Беше обещала на приятелките си, че ще разкаже на ченгетата за посещението на Иън, но щом Уайлдън се появи пред вратата им, готов да охранява партито, Спенсър просто… изгуби ума и дума. Нямаше да издържи поредната лекция за това как е прецакала всичко — отново. Пък и дори да кажеше на Уайлдън, как това щеше да помогне? Иън не беше подсказал по никакъв начин къде смята да отиде. Единственото интересно нещо, което беше споменал, е че е на път да разкрие тайна, която направо ще я побърка.

— Спенсър, скъпа — чу се глас отдясно. Беше госпожа Кан, която изглеждаше ужасно със смарагдовозелената си, украсена с пайети, рокля. Спенсър я беше чула да казва на светските фотографи, че това е оригинална „Баленсиага“. Всичко по госпожа Кан блестеше, от ушите и шията, до китките и пръстите на ръцете й. Беше публична тайна, че предишната година, когато бащата на Ноъл беше отишъл в Лос Анджелис, за да финансира поредното игрище за голф, той беше изкупил половината „Хари Уинстън“ за съпругата си. Сметката беше публикувана в местния клюкарски блог.

— Знаеш ли дали има още от тия превъзходни мини петифури? — попита госпожа Кан. — Какво пък, по дяволите! — Тя потупа по плоския си корем и сви рамене, сякаш искаше да каже: „Един убиец е на свобода, дай да се натъпчем“.

— Ами… — Спенсър забеляза родителите си в дъното на стаята, близо до струнния квартет. — Ей сега се връщам.

Тя започна да се промъква между гостите, докато не се доближи до тях. Баща й носеше тъмен костюм „Армани“, но майка й беше облякла някакво късо черно нещо с прилеп ръкави и набрана талия. Може би това беше модерно в Милано, но според Спенсър приличаше на дреха, която би носила жената на граф Дракула, докато чисти къщата.

Тя потупа майка си по рамото. Госпожа Хейстингс се обърна с широка заучена усмивка на лицето, но щом видя Спенсър, присви очи.

— Ъ-ъ-ъ, петифурите свършват — чинно рапортува тя. — Да проверя ли в кухнята? Забелязах, че шампанското също е на привършване.

Госпожа Хейстингс избърса челото си с ръка, очевидно изнервена.

— Аз ще го направя.

— Няма проблем. Мога просто… — предложи Спенсър.

— Аз ще го направя — ледено процеди през зъби майка й, пръскайки слюнка, докато говореше. Намръщи се, а бръчките около устата й станаха още по-забележими. — Защо просто не отидеш при останалите в библиотеката?

Спенсър отстъпи назад и токчето й се подхлъзна на излъскания паркет.

— Знам, че се радваш, че останах без наследство — изтърси на висок глас тя, без да осъзнава какво говори. — Но няма нужда да парадираш с това.

Майка й се спря и я зяпна шокирана. Наблизо някой ахна от изненада. Госпожица Хейстингс изгледа госпожа Хейстингс, която беше пребледняла като черупка на яйце.

— Спенсър… — каза рязко баща й.

— Забрави — изръмжа Спенсър, обърна се рязко и тръгна по коридора към всекидневната. Очите й пареха от сълзи на разочарование. Би трябвало да се чувства прекрасно, след като им каза каквото заслужаваха, но всъщност Спенсър се чувстваше както всеки път, когато родителите й я пренебрегваха — като коледна елха след новогодишния празник, захвърлена на пътя в очакване да бъде прибрана от камиона за отпадъци. Някога Спенсър умоляваше родителите си да спасят всички изоставени коледни елхички и да ги засадят в задния им двор, но те винаги й казваха да спре да говори глупости.

— Спенсър? — От сенките се появи Андрю Кембъл с чаша вино в ръка. Тръпки пробягаха по гърба й. Цял ден се беше колебала дали да му изпрати есемес, за да разбере ще идва ли. Не че се опитваше тайничко да го притисне.

Той забеляза червеното й лице и смръщи вежди.

— Какво има?

Брадичката на Спенсър затрепери и тя погледна към голямата зала.

— Цялото ми семейство ме мрази — изтърси тя.

— Стига де. — Андрю я хвана за ръката. Поведе я към всекидневната, светна малката лампа на масата и махна към дивана. — Седни. Дишай.

Спенсър се тръшна върху дивана. Андрю седна до нея. Тя не беше идвала в тази стая от вторник следобед, когато заедно с приятелките си бяха гледали изслушването на Иън за пускането му под гаранция. Вдясно от телевизора, до официалната абитуриентска снимка на Мелиса, бяха подредени ученическите снимки на Спенсър и Мелиса още от първите им години в „Роузууд дей“. Спенсър погледна към снимката си от тази година. Беше направена точно преди да започне училище, преди началото на цялата тази каша с Али и А. Косата й беше сресана идеално назад, а синьото й сако беше перфектно изгладено. Самодоволният израз на лицето й говореше: „Аз съм Спенсър Хейстингс и съм най-добрата“.

