Sara Shepard - Мис Порочна

— Леля ми е много запалена — обясни той, забърсвайки дланите си с горещата кърпа. — Идва вкъщи много често и няколко пъти в годината ми прави хороскоп. Знам всичко за лунния и слънчевия ми знак още откакто бях на шест. Ако искаш, и на теб може да направи хороскоп.

Емили се усмихна развълнувано.

— С удоволствие!

— А знаеш ли, че всъщност ние не сме точно астрологичните знаци, които си мислим, че сме? — Айзък отпи глътка от зеления си чай. — Гледах едно предаване по научния канал. Хората са създали зодиака преди хиляди години, но досега Земята постепенно е изместила оста си. Съзвездията от зодиака и месеците, през които се появяват в небето, вече не са синхронизирани с един определен зодиакален знак. Не можах да схвана цялата логика, но технически ти не си телец. Ти си овен.

Мислите на Емили се объркаха. Овен? Това не беше възможно. Целият й живот беше построен така, че да отговаря точно на телеца, като се започне с цветовете на дрехите, които носи, и се стигне до това кой е най-подходящият стил на плуване. Али обичаше да се подиграва, че зависимите, упорити телци винаги имат най-отегчителните хороскопи, но Емили харесваше зодията си. Единственото, което знаеше за овните, беше, че са нетърпеливи, искат да са в центъра на вниманието и понякога са кучки. Спенсър беше овен. Али също. Или всъщност са били риби?

Айзък се наведе напред, отмествайки встрани ръката, с която държеше менюто.

— А аз съм лъв. И пак си пасваме. — Той остави менюто на масата. — Така, след като разнищихме астрологичната ни съвместимост, какво още трябва да знам за теб?

В главата на Емили се обади един тъничък гласец, който заяви, че има много неща, които Айзък трябва да знае, но тя просто сви рамене.

— Защо не ми кажеш първо ти?

— Добре… — Айзък отпи глътка вода, размишлявайки. — Амиии, освен на китара свиря и на пиано. От тригодишна възраст ходя на уроци.

— Леле! — Емили се ококори. — Аз също ходех на уроци, но ги намирах за много скучни. Нашите винаги ми се караха, защото не се упражнявах.

Айзък се усмихна.

— Нашите също ме караха да се упражнявам. Е… какво още. Баща ми притежава кетъринг компания. И тъй като съм добро момче и негов син, съответно евтина работна ръка, поработвам доста за него.

Емили се ухили.

— Значи можеш да готвиш?

Айзък поклати глава.

— Не, безнадежден случай съм — дори препечена филийка не мога да докарам. Мога само да сервирам. Другата седмица ще бъда на благотворително събиране в някаква опожарена рехабилитационна клиника. Там е имало и болница за пластична хирургия, но да се надяваме, че няма да се събират пари и за това. — Той направи пренебрежителна физиономия.

Емили ококори очи. Наблизо имаше само една опожарена рехабилитационна клиника, включваща пластична хирургия.

— За „Уилиам Атлантик“ ли става въпрос?

Айзък кимна и се усмихна въпросително.

Емили отвърна поглед и се втренчи безизразно в големия бронзов гонг до входа. Някакво малко момче с два липсващи предни зъба се опитваше отчаяно да го срита, докато баща му го дърпаше назад. „Уилиам Атлантик“ — или „Бил Бийч“, както я наричаха доста хора — беше мястото, където Джена Кавана лекуваше изгарянията си, след като Али случайно я ослепи с фойерверк. Или може би Али го беше направила нарочно… Емили вече не знаеше кое е истина. Мона Вандерваал също беше лекувала там изгарянията си, които беше получила същата онази нощ.

Айзък се намръщи.

— Какво има? Нещо лошо ли казах?

Емили сви рамене.

— Аз, ъъъ, познавам момчето, чийто баща е основал изгорялата клиника.

— Познаваш сина на Дейвид Ейкърд?

— Той учи в моето училище.

Айзък кимна.

— Вярно. „Роузууд дей“.

— Уча там със стипендия — бързо каза Емили. Последното нещо, което искаше той да си мисли за нея беше, че тя е едно от привилегированите, разглезени богаташки деца.

— Сигурно си много умна — забеляза Айзък.

Емили наведе глава.

— Не.

Край тях мина сервитьорката, която балансираше няколко чинии с „пилешкото на генерал Тсо“.

— Баща ми е поел и кетъринга на благотворителното събиране на „Роузууд дей“ в събота. В някакво имение с десет спални.

