— О, така ли. — Андрю я изгледа с любопитство. — Има ли нещо, което… не е наред?

Спенсър се спря изведнъж, удивена. Разпери ръце и каза:

— Разбира се, че нещо не е наред. Нищо не е наред. Сега доволен ли си?

Андрю отстъпи назад и започна да мига бързо-бързо. На лицето му се изписа разбиране.

— Ох. Онова със… „Златната орхидея“. Бях го забравил. — Той здраво стисна очи. — Какъв съм идиот!

— Няма значение. — Спенсър стисна здраво зъби. Нима Андрю наистина беше забравил случилото се? Това беше по-лошо и от вероятността да е злорадствал тайно през цялата ваканция. Тя се загледа в една спретнато изрязана снежинка, която висеше над шадраванчето. Между тях двамата винаги беше съществувало съперничество за това кой е по-добър във всичко.

— Сигурно ми е изхвръкнало от главата — избъбри Андрю, като гласът му все повече изтъняваше. — Затова и бях толкова изненадан, когато не те видях в Гърция. Жалко, че не беше там. Никой от останалите не беше много… знам ли. Умен. Или готин.

Спенсър се заигра с кожените каишки на чантата си. Това беше най-милото нещо, което някой й беше казвал от доста време насам, но трудно можеше да го приеме, особено когато идваше от Андрю.

— Трябва да вървя — каза тя и забърза по коридора към кабинета на директора.

— Той те очаква — каза секретарката, когато Спенсър връхлетя през двойната стъклена врата. Тя се запъти към кабинета на Епълтън, минавайки покрай голямата картонена акула, останала от миналогодишния парад по случай Деня на бащите основатели. Какво ли искаше Епълтън? Може би е осъзнал, че е бил твърде строг с нея и беше готов да се извини? Може би искаше да й върне позицията в училищния съвет или да й позволи да участва в пиесата? Театралният клуб беше решил да постави „Буря“, но точно преди зимната ваканция училището съобщи на Кристоф Бригс, главния режисьор, че няма да му позволи да използва вода или пироефекти на сцената, за да изобрази бурята в пиесата. Кристоф се разбушува, прекрати проекта и започна да набира участници за „Хамлет“. Тъй като всички започнаха да учат новите си роли, Спенсър не беше изпуснала никакви репетиции.

Когато тя внимателно затвори вратата зад себе си и се обърна, лицето й замръзна. Един до друг в кожените кресла седяха родителите й. Вероника Хейстингс носеше черна вълнена рокля, косата й беше привързана с кадифена лента, а лицето й беше подпухнало и зачервено от плач. Питър Хейстингс беше облечен с костюм в три части и лъснати мокасини. Стискаше зъби толкова силно, че те изглеждаха така, сякаш всеки момент ще се счупят.

— Аха — изплю Епълтън, ставайки от стола си. — Ще ви оставя насаме. — Той сърдито излетя от офиса си и затръшна вратата зад гърба си.

Обеците на Спенсър звъннаха в настъпилата тишина.

— К-какво става тук? — попита тя, присядайки бавно на най-близкия стол.

Баща й се размърда неловко в креслото.

— Спенсър, баба ти почина тази сутрин.

Спенсър примигна.

— Баба?

— Да — тихо рече майка й. — Получи сърдечен пристъп. — Тя стисна ръце в скута си, преминавайки в бизнес режим. — Ще отворим завещанието й утре сутринта, защото баща ти трябва да отлети до Флорида, за да се погрижи за имота, преди погребението й в понеделник.

— О, Господи — прошепна едва чуто Спенсър.

Тя седеше неподвижно, в очакване да рукнат сълзите. Кога беше виждала за последно баба си? Два месеца по-рано бяха посетили дома на баба й в Кейп Мей, Ню Джърси, но тя си беше във Флорида — от години не беше пътувала на север. Само че напоследък Спенсър беше преживяла много смърт, и то все на млади хора. Баба й беше живяла богати, щастливи деветдесет и една години. Плюс това не беше от най-обичливите баби. Вярно, че беше построила огромна игрална стая за Спенсър и Мелиса в къщата си в Кейп Мей, обзаведена с куклени къщи и малки понита, и големи кутии с „Лего“. Но баба й се стягаше всеки път, когато Спенсър се опитваше да я прегърне, никога не искаше да вижда сладникавите картички за рождения й ден, които Спенсър приготвяше за нея и винаги мърмореше срещу самолетчетата, направени от конструктора „Лего“, които Спенсър забравяше върху голямото й пиано „Стейнуей“. Понякога се чудеше дали баба й изобщо обича деца и дали стаята за игра не е била просто начин да махне Спенсър и сестра й от главата си.

Госпожа Хейстингс отпи голяма глътка от кафето си.

— Бяхме на среща с Епълтън, когато научихме новината — каза тя, след като преглътна.

Спенсър се стегна. Родителите й вече са били тук?

— Заради мен ли беше срещата?

— Не — отвърна кратко госпожа Хейстингс.

