Sara Shepard - Мис Съвършенство

Някога случвало ли ви се е приятел да се обърне срещу вас? Да се преобрази напълно от човека, когото сте познавали, в някой… друг? Не става въпрос за гаджето от детската градина, който е пораснал и е станал глупав и грозен, и пъпчасал, нито пък за приятелката от летния лагер, с която вече просто нямате какво да си кажете, когато ви идва на гости през коледната ваканция, нито дори за момичето от вашата тайфа, което внезапно ви напуска и става готик или пък решава да се запише в скаутска организация. Не. Говоря за най-доверената ви приятелка. Момичето, за което знаете всичко. Която знае всичко за вас. Един ден тя се обръща и пред очите ви застава една съвсем различна личност.

Такива неща се случват. Това се случи и в Роузууд.

— Ариа, внимавай да не ти остане лицето такова. — Спенсър Хейстингс свали обвивката на една портокалова близалка и я пъхна в устата си. Тя говореше за изкривената физиономия и събрани очи на най-добрата й приятелка Ариа Монтгомъри, която се опитваше да настрои фокуса на своята камера „Сони“.

— Звучиш точно като мама, Спенс — Емили Фийлдс се засмя, като опъна тениската си, на която беше нарисувано пиленце с ококорени очички, под което се мъдреше надпис „Сладурче плюс вода! Неочаквано добра комбинация!“ Приятелките й и бяха забранили да носи шантавите си плувни тениски. „Смотла плюс загубенячка! Неочаквано добра комбинация!“ — се пошегува Алисън Дилорентис, щом Емили се появи с нея.

— И твоята майка ли говори по този начин? — попита Хана Мерин, като хвърли настрана пръчицата на зелената си близалка. Тя винаги изяждаше всичко по-бързо от останалите.

— Лицето ти ще остане такова — повтори тя, кривейки физиономията си.

Алисън огледа Хана от главата до петите и се изхили.

— Твоята майка би трябвало да те предупреди, че задникът ти ще си остане такъв. Лицето на Хана повехна, докато тя придърпваше надолу розовата си тениска на бели райета — беше я взела назаем от Али и тя непрекъснато се подвиваше нагоре, като оголваше бялото й коремче. Алисън перна Хана по пищяла с джапанката си.

— Шегувам се, де!

Беше петък вечер през месец май, малко преди завършването на седми клас, и най-добрите приятелки Алисън, Хана, Спенсър, Ариа и Емили се бяха събрали в богато украсената дневна на семейния дом на Спенсър, заедно с кутия близалки, грамадна бутилка ванилова кола и мобилните им телефони, разпилени по масата в хола. Преди един месец Али беше дошла на училище с чисто нов флип телефон на LG и след училище момичетата хукнаха да си купят същите. Всички имаха розови кожени калъфчета, също като Алиното — е, всички без Ариа, чийто калъф бе изплетен от розов мохер. Сама си го беше направила.

Ариа размести лостчето на камерата напред-назад, за да провери фотоувеличението.

— Лицето ми няма да остане такова. Просто съм се концентрирала върху снимката. Тя ще остане за следващите поколения. Когато станем известни.

— Е, всички знаем, че поне аз ще стана известна — Алисън опна рамене и изви главата си настрана, разкривайки лебедовата си шия.

— Защо пък точно ти ще станеш известна? — предизвика я Спенсър, като думите й прозвучаха доста по-злобно, отколкото най-вероятно бе възнамерявала.

— Ще имам мое собствено телевизионно шоу. Ще бъда една по-умна и по-сладка Парис Хилтън.

Спенсър изсумтя. Но Емили сви своите бледи устни, размишлявайки над думите й, а Хана кимна с глава, сякаш наистина вярваше в това. Такава си беше Али. Тя нямаше да остане задълго тук, в Роузууд, Пенсилвания. Естествено, Роузууд бе очарователен в много отношения — всичките му жители приличаха на ходещи модели от списанието „Таун енд кънтри“ — но те просто знаеха, че Али е създадена за велики дела.

Преди година и половина тя ги бе измъкнала от забвението, за да станат нейни най-добри приятелки. Редом с Али те се бяха превърнали в Момичетата на „Роузууд дей“, частното училище, в което всички учеха. Една седмица оставаше до завършването на седми клас, а те разполагаха с цялата власт да определят кой е готин и кой не е, да правят най-добрите купони, да получават най-добрите места в занималнята, да се кандидатират за училищния съвет и да печелят поразяващо количество гласове. Е, това последното се отнасяше само за Спенсър. Като изключим някои подробности — както и случайното ослепяване на Джена Кавана, за което те избягваха да си мислят — животът им се бе превърнал от сносен в съвършен.

