* * *

— Значи тази е твоята? — каза Шон, като поведе Ариа по облицования с махагонови плочи, безупречно чист коридор към една голяма бяла спалня. Тя имаше панорамен прозорец с място за сядане пред него, прозрачни бели завеси и ваза с букет бели цветя на масата.

— Страшно ми харесва. — Напомняше й за стаята в онзи бутиков парижки хотел, където бяха отседнали, когато баща й бе поканен на интервю за телевизията, като експерт по гномите. — Сигурен ли си, че няма проблем да остана?

— Разбира се. — Шон я целуна сдържано по бузата. — Ще те оставя да се настаниш. Ариа погледна през прозореца към розовеещото следобедно небе и не можа да се сдържи да не сравни изгледа с този от дома си. Домът на семейство Ейкърд се намираше навътре в гората и бе обграден от поне десет акра необработена земя. Най-близкото имение, замъкоподобен монолит с кули в средновековен стил, се намираше на разстояние от поне три футболни игрища. Къщата на Ариа се намираше в красив, но доста разтурен квартал в близост до университета. Единственото нещо, което виждаше през прозореца си, бе дворът на съседа и несполучливата му колекция от басейнчета за птици, каменни животни и градински джуджета.

— Стаята добре ли е? — попита госпожа Ейкърд, мащехата на Шон, когато Ариа слезе в кухнята.

— Страхотна е — каза Ариа. — Много ви благодаря.

В отговор госпожа Ейкърд сладко й се усмихна.

Тя бе руса, леко дундеста, с любопитни сини очи и уста, която изглежда се усмихваше при всеки удобен случай. Когато Ариа затваряше очи, за да си представи как би трябвало да изглежда една майка, госпожа Ейкърд до голяма степен покриваше представите й. Шон й беше казал, че преди да се омъжи за баща му, тя работила като редактор в едно филаделфийско списание, но сега си беше просто домакиня, която се грижеше гигантската къща на семейство Ейкърд да изглежда винаги като на снимка. Ябълките в дървената купа на кухненския плот нямаха грам натъртено, предните корици на всички списания във всекидневната бяха обърнати в една посока, а пискюлите на огромния ориенталски килим бяха толкова прави и равни, сякаш бяха ресани с гребен.

— Готвя равиоли с гъби — каза госпожа Ейкърд, като подкани Ариа да се приближи и да помирише соса. — Шон каза, че си вегетарианка.

— Така е — каза меко Ариа, — но не е задължително да го правите заради мен.

— Няма проблем — каза топло госпожа Ейкърд. На масата имаше още картофени формички, доматена салата и един самун от скъпия хляб от седем вида брашно на „Фреш фийлдс“, на който Ила винаги се подиграваше, като казваше, че всеки, който плаща по десет долара и деветдесет и девет цента за брашно смесено с вода, трябва да иде да си прегледа главата.

Госпожа Ейкърд извади дървената лъжица от купата и я остави на плота.

— Двете с Алисън Дилорентис бяхте добри приятелки, нали? Видях вашето филмче в новините.

Ариа наведе глава.

— Точно така. — Усети как гърлото й се затъква. Али изглеждаше толкова жива в този клип и мъката по нея отново заля Ариа.

За нейна изненада госпожа Ейкърд я прегърна през раменете и лекичко я стисна.

— Толкова съжалявам — промърмори тя. — Не мога да си представя какво чувстваш.

Очите на Ариа се насълзиха. Колко хубаво бе да те прегърнат майчини ръце, нищо че не бяха на нейната майка.

На вечеря Шон седеше до Ариа и всичко бе пълна противоположност на онова, което ставаше в кухнята на Ариа. Семейство Ейкърд разгъваха салфетките върху скута си, наблизо не бърбореше включен телевизор и господин Ейкърд, който бе висок и оплешивяващ, но имаше чаровна усмивка, не четеше вестник на масата. По-малките близнаци Ейкърд, Колин и Ейдан, не облягаха лактите си на масата и не се мушкаха с вилиците си — Ариа можеше само да си представя какви ужасии би вършил Майк, ако имаше близнак.

— Благодаря — каза Ариа, след като госпожа Ейкърд й наля още мляко, въпреки че Байрън и Ила винаги казваха, че млякото съдържа синтетични хормони и причинява рак. Ариа бе разказала на Езра за отричането на млякото от нейните родители онази вечер преди няколко седмици, която бе прекарала в неговия апартамент Езра се бе засмял, и бе казал, че й неговото семейство е преживявало подобни странни периоди.

Ариа остави вилицата си на масата. От къде на къде Езра се бе набъркал в спокойните й мисли? Тя хвърли бърз поглед към Шон, който тъкмо пъхаше в устата си няколко картофа, набодени на вилицата му. Тя се наведе към него и го докосна по китката. Той й се усмихна.

— Шон ни каза, че посещаваш часовете за напреднали — рече госпожа Ейкърд, като си бодна едно морковче.

Ариа сви рамене.

— Само по литература и изкуство.

