В къщата сега живееше Мая Сен Жермен, бившата на Емили. Автомобилът на семейство Сен Жермен беше паркиран в алеята, което означаваше, че те се бяха върнали — по време на целия този медиен цирк бяха предпочели да отседнат в хотел. Когато видя развеселяващия венец на предната врата и струпаните опаковки от коледни подаръци в алеята, Емили усети пристъп на завист. Когато бяха заедно, двете с Мая бяха обсъждали какво да си подарят за Коледа — Мая искаше слушалки в диджейски стил, а Емили искаше айпод. Скъсването с Мая беше правилно решение, но все още се чувстваше странно при мисълта, че вече не е част от нейния живот.

Другите се бяха откъснали далеч пред нея и вече приближаваха задната част на двора. Емили се затича след тях, стъпвайки случайно в една кална локва. От лявата им страна се намираше хамбарът на Спенсър, мястото на последното им гостуване е преспиване. Зад него започваше гъста гора, която продължаваше повече от миля. От дясно на хамбара зееше разкопаната дупка в стария двор на семейство Дилорентис, където беше намерено тялото на Али. Част от жълтата полицейска лента беше паднала на земята и вече бе полузасипана от снега, но се забелязваха много скорошни отпечатъци от стъпки, които най-вероятно принадлежаха на любопитни зяпачи.

Емили се осмели да надникне в дупката и сърцето й прескочи. Беше толкова тъмно. Очите й се напълниха със сълзи, докато си представяше как Иън свирепо хвърля Али вътре и я оставя да умре.

— Луда работа, нали? — отбеляза Ариа тихо, след като също погледна в дупката. — Али през цялото време е била там.

— Добре, че си спомни, Спенс — каза Хана и потрепери от мразовития следобеден въздух. — Иначе Иън все още щеше да е на свобода.

Ариа пребледня, лицето й придоби разтревожено изражение. Емили загриза нокътя си. В нощта, когато Иън беше арестуван, те бяха разказали на полицаите че всичко, което трябва да знаят за онази нощ, е записано в дневника на Али — последната й записка беше за това, че възнамерява да се срещне с Иън, тайното й гадже, в нощта, когато ще гостуват у Спенсър. Тя му беше поставила ултиматум — или ще скъса със сестрата на Спенсър, Мелиса, или Али ще разкаже на всички, че са влюбени.

Но онова, което всъщност убеди полицаите, бяха потиснатите спомени на Спенсър от онази нощ. След като двете с Али се бяха скарали пред хамбара, Али беше хукнала към някого — Иън! Това беше последният път, когато някой бе виждал Али и всички предполагаха какво се е случило след това. Емили никога нямаше да забрави как в деня на задържането му Иън се осмели да пледира невинност в съдебната зала. След като съдията нареди да остане в затвора без право на гаранция и охраната го поведе към изхода на залата, тя видя как Иън ги стрелна с изпепеляващ поглед. Захванали сте се с погрешния човек, момичета, казваха очите му силно и ясно. Очевидно обвиняваше тях за ареста си.

Емили тихичко изписка и Спенсър я погледна сурово.

— Престани. От нас не се очаква да мислим за Иън… и изобщо — за случилото се. — Тя се спря в дъното на двора и нахлупи бялата шапка ниско над очите си. — Това място подходящо ли е?

Емили духна върху пръстите си, докато другите мълчаливо кимнаха. Спенсър започна да разкопава полузамръзналата пръст с лопатата, която беше грабнала от гаража. След като дупката стана достатъчно дълбока, Спенсър хвърли вътре торбата. Тя тежко тупна на дъното. Всички започнаха да изритват пръстта, смесена със сняг, отгоре й.

— А сега? — Спенсър се облегна на лопатата. — Трябва ли да кажем нещо?

Те се спогледаха.

— Сбогом, Али — произнесе Емили най-накрая, очите й се напълниха със сълзи за милионен път този месец.

Ариа я погледна и се усмихна.

— Сбогом, Али — повтори като ехо тя и се обърна към Хана. Хана сви рамене и каза след малко:

— Сбогом, Али.

Когато Ариа я хвана за ръката, Емили се почувства… по-добре. Възелът в стомаха й се отпусна и тя въздъхна с облекчение. Изведнъж усети прекрасен аромат, като от свежи цветя. Усети, че Али — сладката, чудесна Али от спомените й — е тук и им казва, че всичко ще бъде наред.

Тя вдигна поглед към останалите. Всички се усмихваха отнесено, сякаш също бяха усетили нещо. Може би Мериън беше права. Може би в този ритуал имаше нещо. Настъпи времето да оставят всичко зад гърба си — убиецът на Али беше заловен и целият кошмар с А. остана в миналото. Можеха спокойно да гледат напред към щастливото бъдеще.

Слънцето залязваше бързо между дърветата, оцветявайки небето и преспите в млечно лилаво. Бризът въртеше бавно крилата на мелницата в двора на семейство Хейстингс, а група катерици се сбори близо до едно голямо борово дърво. Ако някоя от катериците се изкатери по дървото, значи нещата са се успокоили завинаги, помисли си Емили, уповавайки се отново на суеверната игра, която играеше от години. И в този миг една от катериците се изкатери по дървото, чак до върха.

