Една жена на име Мериън Грейвс седеше на карираното канапе срещу тях, стиснала сгъната торба за отпадъци в скута си. Докато момичетата носеха овехтели дънки, кашмирени пуловери или, както беше в случая на Ариа, изтъркана дънкова минипола и доматено червени чорапи над коляното, Мериън беше облечена със скъпо изглеждащ тъмносин блейзер и плисирана пола в тон с него. Тъмнокестенявата й коса блестеше, а кожата й ухаеше на лавандулов овлажнител.

— Така. — Мериън се усмихна на Емили и останалите. — Последния път, когато се видяхме, ви помолих да донесете някои неща. Нека ги сложим на масата.

Емили остави розова кожена чантичка с избродирано завъртяно „Е“ на джобчето. Ариа бръкна в голямата си чанта и измъкна омачкана, пожълтяла рисунка. Хана хвърли смачкано парче хартия, което приличаше на бележка. А Спенсър внимателно остави черно-бяла фотография заедно с протрита синя конопена гривна. Очите на Емили се напълниха със сълзи — тя веднага позна гривната. Али беше направила по една за всички през лятото, когато се случи „онова с Джена“. Гривните трябваше да ги обвържат с приятелство, да им напомнят никога да не издават, че те по случайност са ослепили Джена Кавана. Но те не подозираха, че истинското „онова с Джена“ беше тайна, която Али криеше от тях, а не тайната, което те криеха от света. Оказа се, че Джена беше помолила Али да запали фойерверките и да обвини за това доведения й брат Тоби. Това бе само един от множеството сърцераздирателни факти, които бяха научили за Али след смъртта й.

Емили преглътна тежко. Оловната топка, която тежеше в гърдите й още от септември, започна да пулсира.

Беше първият ден след новогодишните празници. На следващия ден започваше училището и Емили се молеше този семестър да не бъде толкова напрегнат, колкото предишния. Буквално минутки след като тя и старите й дружки бяха преминали през каменната арка на „Роузууд дей“, за да започнат единайсети клас, всяка беше получила по една загадъчна бележка от някой, подписващ се просто с инициала А. В началото си мислеха — а Емили дори се надяваше, — че А. може би е Алисън, отдавна изгубената им най-добра приятелка, но след това работници намериха трупа на Али в една циментирана дупка в задния двор на старата й къща. Бележките не спираха, дълбаеха все по-дълбоко и в най-мрачните им тайни, а след два зашеметяващи месеца те разбраха, че А. е Мона Вандерваал. В основното училище Мона беше Фактор страх — вманиачена смотанячка, която дебнеше Емили, Али и приятелките им по време на редовните гостувания с преспиване в петък вечер, но щом Али изчезна, Мона се превърна в кралицата пчела и стана най-добрата приятелка на Хана. През есента Мона беше откраднала дневника на Алисън, беше прочела всички тайни на приятелките си, които Али беше записала в него, и се беше захванала да съсипе живота им така, както според нея Емили, Али и останалите бяха съсипали нейния. Не само й се бяха подигравали, но искрите от фойерверките, които бяха ослепили Джена, бяха изгорили ужасно и Мона. В нощта, когато Мона се хвърли от „Плаващия човек“, като едва не повлече и Спенсър със себе си, полицията арестува и Иън Томас, тайното по-голямо гадже на Али, за нейното убийство. Процесът срещу Иън трябваше да започне в края на тази седмица. Емили и останалите трябваше да свидетелстват срещу него, и въпреки че заставането на свидетелското място щеше да е милион пъти по-страшно от соловата партия, която Емили трябваше да изпее на празничния концерт в „Роузууд дей“, то поне на мъченията им наистина щеше да се сложи край.

И тъй като всичко това беше дошло в повече за четирите тийнейджърки, родителите им бяха решили да потърсят професионална помощ. Запознайте се с Мериън, най-добрия психиатър в района на Филаделфия. Това беше третата поредна неделя, в която Емили и приятелките й се срещаха с нея. Тази сесия беше посветена на освобождаването от всички ужасни неща, които им се бяха случили.

Мериън приглади полата на коленете си и погледна към предметите, които момичетата бяха оставили на масата.

— Всички тези неща ви напомнят за Алисън, нали?

Те кимнаха утвърдително. Мериън отвори черния плик за отпадъци.

— Нека сложим всичко тук. След като си тръгна, искам да я изгорите в задния двор на Спенсър. Този ритуал ще символизира освобождаването от Алисън. Заедно с нея вие ще изгорите и всички негативни влияния, обграждащи приятелството ви с нея.

Мериън непрекъснато изпъстряше речта си с разни модерни фрази от рода на негативни влияния и духовна нужда от близост, и конфронтиране с процеса на тъгуване. В предишната сесия трябваше да припяват „Аз не съм виновна за смъртта на Али“ и да пият смрадлив зелен чай, който трябваше да „прочисти“ виновните им чакри. Мериън ги караше да пеят и разни неща пред огледалото, като например „А. е мъртъв и няма да се върне“ и „Вече никой няма да ме нарани“. Емили се надяваше, че мантрите ще помогнат — повече от всичко на света искаше животът й да се върне в нормалното си русло.

