Ариа отново се обърна към картината.

— Щрихите са много… енергични.

— Така е — съгласи се мъжът. — И емоционални.

— Определено. — Ариа беше развълнувана от това, че обсъжда картина като истински критик, особено с някой, който е толкова симпатичен. Освен това й беше приятно да бъде далеч от роузуудските среди и да не слуша непрекъснато за предстоящия процес на Иън. Тя се зачуди какво още да каже. — Кара ме да си мисля за…

Мъжът се наведе към нея и се подсмихна:

— За сукане, може би?

Ариа изненадано се ококори. Значи тя не беше единствената, която бе забелязала приликата.

— Наистина прилича, нали? — изкикоти се тя. — Но мисля, че от нас се очаква да го приемаме насериозно. Картината се нарича „Невъзможността на междинното пространство“. Ксавие Рийвс сигурно е имал предвид самотата. Или пролетарската борба.

— Глупости. — Мъжът се беше приближил до нея и тя усещаше дъха му с мирис на канелена дъвка и „Белини“. — Тогава онова отсреща, което се нарича „Умело движещото се време“, не е пенис, така ли?

Една възрастна жена с очила с цветни рамки погледна изненадано към тях. Ариа покри устата си с ръка, за да не се разсмее, забелязвайки бенката с форма на полумесец над лявото ухо на новия й познат. Само да не беше облякла сплъстения си зелен пуловер, с който бе изкарала цялата зимна ваканция. Поне да беше изпрала окапаното със сос деколте.

Той довърши остатъка от питието си.

— Та как ти е името?

— Ариа. — Тя срамежливо задъвка пръчицата за разбъркване на коктейли, която получи заедно с „белинито“.

— Приятно ми е да се запознаем, Ариа. — До тях се приближи групичка хора, която принуди новия приятел на Ариа да се приближи още повече към нея. Когато ръката му се удари леко в кръста й, тя усети как бузите й пламват. Случайно ли я беше докоснал… или нарочно?

Той грабна още две питиета и й подаде едното.

— Тук ли работиш или си още ученичка?

Ариа отвори уста, разколебана. Запита се каква ли е възрастта му. Изглеждаше достатъчно млад, за да е студент, и тя можеше да си го представи как живее в една от онези елегантно занемарени викториански къщи край колежа „Холис“. Но тя си беше помислила същото и за Езра.

Преди Ариа да успее да каже нещо, една жена с пепитен костюм се промуши между тях. С щръкналата си черна коса тя ужасяващо наподобяваше Крюела ДеВил от „Сто и един далматинци“.

— Нали нямате нищо против да ви го отнема? — Крюела го хвана под ръка. Той леко я потупа по рамото. — Ксавие е много търсен, знаете.

Ксавие? Стомахът на Ариа се преобърна. Тя го хвана за ръката.

— Вие сте… художникът?

Новият й приятел се спря. В очите му проблясваха дяволити искри.

— Спипахте ме — каза той и се наведе към нея. — Между другото, това на картината наистина е гърда.

След тези му думи Крюела задърпа Ксавие напред. Той тръгна с нея и прошепна нещо закачливо в ухото й. И двамата се засмяха, преди да хлътнат сред тълпата членове на арт елита, които го засипаха с излияния колко гениални и вдъхновяващи са картините му. Докато Ксавие се усмихваше и стискаше ръцете на почитателите си, Ариа си мислеше колко хубаво би било на пода да има капак, през който да успее тихомълком да се измъкне. Беше нарушила кардиналното правило на всяка една изложба — не обсъждай представените творби с непознати, защото не се знае кой кой е. И не обиждай, за Бога, шедьоврите на преуспяващи художници.

Но съдейки по леката усмивчица, с която Ксавие току-що я беше дарил, може би той въобще не се беше засегнал от интерпретацията на Ариа. Което наистина я направи много, много щастлива.

4.

Последна в класа

В понеделник сутринта Спенсър Хейстингс се беше навела над чина си в кабинета по английска литература и дописваше още няколко изречения към есето си, озаглавено „Място под слънцето“. Тя искаше да добави един-два цитата от Хемингуей, с надеждата да спечели още няколко точки от учителката си, госпожа Станфърд. Напоследък се нуждаеше от всичко, което можеше да й помогне в училище.

Високоговорителят над вратата пропука.

— Госпожо Станфърд? — разнесе се гласът на госпожа Уагнър, секретарката на училището. — Бихте ли изпратили Спенсър Хейстингс в кабинета ми?

Всичките тринайсет ученици в стаята вдигнаха глави от тетрадките си и се втренчиха в Спенсър така, сякаш тя беше дошла на училище само по синия си дантелен сутиен „Еберже“ и бикините, които беше купила в следколедната разпродажба в „Сакс“. Госпожа Станфърд, която изглеждаше досущ като Марта Стюърт, но със сигурност едва ли беше избродирала дори една престилка през живота си, остави на бюрото омачканата си книга „Одисей“.