— Какво ще кажете да заснемем едно токшоу? — предложи Ариа. Тя се считаше за официалния фотограф на приятелките — едно от многото неща, за които си мечтаеше да стане като порасне, бе вторият Жан-Люк Годар, някакъв абстрактен френски режисьор.

— Али, ти ще си известната личност. А Спенсър ще води интервюто.

— Аз ще бъда гримьорката — предложи Хана, като започна да рови в раницата си, за да открие чантичката си с гримове.

— Аз ще съм фризьорката — Емили прибра червеникаворусата си коса зад ушите и се втурна към Али.

— Имате прекрасна коса, cherie1 — каза й тя с фалшив френски акцент.

Али измъкна близалката от устата си.

— Cherie не означава ли приятелка?

Останалите побързаха да се засмеят, но Емили пребледня.

— Не, това е petite amie.

Напоследък Емили много се връзваше, когато Али се шегуваше с нея. Преди не беше такава.

— Добре — каза Ариа, като нивелира камерата. — Готови ли сте, момичета?

Спенсър се тръсна на дивана и сложи на главата си диадемата от изкуствени диаманти, останала от новогодишното тържество. Тогава я беше носила цялата нощ.

— Не можеш да я използваш — каза Али.

— Защо? — Спенсър пооправи диадемата, която се беше килнала на една страна.

— Защото така. Ако някой трябва да бъде принцесата, то това съм аз.

— Защо трябва винаги ти да си принцесата? — измърмори Спенсър под носа си. Останалите усетиха нервно напрежение. Спенсър и Али не се разбираха напоследък и никой не знаеше защо.

Телефонът на Али изпиука. Тя се пресегна, отвори го и се извъртя на една страна, за да не може никой да види съобщението.

— Супер — каза тя и пръстите й бързо започнаха да набират текста на отговора.

— На кого изпращаш съобщение? — гласът на Емили прозвуча крехко и слабо.

— Не мога да ти кажа, съжалявам — Али дори не вдигна поглед от дисплея.

— Не можеш да кажеш? — Спенсър направо побесня. — Как така не можеш да ни кажеш?

Али я погледна.

— Извинявай, принцесо. Не можеш да знаеш всичко. — После затвори телефона си и го пъхна в коженото калъфче. — Ариа, недей да започваш веднага със снимките. Пишка ми се. — Тя хукна към тоалетната в коридора, като с пъхтене изхвърли клечката от близалката в кошчето за боклук.

Щом чуха как вратата на тоалетната се затваря, Спенсър веднага заговори.

— Понякога не ви ли се иска просто да я убиете!

Останалите потрепнаха. Те никога не говореха зад гърба на Али. За тях това бе богохулство, като да подпалиш знамето на „Роузууд дей“ на двора на училището, или пък да признаеш, че Джони Деп всъщност не е чак толкова сладък — а че е доста поостарял и зловещ.

Разбира се дълбоко в себе си те се чувстваха доста по-различно. През тази пролет Али не се беше движила често в тяхната компания. Беше се сближила с момичетата от отбора й по хокей на трева и когато ходеха да обядват в мола „Кинг Джеймс“, тя не ги канеше с тях.

Али започна да крие тайни от тях. Тайни съобщения, тайни телефонни разговори, тайно се подхилкваше на разни неща, които не искаше да им разкаже. Понякога виждаха, че в чата е онлайн, но когато се опитваха да й изпратят лично съобщение, тя не им отговаряше. Те бяха обрекли душите си на Али — бяха и разказали неща, които не бяха споделяли с никой друг, които не искаха никой да знае — и очакваха от нея да се държи по същия начин. Не беше ли тя, която ги накара преди една година, когато се случи онова ужасно нещо с Джена, да обещаят, че ще си казват всичко, абсолютно всичко, до края на света? На момичетата хич не им се мислеше какъв ли щеше да бъде осми клас, ако нещата продължаваха да се развиват така. Но това не означаваше, че те мразят Али.

Ариа зави около пръста си един кичур от дългата си тъмна коса и нервно се засмя.

— Да я убия, защото е толкова сладка, може би. — Тя натисна бутона за включване на камерата.

— И защото носи дрехи нулев размер — добави Хана.

— Точно това имах предвид. — Спенсър погледна към телефона на Али, който се подаваше между две възглавнички. — Искате ли да прочетем съобщенията й?

— Аз искам — прошепна Хана.

Емили стана от облегалката на дивана.

— Не съм сигурна… — Тя започна да се отдалечава от телефона на Али, сякаш близостта му я караше да се чувства виновна.

Спенсър грабна телефона на Али. Тя погледна с любопитство към празния екран.