— Така ли? — Стомахът на Емили се преобърна. Очевидно Айзък говореше за събитието, което щеше да се проведе в къщата на Спенсър — тази сутрин бяха обявили провеждането му. Почти всички родители присъстваха на благотворителните събития, които се посещаваха и от много ученици, тъй като никой не можеше да пропусне възможността да покаже новите си тоалети и да отмъкне някоя чаша шампанско, докато родителите му не гледат.

— Ще се видим ли там? — Лицето на Айзък грейна.

Емили притисна зъбците на вилицата към дланта си. Ако отидеше, хората със сигурност щяха да задават въпроси защо са заедно. Но ако не отидеше и Айзък започнеше да разпитва за нея, някой можеше да му каже истината. Някой като Ноъл Кан или Майк Монтгомъри, или дори Бен, бившето й гадже. Може би новият А. също щеше да е там.

— Ами сигурно ще се видим — най-накрая реши тя.

— Страхотно — усмихна се Айзък. — Аз ще бъда облечен в сервитьорски смокинг.

Емили се изчерви.

— Може пък лично да ме обслужваш — реши да пофлиртува тя.

— Съгласен — отвърна Айзък. Той стисна ръката й и сърцето й подскочи.

Внезапно Айзък погледна над главата й и се усмихна на някой зад гърба й. Когато Емили се обърна, сърцето й падна в петите. Тя примигна няколко пъти с надеждата, че момичето, което стоеше там, е просто мираж.

— Здрасти, Емили. — Мая Сен Жермен отметна един къдрав кичур от жълтите си тигрови очи. Беше облечена с бял пуловер, дънкова пола и бели мрежести чорапогащи. Очите й не спираха да прескачат от Емили към Айзък, явно се опитваше да разбере както правят тук заедно.

Емили измъкна ръката си от ръката на Айзък.

— Айзък — рече прегракнало тя, — това е Мая. Учим в едно училище.

Айзък се надигна леко и протегна ръка.

— Здрасти. Аз съм дошъл на среща с Емили.

Очите на Мая се разшириха и тя отстъпи назад, сякаш Айзък току-що й беше казал, че е направен от кравешка тор.

— Да бе — изсмя се тя. — На среща. Хубав виц.

Айзък се намръщи.

— Аз… моля?

Мая сбърчи чело. В този миг потокът на времето като че ли се забави. Емили видя точния момент, когато разбирането премина по лицето на Мая — това не беше виц. Устните й се разтегнаха в бавна, развеселена усмивка. Ти наистина си на среща с него. Очите й проблеснаха злобно. И не си му казала каква си всъщност, точно както не беше казала и на Тоби Кавана. Емили осъзнаваше колко й е ядосана Мая — беше я размотавала цяла есен, беше й изневерила с Триста, едно момиче, с което се запозна в Айова, беше обвинила Мая, че е А. и не й беше продумвала от месеци. Сега Мая беше получила възможност да си върне за всичко това.

Когато тя отвори уста, за да заговори, Емили скочи, дръпна якето си от облегалката на стола, грабна чантата си и започна да се провира покрай масите към изхода. Нямаше смисъл да стои там, докато Мая разкаже всичко на Айзък. Не искаше да види разочарованието — и най-вероятно отвращението — по лицето му.

Леденият въздух я шибна по лицето. Когато стигна до колата си, тя се облегна на капака, за да възстанови равновесието си. Не посмя да се обърне и да погледне към ресторанта. Най-добре щеше да е да влезе в колата, да си тръгне и повече да не се връща тук.

Вятърът подвяваше снежните преспи на пустия паркинг. Голямата улична лампа над главата й примигваше и се полюшваше. Изведнъж нещо изшумоля зад един голям „Кадилак Ескалейд“. Две паркоместа по-нататък Емили стоеше настръхнала. Това сянка ли беше? Имаше ли някой там? Тя бръкна в чантата за ключовете си, но те се бяха пъхнали някъде.

Телефонът й изписука и Емили тихичко извика. Тя бръкна в джоба си с трепереща ръка.

Тя го извика на екрана.

Емили прокара пръсти през косата си. Точно така беше станало — А. беше изпратил съобщение на Мая, че Емили е в ресторанта, и тя веднага е тръгнала да си отмъсти. Или дори още по-лошо, може би Мая беше новият А.

— Емили?

Тя се обърна с разтуптяно сърце. Зад нея стоеше Айзък. Той не беше облякъл палтото си и бузите му пламтяха от студа.

— Какво правиш тук? — попита той.

Емили впери поглед във флуоресцентните линии, които очертаваха местата за паркиране.

— Р-реших, че е по-добре да си тръгна.

— Защо?

Тя мълчеше. В гласа на Айзък нямаше гняв. Той звучеше… объркано. Тя погледна през прозореца на ресторанта към сервитьорките, които обикаляха масите. Възможно ли беше Мая да не е казала нищо?