Хана усети нечия друга ръка на рамото си и ядосано се обърна, очаквайки отново да види Спенсър. Вместо това се озова пред Лукас.

— О, здравей. — Тя спокойно приглади косата си с ръце. През последните няколко дни двамата с Лукас си бяха разменили само няколко имейла и есемеса, тя упорито отказваше позвъняванията му. Беше твърде заета да обработва новата си групичка, което си беше деликатно изкуство, също като обшиването с мъниста на някоя модна рокля.

Хана забеляза, че на ноздрата му беше залепнало нещо дребно, което много приличаше на троха от поничка. Обикновено намираше неспособността на Лукас да улучва устата си за много сладка, но сега, когато Кейт, Наоми и Райли бяха тук, тя се почувства неудобно. Бързо я избърса. Освен това й се прииска да можеше да пъхне ризата му в панталоните, да завърже връзките на едната му маратонка и да оформи косата му с малко пяна — изглежда той беше забравил да използва гела, който му беше купила от „Сефора“, — но това вече щеше да изглежда прекалено.

Кейт пристъпи напред и се усмихна широко.

— Здрасти, Лукас. Радвам се да те видя.

Очите на Лукас прескачаха от ръката на Кейт, която стискаше Ханината, към лицето на Хана, след това обратно към ръката. Хана се усмихна безмълвно, молейки се Лукас да си затваря устата. Последния път, когато беше видял Хана и Кейт заедно, беше през зимната ваканция, когато беше отишъл да вземе Хана и да я води на ски. Хана дори не си направи труда да представи Кейт, преструвайки се, че тя е просто част от обзавеждането. Сега просто не беше намерила време, за да му обясни последното развитие на нещата.

Кейт се прокашля, очевидно забавлявайки се.

— Така. Нека оставим влюбените птички насаме, мацки.

— После ще се видим — каза Хана със стиснати устни.

— Чао, Лукас — пропя Кейт и заедно с Наоми и Райли тръгнаха по коридора.

Лукас прехвърли учебниците си в другата ръка.

— Значи…

— Знам какво ще кажеш — прекъсна го Хана изнервено. — Реших да дам на Кейт втори шанс.

— Ама нали каза, че била същински демон.

Хана подпря ръце на кръста си.

— И какво очакваш да направя? Живее в къщата ми! Баща ми практически ми каза, че ще се откаже от мен, ако не се държа добре с нея. Тя ми се извини и аз реших да приема извинението й. Защо просто не се радваш за мен?

— Добре, добре. — Лукас отстъпи примирено назад. — Радвам се за теб. Не исках да прозвучи иначе. Съжалявам.

Хана изпръхтя ядосано.

— Няма нищо. — Но Лукас беше убил тръпката й. Тя се опита да чуе за какво си говорят Кейт, Наоми и Райли, но те бяха твърде далеч. Дали все още обсъждаха роклите, или вече бяха преминали на обувките?

Лукас размаха ръка пред лицето й. Изглеждаше загрижен.

— Добре ли си? Изглеждаш ми малко… странно.

Хана врътна глава към него, докарвайки възможно най-искрената си усмивка.

— Добре съм. Всъщност дори отлично. Но трябва да тръгваме, нали? Ще закъснеем за час.

Лукас кимна, но продължаваше да гледа странно Хана. Най-накрая въздъхна, наведе се напред и я целуна по вратлето.

— Ще поговорим за това по-късно.

Хана го проследи с поглед, докато той се отдалечаваше по коридора към крилото за естествени науки. През зимната ваканция Хана и Лукас бяха направили една огромна снежна жена в двора, нещо, което не беше правила от малка. Лукас й беше сложил едни огромни пластмасови гърди, а Хана й беше вързала своя шал „Бърбери“ на врата. След като приключиха, те започнаха да се замерят със снежни топки, а после се прибраха в къщата и си опекоха шоколадови сладки. Хана примерно изяде само две.

Това беше любимият спомен на Хана от зимната ваканция, но сега се питаше дали двамата с Лукас не би трябвало да се занимават с нещо по-зряло. Като например да се промъкнат в „Мандарин Ориентал“ в Ню Йорк и да пазаруват бижута на Пето авеню.

Коридорът беше почти празен и много учители вече затваряха вратите на класните си стаи. Хана тръгна по коридора и отметна назад коса, опитвайки се да се отърси от усещането за неудобство. От вътрешността на чантата й се разнесе тих звук, който я накара да подскочи. Беше мобилният й телефон.

В стомаха й постепенно започна да пулсира едно мъничко семенце тревога. Когато погледна към екрана, тя е облекчение видя, че съобщението е от Лукас. Забравих да попитам, пишеше той. Ще се видим ли днес следобед? Прати ми съобщение.

Класическата музика, която се носеше от тонколоните по време на междучасията, утихна, което означаваше, че Хана закъснява. Беше забравила, че предложи на Лукас да му помогне да си избере нови дънки в мола. Но въобще не й допадаше мисълта Кейт, Наоми и Райли да пазаруват рокли без нея, а й се струваше странно Лукас да се мотае с тях.