Спенсър изсумтя шумно. Майка й затвори чантата си и се изправи, баща й я последва. Господин Хейстингс погледна часовника си.

— Трябва да се връщам.

Спенсър усети как остра болка пронизва тялото й. Единственото, което искаше от тях, беше да я утешат, но те отдавна се държаха студено с нея, и то само заради проклетия скандал със „Златната орхидея“. Родителите й знаеха, че е откраднала есето на Мелиса, но искаха да си мълчи за това и да приеме наградата. Естествено, сега не си го признаваха. Когато Спенсър призна прегрешението си, родителите й се престориха на шокирани от новината.

— Мамо? — гласът й се пречупи. — Татко? Не може ли да… останете още няколко минути?

Майка й се спря за миг и сърцето на Спенсър подскочи. Но тогава госпожа Хейстингс заметна кашмирения шал около врата си, хвана господин Спенсър за ръката и тръгна към вратата, оставяйки дъщеря си сама в кабинета.

5.

Смяна на караула

В понеделник на обяд Хана вървеше бавно по коридора към кабинета по авангардни материи. Нищо не можеше да се сравни с това да изглеждаш зашеметяващо в началото на новия срок. Беше отслабнала с три килограма през ваканцията и кестенявата й коса блестеше, благодарение на терапията с масло от дървото иланг-иланг, за която беше платила с кредитната карта за спешни случаи на баща си. Група момчета от „Роузууд дей“, облечени с еднакви хокейни екипи, се облегнаха на шкафчетата си, и я изпратиха с влюбени погледи.

Точно така, подсмихна се Хана, като кокетно им махна с ръка. Тя все още беше вървежна.

Естествено, имаше случаи, когато не се чувстваше съвсем като предишната великолепна Хана. Като например сега: обедната почивка беше точно моментът да видиш и да те видят, но тя не беше съвсем сигурна къде да отиде. Предполагаше се, че трябва да обядва с Лукас, но той имаше практика в клуба по дебати. В добрите стари дни двете с Мона обичаха да сядат в „Стийм“, да пийват „Американос“ и да обсъждат чантите и обувките на всички, които минаваха край тях. После, след като приключеха с йогурта и вафлите, те заемаха най-добрите места пред огледалата в тоалетната на английското крило, за да си оправят грима. Но днес тя пренебрегна и двете места. Струваше й се проява на отчаяние да седиш сам на масата в кафенето, а и гримът й въобще нямаше нужда от оправяне.

Тя въздъхна, поглеждайки завистливо към група щастливи момичета, които се бяха запътили към кафенето, и си пожела поне за пет минути да може да се помотае с тях. Но точно това беше големият проблем на приятелството й с Мона — в него нямаше място за никой друг. И сега Хана не можеше да се отърси от настойчивото усещане, че цялото училище мисли за нея като за „момичето, чиято най-добра приятелка се опита да я убие“.

— Хана! — чу се глас зад гърба й. — Хей!

Хана се спря, обърна се и с присвити очи се взря в дъното на коридора. Усети горчив вкус в устата си. Кейт.

Усещането да види Кейт в „Роузууд дей“, с морско синия й блейзер и плетена пола, беше далеч по-ужасно и от гаденето. Хана изпита огромно желание да се обърне и да хукне в противоположната посока, но Кейт се приближи към нея с главоломна скорост, балансирайки пъргаво върху триинчовите токове на обувките си. Лицето й беше ясно и настойчиво като на анимационен герой на Дисни, а дъхът й миришеше така, сякаш бе изяла осем лентички за освежаване наведнъж.

— Навсякъде те търсих!

— Уф… — изсумтя Хана, оглеждайки се отчаяно за някой, който да ги прекъсне. Не би се отказала от онзи умник Майк Монтгомъри, нито дори от предвзетото си, държащо на девствеността си, бивше гадже Шон Ейкърд. Но единствените, които се мотаеха в коридора, бяха членовете на хор „Мадригал“, а те тъкмо бяха подели импровизиран грегориански химн. Ненормалници. Изведнъж с ъгъла на окото си зърна високо, красиво момиче с гарваново черна коса и огромни слънчеви очила „Гучи“, което се появи иззад ъгъла, водено от един златист ритрийвър.

Джена Кавана.

Хана усети как я полазват тръпки. Имаше толкова много неща за Джена, които никога нямаше да научи. Някога Джена и Мона бяха приятелки и в нощта, когато фойерверките бяха ослепили приятелката й, Мона тъкмо се беше запътила към дома на семейство Кавана. Което означаваше, че през цялото време, докато двете с Хана са били приятелки, Мона е знаела за ужасното нещо, което бяха причинили по случайност на Джена. Трудно можеше да си представи нещо такова. Всичките часове, които Мона беше прекарала в къщата на Хана, всички онези ваканционни пътувания до Карибите, пазаруването заедно, спа процедурите… и Хана нито веднъж да не заподозре, че точно фойерверките, които бяха ослепили Джена, бяха изгорили и Мона.