— Какво ще правиш по обяд? — изчурулика Кейт, карайки Хана да подскочи. — Времето подходящо ли е да ме разведеш наоколо?

Хана отново тръгна.

— Заета съм — каза тя високомерно. Майната му на баща й и неговите „отнасяй се с Кейт като с член на семейството“ лекции. — Върви при секретарката и кажи, че си се изгубила. Сигурна съм, че ще ти нарисуват карта.

След тези думи тя се опита да заобиколи Кейт, но тя не я пусна. Хана усети миризмата на прасковения й душ гел. Мирисът на фалшива праскова, реши Хана, е най-омразният на света.

— Какво ще кажеш да пием кафе? — твърдо рече Кейт. — Аз черпя.

Хана присви очи. Кейт сигурно е идиотка, щом смята, че Хана може да бъде купена толкова лесно с подмазване. Когато двете с Мона станаха приятелки в началото на осми клас, тя я беше спечелила точно с подмазване — и ето какво се случи накрая. И въпреки че на лицето на Кейт беше изписано дразнещо приятелско изражение, по всичко личеше, че тя няма да приеме „не“ за отговор. Изведнъж на Хана й хрумна, че ако се държи твърде гадно, Кейт може пак да я натопи, както в „Le Bec-Fin“.

Тя въздъхна раздразнено и преметна коса през раменете си.

— Хубаво.

Те тръгнаха обратно към „Стийм“, който се намираше само през няколко врати. Уредбата въртеше „Паника в дискотеката“ и двете кафе машини работеха, а масите бяха задръстени с ученици. Театралният клуб провеждаше среща в ъгъла, обсъждаха кастинга за „Хамлет“. След като Спенсър Хейстингс беше изключена от пиесата, Хана научи, че някаква талантлива второкурсничка на име Нора имаше добри шансове да получи ролята на Офелия. Две по-малки момичета зяпаха една стара обява за роузуудския воайор, който не се беше появявал, откакто цялата история около А. приключи — полицията реши, че това най-вероятно е била Мона. Група момчета от отбора по футбол бяха насядали край компютърните конзоли. Хана си мислеше, че усеща как очите им прогарят гърба й, но когато се обърна, установи че те въобще не гледат към нея. Гледаха красивата, слаба, със стегнато дупе Кейт.

Когато се наредиха на опашката и Кейт започна да преглежда менюто за деня, Хана чу силен шепот от другия край на стаята. Тя се обърна. Наоми Циглър и Райли Улфи — най-старите й, най-гадни врагове — зяпаха Хана от високата дървена бар маса, която беше любимата на тях двете с Мона.

— Здрасти, Хана — подразни я Наоми и махна с ръка. През ваканцията си беше подстригала косата къса. Прическата наподобяваше тази на Агинес Дейн, но запазената марка на супермодела правеше главата й да изглежда като карфица.

Райли Улфи, чиято коса с цвят на мед беше прибрана в стегнат балерински кок, също й махна.

Очите й бяха впити в Z-образния белег на брадичката на Хана.

Хана усети как стомахът й забълбука, но устоя на порива да прикрие белега с ръка. Нито фон дьо тенът, нито тоновете пудра, нито мегаскъпите лазерни терапии не успяха да го премахнат напълно.

Кейт проследи погледа на Хана към другия край на стаята.

— О! Онова русото момиче е в моя клас по френски. Изглежда ми супер мила. Да не са ти приятелки?

Преди Хана да успее да отвърне „абсолютно не“, Наоми вече махаше на Кейт и устните й оформиха думата „здравей“. Кейт се втурна към тяхната маса. Хана изостана на няколко крачки зад нея, преструвайки се на силно заинтересувана от менюто на стената, което всъщност знаеше наизуст. Не че я вълнуваше какво толкова ще кажат Наоми и Райли на Кейт. Не че те двете имаха някакво значение за нея.

— Ти си нова, нали? — попита Наоми Кейт, щом тя се приближи до масата им.

— Да — отвърна Кейт с широка усмивка. — Кейт Рандъл. Аз съм доведената сестра на Хана. Е, бъдеща доведена сестра. Току-що се преместих тук от Анаполис.

— Не знаехме, че Хана ще има доведена сестра! — Усмивката на Наоми напомняше на ухилена хелоуинска тиква.

— Ще има. — Кейт разпери драматично ръце. — C’est moi2.

— Ботушките ти страшно ми харесват — посочи ги Райли. — „Марк Джейкъбс“ ли са?

— Класика — съгласи се Кейт. — Купих си ги в Париж.

„Леле, колко съм специална, ходила съм в Париж!“ — мислено изкриви лице Хана.

— Мейсън Байърс разпитваше за теб. — Райли погледна закачливо Кейт.

Очите на Кейт блеснаха.

— Кой е Мейсън?

— Много е готин — каза Наоми. — Искаш ли да седнеш? — Тя стана и дръпна един стол от масата на група момичета, безгрижно подритвайки нечия раница, оставена на пода.

