— Благодаря — изграчи тя, щом успя да изкара някакъв глас от гърлото си.

— Сигурно сериозно си поработила върху него, а? Използва ли някаква странична литература?

— Аха — Спенсър трескаво започна да подрежда разпилените листи от папката си по икономика. Тя оглаждаше измачканите ъгли и се опитваше да ги нареди по дати. Всъщност есето на Мелиса бе единствената странична литература, която бе използвала. Когато се беше опитала да потърси някаква информация за есето, дори опростената дефиниция на невидимата ръка в Уикипедия я беше объркала тотално. Първите няколко изречения от есето на сестра й бяха достатъчно ясни — Концепцията за невидимата ръка на великия шотландски икономист Адам Смит може да бъде обобщена много лесно, независимо от това дали се отнася до пазарите от деветнайсети век или за тези от двайсет и първи: може и да си мислите, че хората правят разни неща, за да ви помогнат, но всъщност всеки работи само за себе си. Но след като прочете есето до края, мозъкът й се бе замъглил толкова много, колкото и семейната им оранжерия за евкалиптови дървета.

— Какви са тези източници? — попита Андрю. — Книги? Статии в списания? — Когато тя отново го погледна, на лицето му бе изписана крива усмивка и Спенсър усети, как главата й се замайва. Да не би той да знаеше?

— Ами книги… като тези, които Макадам бе дал в своя списък — заекна тя.

— Аха. Ами поздравления тогава. Надявам се, че ще спечелиш.

— Благодаря — отговори тя, решила, че Андрю няма откъде да разбере. Той просто й завиждаше. Те двамата винаги бяха номер едно и номер две в класа, като непрекъснато си сменяха позициите. Андрю сигурно наблюдаваше всичките постижения на Спенсър както борсовият посредник анализира движението на промишления индекс Дау Джоунс. Спенсър продължи да подрежда папката си, въпреки че това не я караше да се чувства по-добре.

Докато Сепията гасеше осветлението и пускаше филма — Микроикономиката и консуматорите — сайдкикът на Спенсър завибрира в чантата й. Тя бавно протегна ръка и го извади. Имаше ново съобщение.

Спенс, знам какво направи. Но няма да кажа ни дума, ако направиш ТОЧНО каквото ти казвам. Искаш ли да разбереш какво ще се случи, ако не го направиш? Върви на състезанието на Емили… и ще разбереш.

А.

Някой край Спенсър се прокашля. Тя се огледа и видя, че Андрю се е вторачил в нея. Очите му отразяваха блещукащата светлина от филма. Тя се обърна напред, но все още усещаше, че той продължава да я наблюдава в тъмнината.

10.

Някой изобщо не е слушал

По време на почивката в състезанието по плуване между „Роузууд дей“ и академия „Дръри“, Емили отвори шкафчето си и отпусна каишките на плувния си костюм „Спийдо Фастскин“. Тази година отборът по плуване на Роузууд дей можеше да се похвали с безшевни, водоотблъскващи костюми олимпийски калибър. Изготвиха ги по специална поръчка и бяха пристигнали точно навреме за днешната среща. Костюмът прилепваше плътно към кожата и подчертаваше всяка изпъкналост, което напомняше на Емили за снимката в нейния учебник по биология, на която една боа поглъщаше мишка. Емили се усмихна на Лани Айлър, една от съотборничките й.

— Толкова се радвам, че мога да се поосвободя от това нещо.

Освен това се радваше, че е решила да каже на полицай Уайлдън за А. Миналата вечер, когато Емили се прибра у дома, тя се обади на Уайлдън и си уговори с него среща в полицейското управление на Роузууд по-късно тази вечер. Емили не се интересуваше от това какво ще кажат или ще си помислят другите за заплахите на А. — щом с това се заеме полицията, те могат завинаги да забравят за него.

— Блазе ти, че свърши — отговори Лани. Емили вече беше завършила — и спечелила всичките си участия; единственото, което й оставаше, бе да се върне в залата и да вика заедно със стотиците ученици от Роузууд, които бяха дошли на състезанието. От съблекалнята можеше да чуе мажоретките; надяваше се да не се подхлъзнат на мокрите плочки на басейна — Трейси Рейд беше паднала точно преди първото състезание.

— Здравейте, момичета — треньорката Лорън се появи до тяхната редица гардеробчета. Днес, както обикновено, тя носеше една от своите тениски с плувни лозунги: ДЕСЕТ ПРИЧИНИ ДА ПЛУВАМ (Номер пет: ЗАЩОТО НЕ МОГА ДА ПОГЪЛНА 5000 КАЛОРИИ И ДА НЕ ПОЧУВСТВАМ ВИНА.)

Тя тупна Емили по рамото.

— Страхотна работа, Ем. Как само дръпна в щафетата! Фантастично!

— Благодаря — изчерви се Емили.

Лорън се наведе над нащърбената червена пейка.

— В залата има един търсач на таланти от университета в Аризона — каза тя с нисък глас само на Емили. — Попита ме дали може да говори с теб през втората част от състезанието. Съгласна ли си?

