда толкова женствено, колкото Бека.

Минаха няколко секунди. Бека извади тубичка с розов гланц за устни и се начерви.

— И така, искаш ли да ти разкажа за „Дървесна корона“?

Всъщност не, изпита желание да каже Емили. Мая може би бе права — Емили никога нямаше да бъде истински щастлива, докато не престане да се срамува и да отрича истинските си чувства. Въпреки че… Тя погледна към Бека. Момичето си изглеждаше съвсем наред.

Емили отвори една кутийка с кока-кола.

— Значи ти харесваш момичета? — Тя все още не можеше да повярва в това.

Бека, изглежда, се изненада.

— Х-харесвах. Но вече не.

— Добре, но кога… Как разбра със сигурност? — попита Емили, осъзнавайки, че прекалява с въпросите.