Лукас отскочи назад, сякаш му беше ударила плесница.

— Но… Мислех, че искаш да дойда.

Хана се извърна настрани.

— Няма да е чак толкова интересно — промърмори тя, поуспокоена. — Просто ще произнесат встъпителните си речи. Ще се отегчиш до смърт.

Лукас я погледна, без да обръща внимание на потока от ученици, които минаваха покрай тях. Една малка групичка се бяха отправили на уроци по кормуване, в ръцете си държаха брошура с пътните правила на щата Пенсилвания.

— Но аз искам да съм там, за да те подкрепям.

Хана стисна челюсти и извърна поглед.

— Сериозно говоря. Ще се оправя.

— Има ли някаква причина да не искаш да отида?

— Просто го зарежи, става ли? — Хана махна с ръка пред себе си, сякаш пускаше бариера. — Трябва да вървя в час. Ще се видим утре, на благотворителната сбирка.

След тези думи тя затръшна вратата на шкафчето си и профуча край Лукас. Не можеше да си обясни защо просто не се обърна, не хвана ръката му и не му се извини за държанието си. Защо й се искаше Кейт, Наоми и Райли да я придружат на процеса, а когато Лукас предложи да дойде — толкова верен и искрен — тя просто се ядоса? Лукас беше гаджето й и последните няколко месеца с него бяха страхотни. След смъртта на Мона, Хана се беше лутала като замаяна наоколо, докато двамата с Лукас не се събраха. След това прекарваха цялото време заедно, събираха се у тях, играеха GTA11 и прекарваха часове в ски спускания по склоновете на планината Елк Ридж. През деветте дни на коледната ваканция Хана нито веднъж не стъпи в някой мол или спацентър. През половината от времето, което прекара с Лукас, тя дори не носеше грим, освен нещата, с които покриваше белега си.

За пръв път през последните няколко месеца с Лукас се беше чувствала наистина щастлива. Защо не й беше достатъчно?

Просто не беше, и тя го знаеше. Когато двамата с Лукас се бяха събрали, тя не мислеше, че има начин да се превърне отново във Великолепната Хана Мерин — а се оказа, че има. Мечтата да бъде най-популярното момиче в „Роузууд дей“ се беше просмукала във всяка една молекула на тялото й. Още от четвърти клас тя наизустяваше всеки един дизайнер от „Воуг“, „Уименс Уеър Дейли“ и „Найлон“. В ония години тя подхвърляше сприхави коментари за останалите момичета в класа на Скот Чин, един от малцината й приятели, който се заливаше от смях и твърдеше, че от нея ще излезе перфектната кучка.

В шести клас, точно след приключването на „Капсулата на времето“, Хана беше отишла на една благотворителна разпродажба в „Роузууд дей“ и беше забелязала шал на „Ерме“, оставен от някой глупак на купчинката дрехи за по петдесет цента. Секунди по-късно Али се приближи до нея и я поздрави за острото око. След това се заговориха. Хана беше убедена, че Али я е избрала за приятелка не защото беше най-красивата, не защото беше най-слабата, не защото беше показала куража да се появи в задния двор на Али, за да открадне късчето знаме за „Капсулата на времето“, а защото Хана беше най-подходяща за това. И защото го искаше най-силно.

Хана приглади косата си, опитвайки се да забрави всичко, което се беше случило току-що. Когато зави зад ъгъла, тя видя Кейт, Наоми и Райли да се вторачват в нея и да избухват в неприятен смях.

Внезапно погледът й започна да се замъглява и изведнъж пред нея стоеше не Кейт, а Мона. Беше се върнала няколко месеца назад, дни преди партито за седемнайсетия рожден ден на Мона. Хана никога нямаше да забрави как й се зави свят, когато зърна приятелката си да се държи с Наоми и Райли така, сякаш те бяха новите й най-добри приятелки, и да си шушукат каква загубенячка е Хана.

Онези, които забравят миналото, са обречени да го преживеят отново. Кейт, Наоми и Райли не се смееха на нея, нали?

Тогава зрението на Хана се проясни. Кейт я забеляза и замаха ентусиазирано. Тя посочи с пръст кафенето и Хана прочете по устните й: „Да се видим в «Стийм» през следващото междучасие?“.

Тя кимна едва-едва. Кейт й изпрати една въздушна целувка и изчезна зад ъгъла.

Хана профуча по коридора и хлътна в дамската тоалетна. За щастие тя беше празна. Хана се втурна към един от умивалниците и се наведе над него с бушуващ стомах. Острата амонячна миризма на препаратите за чистене нахлу в носа й. Тя се погледна в огледалото, приближавайки се все повече към него така, че да види всяка една поричка на лицето си.

Те не се смееха на теб. Ти си Хана Мерин, каза тя на отражението си. Най-популярното момиче в училище. Всички искат да са като теб.

Нейният блекбъри, който беше пъхнат в един от страничните джобове на чантата й, започна да жужи. Хана примигна и го извади.

Имате 1 ново съобщение.

Малката, облечена в мозаични плочки тоалетна застина. От чешмата се проточваше капка вода. Отражението й в хромираните сешоари за ръце на стената изглеждаше подуто и безформено. Тя погледна под вратите на кабинките, за да провери дали има някой. Беше празно.