Кейт погледна към Хана през рамо, повдигайки едната си вежда, сякаш искаше да каже „защо не?“. Хана отстъпи встрани, поклащайки отрицателно глава.

Райли сви начервените си устни.

— Да не би да се смяташ за нещо по-добро, че не искаш да седнеш при нас, Хана? — Гласът й натежа от сарказъм. — Или пък си на приятелска диета сега, след като Мона вече я няма?

— Може пък да й се повръща от приятели — предположи Наоми, сбутвайки многозначително Райли с лакът.

Кейт погледна към Хана, след това обратно към Наоми и Райли. Изглеждаше така, сякаш се чудеше дали да се засмее. Хана усети стягане в гърдите, сякаш сутиенът й изведнъж се беше смалил с три размера. Опитвайки се да не им обръща внимание, тя ги заобиколи, преметна коса през раменете си и наперено излезе в пълния с народ коридор.

Но щом се озова в безопасност сред потока от хора, които напускаха кафенето, самообладанието й се срина. Приятелска диета. Да й се повръща от приятели. Само Кейт може веднага да надуши кучките, които Хана най-много мрази. Сигурно точно в този момент те й разказваха за онзи случай, когато А. бе принудил Хана да им признае, че има проблеми със стомаха и гаденето, и че Шон Ейкърд категорично й отказа, когато му предложи да правят секс на купона у Ноъл Кан. Можеше да си представи как Кейт отмята глава назад и избухва в смях, и трите веднага стават най-добри приятелки.

Хана гневно си проправи път по коридора към стаята за курса по авангардни материи, отблъсквайки с лакът един бавен първокурсник от пътя си. Въпреки че от нея се очакваше да ненавижда Мона, в този миг Хана би дала всичко, за да си я върне. Няколко месеца по-рано, когато Наоми и Райли се бяха подиграли на Хана за повръщането, Мона се беше намесила бързо, беше потушила слуховете и им беше напомнила кой всъщност командва в „Роузууд дей“. Беше толкова красиво.

За съжаление сега вече нямаше най-добра приятелка, която да подкрепи Хана в този момент. И може би никога нямаше да има.

6.

Църковното чудо на Емили

Понеделник вечерта, след тренировката по плуване, Емили се изкачи по стълбите към стаята, която делеше със сестра си Карълайн, затвори вратата и се просна на леглото. Тренировката не беше чак толкова изморителна, но тя се чувстваше толкова изтощена, сякаш към всичките й крайници бяха привързани тухли.

Емили пусна радиото и започна да прехвърля станциите. Когато минаваше през новинарския канал, тя чу страховито познато име и спря.

— Процесът срещу Иън Томас започва в петък сутринта в Роузууд — обяви водещата с школуван тон. — Господин Томас продължава упорито да отрича вината си за смъртта на Алисън Дилорентис, а някои близки до областния прокурор кръгове дори твърдят, че процесът може да бъде прекратен поради липса на достатъчно доказателства.

Емили седна в леглото, усещайки как й се завива свят. Недостатъчно доказателства? Нормално е Иън да отрича, че е убил брутално Али, но как може останалите да му вярват? Особено след показанията на Спенсър. Емили се сети за едно интервю с Иън в областния затвор, на което беше попаднала няколко седмици по-рано в интернет. Той не спираше да повтаря: „Не съм убил Алисън. Защо всички си мислят, че съм я убил? Защо му е на някого да казва това?“. От веждите му висяха капчици пот и той изглеждаше блед и измъчен. В самия край на интервюто, точно преди клипът да свърши, Иън обяви: „Някой иска да съм тук. Някой крие истината. И ще си плати“. На следващия ден, когато Емили влезе в мрежата, за да изгледа интервюто отново, клипът беше изчезнал мистериозно.

Тя усили звука, в случай че водещата съобщи още нещо, но новините вече бяха преминали към сведенията за трафика.

Някой почука леко по вратата й. Госпожа Фийлдс надникна вътре.

— Вечерята е готова. Направила съм домашни макарони със сирене.

Емили притисна към гърдите си любимия си плюшен морж. В други случаи би изяла цяла купа от домашните макарони със сирене на майка й, но сега стомахът й се бунтуваше.

— Не съм гладна — промърмори тя.

Госпожа Фийлдс влезе в стаята, избърсвайки ръце в кухненската си престилка.

— Добре ли си?

— Аха — излъга Емили, като се опитваше да изобрази усмивка на лицето си. Но всъщност през целия ден бе изпитвала огромно желание да избухне в плач. Предишния ден, когато извършваха ритуала за забравяне на Али, тя се опитваше да бъде силна, но в себе си отчаяно мразеше внезапното решение изведнъж да започнат да мислят за Али като за мъртва. Дотук. Край. Финито. Емили дори не знаеше колко пъти беше изпитвала непреодолим импулс да избяга от училище, да отиде до къщата на Спенсър, да изкопае чантичката на Али и никога повече да не я изпуска от поглед.