2.

Ние сме семейство

Половин час по-късно Хана Мерин се втурна през входната врата на къщата си, гушна кученцето си Дот и хвърли украсената си със змийска кожа чанта върху дивана в хола.

— Съжалявам, че се забавих — извика тя.

Кухнята миришеше на доматен сок и чеснови хлебчета, а бащата на Хана, неговата годеница Изабел и дъщеря й Кейт вече се бяха настанили на масата. В средата й имаше огромна купа със спагети и салата, а пред празния стол на Хана я очакваха празна чиния във формата на раковина, салфетка и бутилка минерална вода „Перие“. След пристигането й на Коледа — всъщност секунди след като майката на Хана се беше качила на самолета за Сингапур, където започваше нова работа — Изабел беше решила, че всяка неделя ще обядват заедно във всекидневната, за да бъде всичко по-специално и „по семейному“.

Хана се тръшна на стола си, опитвайки се да не обръща внимание на погледите на останалите. Баща й се усмихна обнадеждаващо, а Изабел изглеждаше така, сякаш или се опитва да потисне газовете си, или е разочарована, че Хана е закъсняла за „часа на семейството“. Кейт, от друга страна, само поклати глава съжалително. И Хана просто знаеше кой от тях ще заговори пръв.

Кейт приглади дразнещо правата си кестенява коса и сините й очи се изцъклиха.

— Ходи ли при психоложката?

Зън, зън, зън!

— Аха. — Хана отпи голяма глътка от перието.

— Как мина? — попита Кейт, имитирайки маниера на Опра. — Помага ли ти?

Хана изсумтя високомерно. В интерес на истината тя смяташе, че срещите с Мериън са пълна глупост. Може би някогашните й най-добри приятелки щяха да продължат да живеят живота си след Али и А., но Хана трябваше да преглътне смъртта не на една, а на две най-добри приятелки. Почти всичко в ежедневието й напомняше за Мона: когато изведе Дот навън да потича по замръзналия заден двор, облечен в плетеното кучешко палтенце „Бърбъри“, което Мона му беше подарила за рождения ден предишната година; когато отвори гардероба си и видя сребристата пола „Джил Стюърт“, която беше взела на заем от Мона и така и не беше върнала; когато се изправи през огледалото, за да изрецитира глупавото стихче на Мериън и видя обиците с висулки, които двете с Мона бяха откраднали от „Банана рипъблик“ миналата пролет. Но видя и нещо друго: избледняващия Z-образен белег на брадичката, останал от момента, когато Мона се опита да я блъсне с колата си, след като Хана осъзна, че Мона е А.

Въобще не й беше приятно, че бъдещата й доведена сестра знаеше с подробности всичко, което й се беше случило тази есен — особено това, че най-добрата й приятелка се беше опитала да я убие. Но пък всъщност всички в Роузууд го знаеха; местните медии рядко говореха за нещо друго напоследък. А най-странното беше, че цялата страна беше обзета от А-мания. Деца от всички краища се обаждаха, че са получили есемеси от някой с инициал А., които накрая се оказваше, че идват от отхвърлени бивши гаджета или завистливи съученици. Хана също бе получила няколко фалшиви съобщения от А., но те определено бяха спам — Знам всичките ти мръсни тайни! А искаш ли да купиш три рингтона за един долар? Каква тъпотия.

Кейт не сваляше поглед от Хана, може би очакваше от нея да се разприказва. Хана бързо грабна едно чесново хлебче и отхапа гигантска хапка, за да не може да отговори. Откакто Кейт и Изабел се бяха нанесли в къщата, Хана прекарваше времето си или затворена в своята стая, или в мола „Кинг Джеймс“, или криейки се в дома на приятеля й Лукас. Въпреки че преди смъртта на Мона нещата между тях не вървяха много добре, Лукас й беше оказал невероятна подкрепа след това. Сега двамата бяха неразделни.

Хана предпочиташе да бъде другаде, защото всеки път, когато попадаше в полезрението му, баща й я караше да прави разни неща заедно с Кейт: да извадят дрехите на Хана от гардероба, който вече беше в стаята на Кейт, да изхвърлят боклука или да изринат снега от предната алея. Ехо? За какво са тогава икономките и компаниите за изриване на снега? Да можеха да изринат и Кейт…

— Момичета, вълнувате ли се, че утре училището започва отново? — Изабел нави спагети около вилицата си.

Хана помръдна с рамо и усети познатата болка в дясната си ръка. Беше я счупила, когато Мона я блъсна с колата си, още едно прекрасно напомняне, че приятелството й с Мона е било преструвка.

— Аз се вълнувам — наруши Кейт мълчанието. — Днес отново прегледах справочника на „Роузууд дей“. В това училище има наистина невероятни мероприятия. Те поставят по четири пиеси в годината!