Хана си пое дълбоко дъх и отвори съобщението.

Хана — ненаситна за сладкиши… и наказания, както изглежда. Съсипи й живота, преди тя да съсипе твоя.

А.

Обля я яростна вълна. Беше й писнало от новия А. Натисна бутона за отговор и започна да набира текст.

Изгний в ада. Нищичко не знаеш за мен.

Блекбърито й издаде едно кратичко „пинг“, показвайки, че съобщението е изпратено. Тъкмо когато Хана се накани да прибере телефона в чантата си, той отново звънна.

Знам, че някой повръща насила в момичешката тоалетна. Знам, че някой е тъжен, защото вече не е малкото момиче на татко. Знам, че някой ужасно тъгува за старата си най-добра приятелка, въпреки че тя искаше да го убие. Откъде знам толкова много? Защото и аз израснах в Роузууд, Ханакинс. Също като теб.

А.

23.

Най-тихата съдебна зала

Ариа излезе от мерцедеса на Спенсър и зяпна от изненада при вида на медийния цирк, разпънат пред съдебната палата в Роузууд. На стълбите се тълпяха репортери, камери и мъже с ватенки, които държаха дълги пръти с микрофони. Виждаха се и групички от хора с табели и плакати. Някакви привърженици на теориите за конспирации протестираха, че процесът е част от провеждан от левичарите лов на вещици — бяха погнали Иън, защото баща му беше изпълнителен директор в голяма фармацевтична компания във Филаделфия. От другата страна на стълбището се бяха събрали други, които настояваха Иън да бъде изпратен на електрическия стол заради това, което беше извършил. Там, разбира се, бяха и феновете на Али — хора, които бяха дошли просто, за да издигнат големи снимки на Али и табели с надпис „ЛИПСВАШ НИ, АЛИ“, въпреки че повечето от тях дори не я бяха виждали.

— Леле — прошепна Ариа, а стомахът й се разбушува още повече.

Някъде по средата на алеята тя забеляза двама души, които вървяха бавно към задния паркинг. Ила беше хванала Ксавие под ръка и двамата бяха облекли дебели вълнени палта.

Ариа скри лицето си под голямата, обшита с кожа качулка. Предишната вечер, след като Ксавие я целуна, тя беше избягала по стълбите в стаята си и се беше заключила. Когато няколко часа по-късно най-накрая се осмели да излезе, тя откри Майк да седи до кухненската маса и да яде от огромна купа с шоколадови мюсли. Щом я зърна, той се намръщи.

— Да не си казала нещо гадно на Ксавие? — озъби й се той. — Когато свърших разговора си, видях как се омете оттук. Да не се опитваш да прецакаш работата му с мама?

Ариа му обърна гръб, твърде засрамена, за да каже каквото и да било. Беше повече от сигурна, че целувката е била грешка, прищявка. Дори Ксавие изглеждаше изненадан и изпълнен със съжаление за това, което беше направил. Но тя определено не искаше Майк — или който и да е друг — да разбере. За съжаление някой вече знаеше: А. А Ариа вече му беше направила напук, като съобщи на Уайлдън за предишния есемес. Цяла нощ беше очаквала обаждане от Ила, която щеше да й каже за загадъчното съобщение, в което се казваше, че Ариа се е натиснала на Ксавие, а не обратното. Ако Ила научеше за това, Ариа щеше да бъде прогонена от семейството си завинаги.

— Ариа! — извика Ила, която разпозна дъщеря си под качулката. Тя й махна с ръка, викайки я при себе си. Ксавие изглеждаше притеснен. Ариа беше сигурна, че в мига, когато останеха насаме, той щеше да започне да й се извинява. Но на фона на всичко останало днес, тя просто нямаше сили да се оправя и с това.

Ариа сграбчи ръката на Спенсър, обръщайки гръб на майка си.

— Да влизаме — дръпна я тя. — По-бързо.

Спенсър сви рамене. Те се обърнаха към тълпата на стълбите. Ариа придърпа още по напред качулката си, а Спенсър прикри лицето си с ръкав, но въпреки това репортерите ги забелязаха.

— Спенсър! Какво мислиш, че ще се случи на делото днес? — развикаха се те. — Ариа! Какво ти струваше всичко това? — Ариа и Спенсър си стиснаха здраво ръцете и забързаха ход. Пред вратата на съда стоеше един полицай от роузуудската полиция, който ги пусна вътре. Дишайки тежко, те се шмугнаха през вратата.

В коридора миришеше на паркетин и афтършейв. Иън и адвокатът му още не бяха пристигнали, затова повечето хора се бяха събрали пред съдебната зала. Сред тях имаше много полицаи от роузуудския участък и представители на общинската власт, както и съседи и приятели. Ариа и Спенсър махнаха на Джаксън Хюз, добре изглеждащият областен прокурор. Когато Джаксън отстъпи встрани, Ариа глътна ментовата си дъвка от изненада. Зад него стоеше семейството на Али. Господин и госпожа Дилорентис и… Джейсън. Ариа го беше виждала наскоро — той присъстваше на паметната служба за Али и на прочитането на обвинението на Иън — но всеки път, когато го зърваше, тя не можеше да не си помисли колко е красив.