Ариа подпря главата си с ръце. За трихиляден път си пожела да бъде в Рейкявик, да обикаля глетчера, яхнала исландското си пони Гилда, да се разхожда по пресъхналото вулканично легло или дори да яде китова мас, която изглежда всички в Исландия обожаваха.

Тя изключи телевизора и в къщата настъпи зловеща тишина. Когато чу тракането на вратата, тя скочи. В коридора видя майка си, натоварена с няколко пазарски чанти от органичния магазин на Роузууд.

Ила забеляза Ариа и се усмихна изморено.

— Здравей, миличка.

Откакто бе изхвърлила Байрън от къщата, Ила изглеждаше по-рошава от обикновено. Черната й прозрачна туника бе по-размъкната от всякога, на копринените й панталони с широки крачоли имаше петно от сос тахини, а дългата й, чернокестенява коса бе навита на размъкнат кок върху главата й.

— Дай да ти помогна — Ариа грабна няколко чанти от ръцете на Ила. Те влязоха в кухнята заедно, сложиха торбите на плота и започнаха да разопаковат.

— Как мина денят ти? — попита Ила.

Изведнъж Ариа се сети.

— О, Боже! Няма да повярваш какво направих днес! — възкликна тя след моментно замайване. Ила я погледна, преди да се наведе, за да прибере органичното фъстъчено масло. — Днес ходих в Холис, защото търсех. Нали се сещаш. Нея — Ариа не искаше да произнася името на Мередит. — Тя преподаваше в някакъв курс, а аз се втурнах в стаята, грабнах една четка и нарисувах едно червено А. на гърдите й. Нали се сещаш, като на онази жена в „Алената буква“? Беше невероятно.

Ила замря за момент, държейки в ръка пакетче с пълнозърнести спагети. На лицето й бе изписана погнуса.

— Не разбра откъде й е дошло — продължи Ариа. — И тогава аз казах: Сега всички ще разберат какво си направила. — Тя се усмихна и разпери ръце. Та-даам.

Очите на Ила шареха напред-назад, докато осмисляше казаното от Ариа.

— Ти осъзнаваш ли, че Хестър Прин всъщност е положителен герой?

Ариа замръзна. Тя бе стигнала едва до осма страница в книгата.

— Направих го заради теб — тихо обясни тя. — За отмъщение.

— Отмъщение? — гласът на Ила потрепери. — Благодаря. Това ще ме направи да изглеждам много нормална. Сякаш понасям всичко добре. И без това ми е достатъчно тежко. Не разбираш ли, че така си я направила да изглежда като… като мъченица?

Ариа пристъпи към Ила. Изобщо не се бе замисляла за това.

— Съжалявам.

Тогава Ила се облегна на кухненския плот и заплака. Ариа стоеше неподвижно. Усещаше крайниците си вдървени и безполезни. Тя не можеше да проумее какво преживява майка й, бе отишла там и бе влошила нещата още повече.

През кухненския прозорец видя как едно колибри кацна на имитацията на китов пенис, който Майк бе купил от музея в Рейкявик. При други обстоятелства Ариа щеше да му обърна внимание — колибритата се появяваха много рядко тук, особено такива, които да кацат върху фалшиви китови пениси — но не и в този ден.

— Дори не мога да те гледам — заекна Ила.

Ариа се хвана за гърдите, сякаш майка й я бе промушила с един от кухненските ножове.

— Съжалявам. Исках Мередит да си плати за онова, което е сторила. — Когато Ила не отговори, ужасното чувство в стомаха на Ариа се засили. — Тогава може би трябва да се махна за известно време оттук, щом дори не можеш да ме гледаш.

Тя замълча в очакване Ила да скочи и да каже, не, не искам това. Но Ила остана безмълвна.

— Да, може би това е добра идея — най-накрая се съгласи тя.

— О — раменете на Ариа увиснаха и устната й затрепери. — Тогава аз… Утре няма да се прибера след училище. — Тя нямаше представа къде ще отиде, но точно в момента това изобщо не я интересуваше. Единственото, което имаше значение, бе да направи така, че майка й да се почувства щастлива.

9.

А сега моля, всички аплодирайте Спенсър Хейстингс

Вторник следобед, докато повечето ученици от долните класове на „Роузууд дей“ обядваха, Спенсър седеше върху конферентната маса в стаята, където се подготвяше годишника. Заобикаляха я осем блещукащи компютъра Мак 05, цяла камара камери Никон, шест нетърпеливи второкурснички и първокурснички, и един смотан, леко женствен първокурсник.

Тя потупа по кориците на последните няколко годишника. Те всяка година биваха кръщавани Мулето, заради някаква апокрифна шега от 1920-та година, която дори най-възрастните учители вече бяха забравили.

— Според мен в тазгодишното Муле трябва да се опитаме да предадем реалистично изображение на ежедневието на настоящите ученици в „Роузууд дей“.

Екипът по изработването на годишника чинно записа реалистично изображение на ежедневието в тетрадките си.