— Аз изучавах английска литература в университета — възкликна ентусиазирано госпожа Ейкърд. — Какво четете в момента?

— „Алената буква“.

— Обожавам тази книга! — извика госпожа Ейкърд, като си доля малко червено вино. — В нея много точно се описват ограниченията на пуританското общество. Горката Хестър Прин.

Ариа се ухапа от вътрешната страна на бузата. Само да бе имала възможността да поговори с госпожа Ейкърд, преди да дамгоса Мередит.

— Алената буква — господин Ейкърд постави показалец на долната си устна. — Не я ли бяха направили на филм?

— Аха — рече Шон. — С Деми Мур.

— Онзи, в който един мъж се влюби в много по-млада жена? — додаде господин Ейкърд.

— Какъв скандал.

Ариа затаи дъх. Тя се почувства така, сякаш всички бяха вперили очи в нея, но всъщност само Шон я гледаше. Очите му бяха широко отворени, с тъжно изражение. Изражението на лицето му казваше съжалявам.

— Не, Дейвид — тихо каза госпожа Ейкърд, а тонът на гласа й подсказваше, че донякъде е наясно с положението на Ариа. — Това е Лолита.

— А, да, вярно. — Господин Ейкърд сви рамене, очевидно, без да знае, че е направил гаф. — Непрекъснато ги обърквам.

След вечеря Шон и близнаците се качиха на горния етаж, за да си напишат домашните, и Ариа ги последва. Стаята й бе тиха и гостоприемна. По някое време госпожа Ейкърд се бе качила в стаята и бе оставила кутийка със салфетки и ваза с лавандула на нощното й шкафче. Ароматът на цветята изпълваше цялата стая. Ариа седна на леглото, пусна си местните новини по телевизията, отвори лаптопа си и провери пощата си в Гугъл. Имаше ново писмо. Името на подателя бе смесица от цифри и букви. Ариа усети как сърцето й спира и кликна върху писмото, за да го прочете.

Ариа, не смяташ ли, че Шон трябва да знае за твоите извънкласни занимания с един учител по английски? Все пак нали истинските връзки се градят върху доверието.

А.

Точно в този момент централното отопление се изключи, и Ариа се напрегна. Отвън изпука клонче. После още едно. Някой я наблюдаваше.

Тя се промъкна до прозореца и надникна отвън. Боровите дървета хвърляха тежки сенки върху тенис корта. Охранителната камера, сложена на покрива, бавно се завърташе от ляво на дясно. Видя леко проблясване и после нищо.

Когато отново погледна към вътрешността на стаята, нещо на телевизора привлече вниманието й. Натрапникът отново е забелязан, гласеше надписът в дъното на екрана.

— Получихме съобщение, че няколко хора са видели роузуудския воайор — казваше репортерът, докато Ариа засилваше звука. — Останете с нас за повече подробности.

Пуснаха кадри с полицейска кола, спряла пред една грамадна къща с кули в средновековен стил. Ариа отново се обърна към прозореца — ето ги там. И наистина синята светлина на полицейския буркан се виждаше сред боровете.

Тя излезе в коридора. Вратата на Шон беше затворена; през вратата се чуваше музиката на „Блок парти“.

— Шон? — тя бутна вратата на спалнята му. Учебниците му бяха разпилени по бюрото, но столът му беше празен. Хлътналото място на леглото му показваше къде е лежал. Прозорецът му бе отворен и в стаята нахлуваше студен бриз, който караше завесите да танцуват като призраци.

Ариа не знаеше какво да прави, затова се върна в стаята си и отиде при компютъра. Тогава забеляза, че има нова поща.

П.П. Може и да съм гад, но не съм убиец. Ето една малка следа за непросветените: някой е искал нещо, което е принадлежало на Али. Убиецът е по-близо, отколкото предполагаш.

А.

12.

Ах, този дворцов живот

Вторник вечерта Хана се разхождаше безцелно из голямата зала на мола „Кинг Джеймс“ с мобилния си телефон ръка и размишляваше. Беше изпратила съобщение на Мона, в което питаше дали уговорката, че ще ходят заедно за роклята, остава, но все още не бе получила отговор.

Сигурно Мона все още се сърдеше заради Приятелницата, но какво да се прави. Хана се беше опитала да й обясни защо старите й приятелки бяха в дома й, но Мона я бе прекъснала още преди да започне, като заяви с възможно най-студения си глас:

— Видях те заедно с твоите дружки по новините. Поздравления за телевизионния ти дебют.

След това й затвори телефона. Определено беше страшно ядосана, но Хана знаеше, че тя не можеше да й се сърди дълго. Иначе коя щеше да й е Най-добрата Приятелка Завинаги?

Хана подмина „Рив Гош“, бирарията в мола, където предишния ден щяха да празнуват своята Приятелница. Тя бе пълно копие на „Балтазар“ в Ню Йорк, който пък бе копие на милиони кафенета в Париж. Тя зърна група момичета, които седяха на любимата им маса. Едното от момичетата беше Наоми. Другото бе Райли. А третото, което седеше с тях, беше… Мона.