Ха, помисли си горчиво тя. Колко бързо се променят нещата.

До училищните им снимки стоеше голямата статуя на Айфеловата кула. На нея все още беше облегната старата снимка на Али от деня, когато бе обявено началото на „Капсулата на времето“. Спенсър я погледна и присви очи. Али държеше обявата в ръка и устата й беше отворена толкова широко, че Спенсър можеше да види малките й квадратни бели кътници. Кога е правена тази снимка? Дали Али току-що беше обявила, че Джейсън ще й каже къде се намира късчето от знамето? Дали мисълта да го открадне от нея вече се беше загнездила в главата на Спенсър? Дали Иън вече се беше приближил до Али и й беше казал, че ще я убие? Големите сини очи на Али като че ли се взираха право в Спенсър и тя почти можеше да чуе ясния й чуруликащ глас. Ревла, щеше да я подразни Али, ако все още беше жива. Вашите те мразят!

Спенсър потрепери и се извърна. Усещането Али да е тук и да я гледа беше доста зловещо.

— Какво има? — попита Андрю и прехапа загрижено долната си устна. — Какво направиха вашите?

Спенсър нервно започна да мачка подгъва на роклята си.

— Дори не ме поглеждат — отвърна вцепенено тя. — Сякаш съм мъртва за тях.

— Убеден съм, че това не е така — отвърна Андрю. Той отпи глътка от виното си и остави чашата на масата. — Как може родителите ти да те мразят? Сигурен съм, че се гордеят с теб.

Спенсър бързо пъхна една подложка под чашата, без да се интересува дали изглежда като невротичка.

— Изобщо не е така. Аз съм срам за тях, украса, която вече дори не е модерна. Като някоя от старите маслени картини в мазето. Това съм аз.

Андрю вирна глава.

— Да не би да говориш за… „Златната орхидея“? Може вашите да са разстроени, но със сигурност не те мразят!

Спенсър потисна едно ридание и усети как нещо твърдо и тежко засяда в гърдите й.

— Те знаеха, че съм преписала есето за „Златната орхидея“ — избъбри тя, неспособна да го задържа повече. — Но ми казаха да не признавам. За тях щеше да е много по-лесно да излъжа и да нося вината до края на живота си, отколкото да ги направя да изглеждат като идиоти.

Коженият диван изскърца, когато Андрю ужасен се отпусна назад. Погледът му остана вперен в Спенсър няколко дълги минути.

— Шегуваш се.

Спенсър поклати глава. Почувства се така, сякаш ги е предала. Родителите й не й бяха забранили да казва на някого за това, че са знаели за измамата, но сигурно си мислеха, че ще си мълчи за това.

— И всъщност ти сама реши да си признаеш, че си преписала есето, въпреки тяхната забрана? — попита Андрю. Спенсър кимна. — Боже. — Той прокара ръка през косата си. — Правилно си постъпила, Спенсър. Надявам се, че го разбираш.

Спенсър се разплака — сякаш невидима ръка беше развъртяла кранчето в главата й.

— Бях толкова уплашена — избъбри тя. — Въобще не разбирах икономиката. Мислех си, че няма никакво значение дали ще открадна някакво си есе от Мелиса. Мислех си, че никой няма да разбере. Просто исках да получа шестица. — Гласът й секна и тя зарови лице в ръцете си.

— Няма нищо. — Андрю колебливо я потупа по гърба. — Успокой се.

Но Спенсър продължаваше да плаче. Тя се наведе напред, сълзите се стичаха по носа й, очите й подпухнаха, гърлото й се стегна, а тежестта в гърдите не я напускаше. Всичко й изглеждаше толкова безрадостно. Академичният й живот беше съсипан. Заради нея убиецът на Али се беше измъкнал. Семейството й я беше обезнаследило. Иън беше прав — тя наистина живееше жалък живот.

— Ш-ш-шт — прошепна Андрю, потривайки леко гърба й. — Нищо лошо не си направила. Всичко е наред.

Внезапно от малката сребриста чантичка на Спенсър, която лежеше върху масата, се разнесе звук. Спенсър вдигна глава. Беше телефонът й.

Тя примигна с насълзените си клепачи. Иън?

Погледна към прозореца. В задния им двор се виждаше само една жълтеникава лампа, която осветяваше голямата веранда. Всичко останало беше потънало в пълен мрак. Тя се напрегна в опит да чуе дали някой не се промъква в храстите под прозореца й, но нямаше нищо.

Телефонът иззвъня още веднъж. Андрю махна ръката си от гърба й.

— Няма ли да погледнеш кой звъни?

Спенсър облиза устни замислено. После бавно протегна ръка към чантата си. Тя трепереше толкова силно, че й беше трудно да отвори малката метална закопчалка.

Нямаше нов есемес, а имейл. Пред очите й изплува адресът на подателя. Обичам те. И заглавието на писмото: Имате подходящ кандидат.

— О, Боже! — Спенсър тикна телефона си под носа на Андрю. В хаоса на изминалата седмица почти беше забравила за уеб сайта. — Виж!