— Така, сега станете — каза Мериън и протегна напред отворената торба. — Да го направим.

Всички се изправиха. Горната устна на Емили потрепери, когато посегна към розовата чантичка, подарък от Али, когато бяха станали приятелки в шести клас. Може би трябваше да донесе нещо друго за тази пречистваща сесия, някои от старите училищни снимки на Али — имаше хиляди от тях. Мериън спря погледа си върху Емили и кимна с брадичка към торбата. Емили изхлипа и пусна чантичката вътре.

Ариа взе рисунката с молив, която беше донесла — скица на Али, стояща пред „Роузууд дей“.

— Нарисувах я още преди да станем приятелки.

Спенсър внимателно вдигна гривната с два пръста, сякаш беше изцапана с нещо гадно.

— Сбогом — прошепна твърдо тя. Хана изви поглед нагоре, преди да хвърли вътре смачканата хартия. Не си направи труда да обясни какво представлява тя.

Емили наблюдаваше как Спенсър взема черно-бялата снимка. Това беше любителска фотография на Али, застанала до много по-малкия Ноъл Кан. И двамата се смееха. В нея имаше нещо познато. Емили сграбчи ръката на Спенсър преди да успее да я пусне в торбата.

— Откъде я взе?

— От годишника, преди да ме изхвърлят — призна си смутено Спенсър. — Помниш ли как бяха подредили цяла серия от снимки на Али? Тази беше паднала на пода.

— Не я хвърляй вътре — каза Емили, без да обръща внимание на твърдия поглед на Мериън. — Това е много хубава снимка.

Спенсър повдигна вежди, но без да продума нищо, постави снимката върху махагоновия бюфет до голямата желязна статуя на Айфеловата кула. От всичките приятелки на Али Емили като че ли най-трудно понасяше смъртта й. Просто тя никога не беше имала най-добра приятелка като Али, нито преди, нито след това. Въобще не помагаше и фактът, че Али беше първата й любов, първото момиче, което някога беше целувала. Ако зависеше от Емили, тя въобще нямаше да погребе Али. Нямаше нищо против да държи завинаги на нощното си шкафче всички предмети, които й напомняха за Али.

— Готови ли сме? — Мериън сви начервените си устни. Тя завърза здраво торбичката и я подаде на Спенсър. — Обещайте ми, че ще я заровите. Ще ви помогне, честно. И нека да се срещнем пак във вторник следобед, става ли? Това е първата ви седмица в училище и искам да поддържате връзка и да се проверявате. Ще го направите ли заради мен?

Момичетата кимнаха мълчаливо. Те излязоха заедно с Мериън от стаята и тръгнаха по дългия мраморен коридор към фоайето на дома Хейстингс. Мериън се сбогува с тях и се качи в синия си рейндж роувър, пускайки чистачките, за да махне натрупалия се върху предното стъкло сняг.

Големият часовник във фоайето удари кръгъл час. Спенсър затвори вратата и се обърна с лице към Емили и останалите. Торбичката за отпадъци висеше в ръката й.

— И така — рече тя. — Ще я заровим ли?

— Къде? — попита тихо Емили.

— Какво ще кажете да я закопаем до хамбара? — предложи Ариа, взирайки се в една дупка на червените й чорапи. — Мястото е подходящо, нали? Там я видяхме… за последен път.

Емили кимна и преглътна тежко.

— Ти какво мислиш, Хана?

— Все тая — промърмори Хана монотонно, сякаш въобще не й се искаше да бъде тук.

Момичетата облякоха палтата, обуха ботушите си и тръгнаха през заснежения двор на семейство Хейстингс. През цялото време мълчаха. Въпреки че отново се бяха сближили покрай ужасните съобщения на А., Емили не се беше виждала често със старите си приятелки след ареста на Иън. Беше се опитала да организира съвместно посещение в мола „Кинг Джеймс“ и дори срещи през междучасията в кафенето на „Роузууд дей“, но другите като че ли не проявяваха интерес. Тя подозираше, че те се избягват поради същите причини, заради които пътищата им се разделиха след като Али изчезна — просто им се струваше твърде странно да бъдат заедно.

Вдясно се виждаше старата къща на семейство Дилорентис. Дърветата и храсталаците, които разделяха дворовете, стърчаха голи, а задната врата на Алиния двор блестеше покрита с тънък скреж. Олтарът на Али, който представляваше свещи, плюшени играчки, цветя и нагърчени снимки, все още се намираше на предната алея, но новинарските микробуси и телевизионните екипи, които в продължение на месец бяха лагерували пред къщата, след като тялото на Али беше открито, най-после бяха изчезнали. Напоследък представителите на медиите прекарваха времето си в съдебната палата на Роузууд и в областния затвор, с надеждата да научат нещо повече за предстоящия процес на Иън Томас.