Хана реагира със закъснение. Какво правеше Мона тук… с тях?

Въпреки че осветлението в „Рив Гош“ бе слабо и романтично, Мона бе сложила големите си слънчеви очила с розови рамки. Наоми, Райли, Кели Хамилтън и Никъл Хъдсън — гадните второкурснички, които се подмазваха на Наоми и Райли — я бяха обградили и една голяма, пълна с пържени картофки, купа седеше на масата пред тях. Изглежда, Мона им разказваше някаква история, защото оживено махаше с ръце и кокореше големите си, сини очи. Когато стигна до кулминационната точка, останалите се развикаха подигравателно.

Хана опна рамене. Втурна се през старомодната входна врата. Първа я забеляза Наоми. Тя смушка Кели и двете оживено си зашепнаха нещо.

— Какво правите тук, момичета? — попита тя, стрелвайки с поглед Райли и Наоми.

Мона се наведе напред, облегнала лакти на масата.

— Я, каква изненада. Не знаех, че все още искаш да бъдеш част от дворцовата свита, след като си толкова заета със старите си приятелки. — Тя отметна косата си назад и отпи от диетичната си кола.

Хана завъртя очи и седна на ръба на тъмночервената дървена пейка:

— Естествено, че ще искам да бъда в свитата ти, царицо на драмите.

Мона мило й се усмихна.

— Добре, Дундакинс.

— Кучка — не й остана длъжна Хана.

— Курва — каза Мона. Хана се захили… както й Наоми, Райли и останалите. Понякога двете с Мона обичаха да си разменят подобни обиди на шега, въпреки че обикновено нямаха публика.

Мона усука един рус кичур около пръста си.

— Както и да е, аз все пак реших, че колкото повече, толкова по-весело. Малките свити са скучни. А аз искам моето парти да е върхът.

— Толкова сме развълнувани — възкликна Наоми.

— С нетърпение очаквам да пробвам роклите на Зак Посен, които Мона ни избра.

Хана се усмихна принудено. В това наистина нямаше никакъв смисъл. Всички в Роузууд знаеха, че Райли и Наоми говорят зад гърба й. А миналата година Мона се закле, че ще презре Наоми завинаги, защото тя бе пуснала слуха, че Мона е получила кожни обриви. Хана се престори, че е скарана с Мона, спечели доверието на Наоми и успя да отмъкне от тетрадката й пошлото любовно писмо, което Наоми бе написала на Мейсън Байърс. На следващия ден го пусна анонимно по вътрешната мрежа на „Роузууд дей“, всички много се смяха, и всичко си дойде на мястото.

Внезапно Хана прозря истината. Разбира се! Мона се преструваше. Сега вече всичко придоби смисъл. Тя се почувства малко по-добре, осъзнавайки какво всъщност става, но все пак предпочете да се увери в това със сигурност. Тя погледна Мона.

— Хей, Мон, може ли да поговорим за секунда? Насаме?

— Сега не мога. Хан — Мона погледна към своя часовник „Мовадо“. — Ще закъснеем за пробата. Да вървим.

След тези думи Мона хукна към вратата на ресторанта, като потракваше с тънките си токчета по блестящия дървен под. Останалите я последваха. Хана се пресегна да вземе огромната си чанта „Гучи“, но ципът й се бе отворил и цялото й съдържание се изсипа на пода под масата. Всичките й гримове, портмонето, витамините, шишенцето хидроксикат, което бе откраднала преди векове от клиниката, но все още се страхуваше да го изпробва… всичко. Хана клекна, за да ги прибере, като не сваляше очи от Мона и останалите, които се отдалечаваха. Тя коленичи на пода, трескаво събирайки всичко в чантата си колкото се може по-бързо.

— Хана Мерин?

Хана се стресна. Над нея стоеше наведе един познат, висок сервитьор с рошава коса.

— Лукас — напомни й той, въртейки едно от копчетата на бялата си униформа. — Може би не ме позна, защото в тези дрехи твърде много приличам на французин.

— О — каза Хана с досада. — Здрасти. — Тя отдавна познаваше Лукас Бийти. В седми клас той бе много популярен — и странно, но за известен период си падаше по Хана. Беше се разнесъл слух, че Лукас се кани да прати на Хана червена кутия с бонбони във формата на сърце на училищния Бонбонен ден. Когато момче ти изпрати такава кутия, означава, че е влюбено в теб, затова Хана много се развълнува.

Но изведнъж, няколко дни преди Бонбонения ден, нещо се промени. Лукас внезапно се превърна в глупак. Приятелите му започнаха да го избягват, момичетата започнаха да му се смеят и из училището се разнесе слухът, че той е хермафродит. Хана не можеше да повярва на късмета си, но тайно се чудеше дали пък не се е превърнал от най-популярното момче в пълен загубеняк, само защото я е харесал. Въпреки че беше приятелка на Али Д., тя си оставаше дебелата, смотана, тромава загубенячка. Когато той й изпрати бонбоните, Хана ги скри в своето шкафче и не му благодари.