Не мога, отговори му тя, като набираше текста, докато вървеше по коридора. Съжалявам.

Натисна бутона ИЗПРАЩАНЕ и затвори телефона си. Когато зави зад ъгъла, видя новите си най-добри приятелки, които стояха в края на коридора и я чакаха. Тя се усмихна и се приближи до тях, изтласквайки всяко смазващо чувство за вина от главата си. Все пак тя беше Хана Мерин и беше великолепна.

18.

Съдебно жури от един

Четвъртък вечерта Спенсър седеше на масата в трапезарията съвсем сама. Мелиса беше излязла с приятели преди около час, а родителите й се бяха прибрали в стаята си, след което чевръсто се измъкнаха през входната врата, като само й казаха довиждане. Тя трябваше да прерови хладилника в търсене на нещо за вечеря и да се задоволи с няколко останали кутии с китайска храна.

Спенсър се взираше в купчината писма на кухненската маса. От колежа „Фениуърт“, някакво затънтено училище в централна Пенсилвания, й бяха изпратили справочник и писмо, в което заявяваха, че биха я приели с удоволствие. Единствената причина „Фениуърт“ да я допусне да кандидатства най-вероятно беше богатото й семейство. Парите, които смяташе, че й се полагат по рождение — до този момент.

Спенсър измъкна сайдкика от джоба си и провери електронната поща за трети път през последните петнайсет минути. Нямаше нищо от сайта за осиновени. Нямаше ново съобщение от зловещия нов А. И, за съжаление, нямаше нищо от Уайлдън. Както й беше предложила Хана, тя му се обади, за да му каже за бележката, която беше получила в библиотеката, като не пропусна да добави, че някой я е наблюдавал през прозореца.

Но Уайлдън й се стори отнесен. Или може би той също не й вярваше — може би смяташе, че Спенсър не е благонадежден свидетел. Отново я успокои, че просто някое отегчено хлапе си прави шеги с нея, и че всички в полицейския участък на Роузууд разследват произхода на съобщенията. След това й затвори по средата на следващия й въпрос. Тя се втренчи невярващо в телефона си.

Кендис, чистачката, започна да чисти печката и стаята се изпълни с миризма на евкалипт от препарата, който използваше. Малкият телевизор с плосък екран, който стоеше върху шкафа в кухнята, предаваше „Следващият топ модел на Америка“, любимото шоу на Кендис. От кетъринг фирмата бяха донесли част от продуктите за съботното благотворително събиране, а дистрибуторът на алкохол беше оставил няколко каси с вино. На кухненския плот бяха оставени три-четири големи бутилки, които непрекъснато напомняха на Спенсър, че тя не е включена в подготовката. Ако беше, тя със сигурност нямаше да поръча мерло — щеше да предпочете нещо по-изискано, като бароло8 например.

Спенсър погледна към телевизора, където група красиви момичета вървяха по импровизиран подиум в морга, и представяха нещо, което приличаше на смесица от бански и усмирителна риза. Внезапно екранът стана черен. Спенсър наведе глава. Кендис изпъшка разочаровано. Телевизорът примигна с ново лого. „Прекъсваме заради важни новини от Роузууд“ — разнесе се глас. Спенсър взе дистанционното и усили звука.

Един репортер с опулени очи и ниско подстригана коса стоеше пред сградата на съда в Роузууд.

— Получихме нова информация във връзка с дългоочаквания процес за убийството на Алисън Дилорентис — обяви той. — Въпреки спекулациите за липсата на убедителни доказателства, преди минути от офиса на областния прокурор заявиха, че процесът ще започне както е обявено.

Спенсър се загърна по-плътно с кашмирената си жилетка и въздъхна с облекчение. След това на екрана се появи изглед от къщата на Иън, голяма, несиметрична сграда с американското знаме, забито на верандата.

— Господин Томас беше пуснат временно под гаранция до започването на процеса — обяви гласът на репортера зад камера. — Снощи разговаряхме с него, за да видим как се чувства.

Лицето на Иън изпълни екрана.

— Невинен съм — заяви той. — Някой друг го е извършил, не съм аз.

— Пфу! — възмути се Кендис и поклати глава. — Не мога да повярвам, че това момче някога е стъпвало в тази къща. — Тя взе флакона с освежител за въздуха и пръсна срещу телевизора, сякаш присъствието на Иън на екрана изпълваше стаята с неприятен мирис.

Репортажът приключи и по телевизията продължи „Следващият топ модел на Америка“. Спенсър се изправи, усещаше главата си замаяна. Имаше нужда да глътне малко въздух… и да прогони Иън от мислите си. Излезе през задната врата на верандата и студеният въздух я блъсна в лицето. Термометърът с форма на чапла, който висеше на стълба до барбекюто, показваше само два градуса по Целзий, но на Спенсър не й се влизаше вътре за яке.