Очите на Емили се разшириха.

— Разбира се! — Университетът в Аризона имаше една от най-добрите школи по плуване в страната.

— Страхотно. Ако искаш, можете да разговаряте в кабинета ми. — Лорън отново се усмихна на Емили, после изчезна в коридора, който водеше към басейна. Емили тръгна след нея. По пътя се размина със сестра си Карълайн, която идваше от другата посока.

— Карълайн, познай какво ми се случи! — Емили започна да подскача от радост. — Един търсач на таланти от университета в Аризона иска да говори с мен! Ако аз отида да уча там, а ти отидеш в Станфорд, ще бъдем съвсем близко! — Сестра й се дипломираше тази година и вече бе приета в отбора по плуване на Станфорд.

Карълайн я погледна и се шмугна в една от баните, като затръшна вратата зад гърба си. Емили отстъпи назад, изумена. Какво ставаше тук? Двете със сестра й не бяха особено близки, но тя очакваше малко повече ентусиазъм от нейна страна.

Докато Емили вървеше по коридора, който водеше към басейна, лицето на Джема Къран се появи иззад завесата на един от душовете. Когато очите им се срещнаха, Джема дръпна рязко завесата. Докато минаваше край мивките, Аманда Уилямсън шепнеше нещо на Джейд Смайт. Когато Емили срещна очите им в огледалото, устните им оформиха по едно малко, изненадано „О“. Емили усети как кожата й настръхва. Какво ставаше тук?

— Боже, струва ми се, че тук са се събрали още повече хора! — промърмори Лани, като влезе в залата с басейна след Емили. И беше права: пейките изглеждаха претъпкани в сравнение с първата половина от състезанието. Групата, разположена край кулата за скокове във вода, свиреше някаква бойна песен, а покритият с пяна сив талисман на Акулите се бе присъединил към мажоретките, които играеха пред пейките. Там бяха всички — най-популярните ученици, момчетата от отбора по футбол, момичетата от кръжока по театрално майсторство, дори нейните учители. Спенсър Хейстингс седеше до Кирстен Калън. Мая също беше там и бързо удряше по бутоните на телефона си, а до нея седеше Хана Мерин, съвсем сама, зареяла безцелно поглед в тълпата. Там бяха и родителите на Емили, облечени в тениски с цветовете на отбора на Роузууд, на които бяха закачили значки с надписи ДАВАЙ, ЕМИЛИ и ДАВАЙ, КАРЪЛАЙН. Емили се опита да им махне с ръка, но те бяха твърде заети да разглеждат някакъв лист хартия, сигурно с програмата на състезанието. Всъщност доста хора разглеждаха програмата. Господин Шей, възрастният учител по биология, който винаги гледаше тренировките им по плуване, защото преди милион години е бил плувец, държеше листа хартия на десет сантиметра от очите си. Програмата не беше чак толкова интересна — в нея просто бе описан редът на състезанията.

Джеймс Фрийд се изправи пред Емили, ухилен до уши.

— Хей, Емили — каза той, оглеждайки я похотливо. — Нямах никаква представа.

Емили се намръщи.

— Представа… за какво?

Братът на Ариа, Майк, се изстъпи до Джеймс.

— Здрасти, Емили.

Иззад двете момчета се появи Мона Вандерваал.

— Престанете да я притеснявате, вие двамата. — Тя се обърна към Емили. — Не им обръщай внимание. Искам да те поканя за нещо. — Тя бръкна в гигантската си раница с цвят на карамел и подаде на Емили един бял плик. Емили го завъртя в ръце. Каквото и да беше това, Мона го беше напарфюмирала с нещо скъпо. Емили надникна вътре объркана.

— В събота ще правя купон за рождения ми ден — обясни Мона, като въртеше около пръста си кичур от дългата си изрусена до бяло коса. — Може би ще се съгласиш да дойдеш?

— Определено трябва да дойдеш — съгласи се Майк, като ококори очи.

— Аз… — заекна Емили, но преди да успее да каже още нещо, групата засвири поредния марш и Мона си тръгна.

Емили отново погледна към поканата. Какво беше всичко това? Тя не беше от момичетата, които получаваха покани от Мона Вандерваал. И определено не бе от тези, които получаваха похотливи погледи от момчетата.

Внезапно нещо край басейна привлече погледа й. Беше лист хартия, залепен на стената. Преди почивката там нямаше нищо. Освен това й изглеждаше познато. Приличаше на снимка.

Тя й хвърли бърз поглед и сърцето й се свлече в петите. Това беше снимка… на двама души, които се целуват в кабинката за снимки. В кабинката на Ноъл Кан.

— Мили Боже. — Емили прекоси тичешком залата, като на два пъти се плъзна по мокрите плочки.

— Емили! — Ариа се втурна към нея през страничната врата, велурените й обувки на платформи тропаха върху плочките, а синьо-черната й коса се мяташе пред лицето й. — Съжалявам, че закъснях, но бих искала да поговорим.