— Например… можем да включим няколко кратки интервюта със случайно подбрани ученици — продължи Спенсър. — Или да ги разпитаме кои са любимите им песни, включени в плейлистата на айподовете им, и после да ги впишем в малки карета до снимките им. А как вървят натюрмортите? — При последната им среща бяха решили да помолят няколко деца да изпразнят съдържанието на чантите си, за да се документира какво разнасят със себе си момчетата и момичетата от „Роузууд дей“.

— Имам страхотни снимки на нещата от футболната раница на Брет Уийвър и от чантата на Мона Вандерваал — каза Брена Ричардсън.

— Фантастично — рече Спенсър. — Продължавайте в този дух.

Спенсър затвори бележника си, подвързан с тревистозелена кожа, и разпусна екипа си. Щом излязоха от стаята, тя грабна черната си платнена „Кейт Спейд“ чанта и измъкна от нея телефона си.

То си стоеше там. Съобщението от А. Спенсър някак си се беше надявала, че то щеше да е изчезнало.

Докато прибираше телефона в чантата си, пръстите й усетиха нещо във вътрешното джобче: визитката на полицай Уайлдън. Той не бе първото ченге, което бе разпитвало Спенсър за нощта, в която Али изчезна, но бе първият, който се отнасяше с нея толкова… подозрително.

Споменът за онази нощ бе едновременно кристално ясен и невероятно размътен. Тя си спомняше букета от емоции: вълнение от това, че им бяха позволили да пренощуват в хамбара, раздразнение, че Мелиса беше там, замайване от близостта на Иън. Той я бе целунал няколко седмици по-рано. Но след това Али започна да говори каква хубава двойка са Мелиса и Иън и чувствата на Спенсър отново се объркаха. Али вече я бе заплашила, че ще разкаже на Мелиса за целувката. Щом Мелиса и Иън си тръгнаха, Али се опита да ги хипнотизира, и двете със Спенсър се скараха. Али си тръгна, Спенсър хукна след нея и след това… нищо. Но онова, което така и не разказа на ченгетата — нито на майка си или на приятелките си — бе, че понякога, когато се сещаше за онази нощ, тя чувстваше някаква огромна черна дупка насред цялата тази история. Сякаш нещо се беше случило, което тя изобщо не можеше да си спомни.

За миг пред очите й се появи следната картина: Али се смее гадно, после се врътва и изчезва.

Спенсър се спря по средата на претъпкания коридор и някой се блъсна в гърба й.

— Би ли се мръднала? — извика момичето зад гърба й. — Някои от нас искат да влязат в час.

Спенсър колебливо отстъпи встрани. Каквото й да си беше спомнила, вече го нямаше, но се почувства така, сякаш бе ударило земетресение. Тя се огледа за натрошено стъкло и тичащи ученици, убедена, че и останалите са го усетили, но всичко изглеждаше напълно нормално. На няколко крачки от нея Наоми Циглър се любуваше на отражението си в огледалото на вратата на шкафчето й. Двама ученици, които стояха до плаката „Учител на годината“, се присмиваха на острата дяволска брадичка и рогца, които бяха изрисувани върху усмихнатата снимка на господин Крафт. Прозорците, които гледаха към двора, дори не бяха напукани, и нито една от вазите, изложени в стъклените витрини, не беше паднала. Какво й се бе привидяло? Защо се чувстваше толкова… хлъзгава?

Тя се шмугна в стаята по икономика и се свлече върху стола си, който се намираше точно до изключително големия портрет на намръщения Джей Пи Морган. Когато всички останали влязоха в стаята и се настаниха по местата си, Сепията се изправи до черната дъска.

— Преди да ви пусна днешния филм, искам да ви съобщя нещо.

Той погледна към Спенсър. Стомахът й се сви. В момента умираше от желание никой да не я вижда.

— В своето първо есе Спенсър Хейстингс е представила много красноречиви и убедителни доказателства в полза на теорията за невидимата ръка — обяви Сепията, поправяйки вратовръзката си, която бе покрита с щампи на Бенджамин Франклин от банкнотата от сто долара. — И както може би вече сте чули, аз я номинирах за наградата „Златна орхидея“.

Сепията започна да ръкопляска и всички от класа го последваха. Аплодисментите продължиха петнайсет непоносими секунди.

— Но аз имам още една изненада за вас — продължи Сепията. — Току-що се чух по телефона с един от съдиите, и ти, Спенсър, си допусната до финала.

Стаята отново избухна в ръкопляскания. Някой отзад дори изсвири с пръсти. Спенсър седеше абсолютно неподвижно. За миг всичко й се размаза пред очите. Тя се опита да изобрази усмивка на лицето си.

Андрю Кембъл, който седеше до нея, я потупа по рамото.

— Добра работа.

Спенсър погледна към него. Двамата с Андрю почти не бяха разговаряли, след като тя бе негова дама на бала и го заряза на танците. В повечето случаи той и хвърляше мръснишки погледи.