— Добре, върви. — Тя стрелна Спенсър с характерния си поглед „какво си направила този път“. Спенсър си зададе същия въпрос.

Тя се изправи, въздъхна дълбоко няколко пъти и остави есето си на бюрото пред госпожа Станфърд. Не можеше да вини учителката си, че се отнася към нея по този начин. Спенсър беше първата ученичка на „Роузууд дей“, номинирана някога за наградата „Златна орхидея“ за есе. Това беше огромно постижение, достатъчно да я постави на първата страница на „Филаделфия сентинъл“. В последния кръг, когато съдиите извикаха Спенсър, за да й кажат, че е спечелила, тя най-накрая изплю истината — че е откраднала есето по икономика от сестра си Мелиса. Сега всичките й учители се чудеха дали не е мамила и в техните часове. Тя вече не беше включена в конкурса за отличен ученик и училището я беше накарало да се откаже от поста си на вицепрезидент на ученическия съвет, да се оттегли от ролята си в училищната пиеса и да напусне позицията на главен редактор на годишника. Дори заплашиха да я изключат, но родителите на Спенсър успяха да сключат някаква сделка, която най-вероятно включваше и щедро дарение на училището.

Спенсър разбираше защо „Роузууд дей“ не можеше да отмине всичко с едно махване на ръката. Но след всичките тестове, които беше вземала с отличен, всички комитети, които беше организирала и клубове, които беше създала, не можеха ли да го дават малко по-спокойно? Не си ли даваха сметка, че тялото на Али беше открито само на няколко метра от собствения й заден двор, или че беше получавала ужасяващи съобщения от полудялата Мона Вандерваал, която се опитваше да се представи за някогашната й мъртва най-добра приятелка? Или че Мона едва не беше изблъскала Спенсър в урвата на „Плаващия човек“, защото Спенсър отказа да се преструва на А. заедно с нея, или че Спенсър бе основната причина убиецът на Али сега да е в затвора? Не. Единственото, което ги интересуваше беше, че Спенсър е накарала „Роузууд дей“ да изглежда глупаво.

Тя затвори вратата на стаята и тръгна към кабинета на секретарката. Коридорът както винаги ухаеше на подова вакса с мирис на бор, смесена с аромати на парфюми и одеколони. От тавана висяха стотици блестящи хартиени снежинки. Всеки декември малките класове в „Роузууд дей“ организираха училищно състезание по правене на снежинки и печелившите проекти биваха изложени в основното училище и в гимназията през цялата зима. Спенсър се чувстваше толкова смазана, когато класът й изгуби — съдиите обявиха победителя точно преди зимната ваканция, така че това й съсипа Коледата. Но пък Спенсър се сриваше пред всяка загуба. Все още не можеше да разбере как така Андрю Кембъл беше избран за президент на класа вместо нея, как Али беше заела полагащото се на Спенсър място в младежкия отбор по хокей на трева в седми клас и как не бе избрана да декорира късче от знамето на Капсулата на времето в шести клас. И въпреки че училището продължи да провежда състезанието и през следващите години, то никога не беше означавало за нея толкова много, колкото през първата година, когато участва. Но пък накрая и Али не беше избрана да декорира парче от знамето и това донякъде смекчи удара.

— Спенсър? — Някой се появи иззад ъгъла. Като говорим за дявола, помисли си мрачно Спенсър. Беше Андрю Кембъл, самият господин президент на класа.

Андрю се приближи до нея, прибирайки дългата си коса зад ушите си.

— Какво търсиш в коридора?

Типичният любопитен Андрю. Без съмнение умираше от щастие, че Спенсър вече не участва в съревнованието за отличен ученик — вуду куклата с нейна физиономия, която Спенсър беше убедена, че той крие под леглото си, най-после беше свършила работа. Най-вероятно го приемаше и като заслужено наказание, тъй като Спенсър го беше поканила на благотворителния бал през есента, но щом стигнаха там, го беше зарязала.

— Викат ме в кабинета на директора — студено отвърна Спенсър с надеждата, че това ще се окаже добра новина. Тя ускори крачка и токчетата на ботушите й затракаха по излъскания дървен под.

— И аз отивам там — изчурулика Андрю, вървейки до нея. — Господин Розен иска да разговаря с мен относно пътуването ми до Гърция през ваканцията. — Господин Розен беше съветникът към клуб „Модел на обединените нации“. — Изпратиха ме от филаделфийския „Клуб на младите лидери“. Всъщност мислех, че и ти ще идваш.

Спенсър изпита желание да зашлеви Андрю по румената буза. След пълния провал със „Златната орхидея“ „Клубът на младите лидери“ веднага я изключи от редиците си. Беше повече от сигурна, че Андрю го знае.

— Имах конфликт на интереси — отвърна ледено тя. Което всъщност си беше чистата истина: тя трябваше да си стои вкъщи, докато родителите й отидоха в зимната си вила в Бийвър крийк, Колорадо. Дори не си направиха труда да я поканят.