— Как си? — безизразно попита тя. Лукас си бе останал загубеняк.

— Горе-долу — с желание отговори Лукас. — А при теб как е?

Хана завъртя очи. Тя нямаше намерение да започва разговор.

— Трябва да тръгвам — каза тя, като погледна към изхода. — Приятелките ми ме чакат.

— Всъщност. — Лукас я последва до изхода, — приятелките ти забравиха да платят сметката. — Той измъкна една кожена книжка. — Освен ако не е било твой ред да черпиш.

— О — Хана се прокашля. Много мило от страна на Мона, че я предупреди. — Няма проблем.

Лукас взе кредитната й карта, после й даде да се подпише на едното копие от касовата бележка и Хана изхвърча от „Рив Гош“, без да остави бакшиш или да му каже довиждане. Колкото повече мислеше за това, толкова повече се радваше, че Наоми и Райли са част от дворцовата свита на Мона. В Роузууд момичетата, които биваха избирани в свитата, се състезаваха кое от тях ще поднесе най-великолепния подарък. Еднодневен пропуск за минералните бани „Блу спрингс“ или карта за намаление в магазините на „Прада“ не бяха достатъчни — печелившият подарък трябваше да бъде нещо наистина изключително. Най-добрата приятелка на Джулия Рубинщайн бе наела стриптийзьори, които да изнесат представление след партито на избраните малцина — и стриптийзьорите бяха страшно готини, а не просто торби с мускули. Сара Дейвис пък бе убедила баща си да наеме Бионсе да изпее „Честит рожден ден“ на рожденичката. Слава богу и Наоми, и Райли имаха толкова въображение, колкото и една новородена панда от зоологическата градина във Филаделфия. И в най-лошия си ден Хана пак щеше да ги надмине.

Тя чу, че телефонът в чантата й жужи и го извади. В пощенската й кутия имаше две съобщения. Едното, от Мона, бе дошло преди шест минути.

Къде си, кучко? Ако се забавиш още малко, шивачът много ще се ядоса.

Мон.

Но второто съобщение, което бе пристигнало две минути по-късно, бе от някакъв скрит номер. Това означаваше само един човек.

Скъпа Хана, ние може да не сме приятели, но имаме едни и същи врагове. Затова ще ти подскажа две неща: една от старите ти приятелки крие нещо от теб. Нещо голямо. А Мона? Тя също не ти е приятелка. Така че пази си гърба.

А.

13.

Здравейте, аз се казвам Емили и съм гей

Същата вечер, някъде към седем и петнайсет, Емили паркира колата пред дома си. След като избяга от басейна, тя се разхожда в продължение на часове в Убежището за птици на Роузууд. Живо чуруликащите врабци, щастливите малки патета и питомните дългоопашати папагали я успокоиха. Мястото бе идеално за бягство от действителността… и от една уличаваща я снимка.

Всички лампи в къщата светеха, включително онази в стаята на Емили и Карълайн. Какво обяснение да даде на родителите си за снимката? Искаше й се да каже, че снимката е била шега, че някой й е скроил номер. Ха-ха, целуването на момичета е неприлично.

Но това не беше вярно и тя усети как сърцето я заболя.

Къщата бе топла и гостоприемна, ухаеше на смесица от кафе и екзотични аромати. Майка й бе включила музикалното шкафче със статуетки в коридора. Малките фигурки на момче, което доеше крава и момиченце, облечено в традиционна носия, което бута ръчна количка, бавно се въртяха. Емили тръгна по облепения с цветни тапети коридор към всекидневната. И двамата й родители седяха на дивана. На двойното канапе седеше непозната възрастна жена.

Майка й я погледна със сълзлива усмивка.

— Добре дошла, Емили.

Емили примигна няколко пъти.

— Ами, здрасти. — Тя отмести поглед от родителите си към непознатата на канапето.

— Искаш ли да дойдеш при нас? — попита майка й. — Един човек е дошъл да те види.

Възрастната жена, която бе облечена в спортни панталони с висока талия и тъмнозелен жакет, се изправи и протегна ръка.

— Аз съм Едит — каза тя и се усмихна. — Радвам се да се запознаем, Емили. Защо не седнеш?

Бащата на Емили отиде в трапезарията и донесе още един стол аз нея. Тя се настани колебливо в него, като се чувстваше доста неспокойна. Същото усещане я обземаше, когато със старите й дружки играеха Играта с възглавници — едната от тях се разхождаше из дневната със завързани очи и изведнъж всички започваха да я замерят с възглавници. Емили не обичаше тази игра — мразеше онзи напрегнат момент преди всички да започнат да я удрят — но винаги се включваше в играта, защото Али я обожаваше.

— Аз съм от програмата „Дървесна корона“ — каза Едит. — Родителите ти ми разказаха за твоя проблем.