Ариа искаше да го попита дали има предвид, че ще е особено, защото знае, че тя се интересува от него, или защото се среща с нейната все още неразведена майка.

— Всичко е… наред. — Ариа остави чашата с кафе на масичката в коридора, върху която стоеше телефонът. Тя беше затрупана с рекламни материали от последните изложби на Ксавие — Ила сигурно се беше разровила из творбите му. След това поотпусна твърде късите сиви панталонки на пижамата си. Искаше й се да не беше обличала точно тези, които имаха огромен розов Пегас на задничето.

Тя се сети за съобщението на А., което беше получила предишната вечер в „Зайко байко“. Уайлдън беше обещал, че ще й се обади веднага, щом проследи източника на последния есемес от А. Надяваше се, че той ще я потърси още днес, за да може най-накрая да остави всичко зад гърба си.

Ариа обмисляше да покаже снимките си с Ксавие на Ила преди А. да успее да го направи. Опита се да си представи как ги обяснява. Работата е там, че аз си харесах Ксавие много преди да започнеш да излизаш с него, би могла да каже. Но вече не ме интересува! Така че ако някой ти изпрати съобщение или снимки, просто не им обръщай внимание, става ли?

Всъщност Уайлдън най-вероятно беше прав. Съобщението сигурно беше от някое глупаво хлапе. А и нямаше за какво да се сърди на Ксавие — той просто я беше скицирал, и то много добре. Това е. Дори Ила да види снимките, които А. беше изпратил на Ариа, Ксавие можеше да се намеси и да каже, че не е имало нищо. Той може би дори не е осъзнал посланието, което изпраща, когато е скицирал толкова подробно Ариа. Все пак Ксавие беше художник, а художниците не са от най-опитните в общуването същества на света. Ето Байрън, например: когато организираше коктейли за студентите си, той често се скриваше в спалнята и оставяше Ила да ги забавлява.

Ксавие се изправи и избърса брадичката си със салфетка.

— Какво ще кажеш да ти се реванширам? Отивам да се облека и после ще те закарам на училище.

Ариа отпусна рамене. Сутринта Ила беше отишла на работа с колата и предложението му определено звучеше по-добре от пътуването с училищния автобус, който беше пълен с ученици от началното училище, които не се уморяваха да си устройват състезания по надпърдяване.

— Добре — съгласи се тя. — Благодаря.

Двайсет минути по-късно Ариа се появи на входната врата, облечена в черното си букляно палто, което си беше купила в Париж. Колата на Ксавие, идеално реставрирано БМВ 2002 от края на шейсетте, я чакаше на алеята. Ариа се плъзна на предната седалка, възхищавайки се на лъскавия хромиран интериор.

— Ето така трябва да изглеждат старите автомобили. — Тя подсвирна, впечатлена. — Виждала ли си древната хонда на майка ми? Седалките й са плесенясали.

Ксавие се засмя.

— Когато бях малък, баща ми караше една такава. — Той даде на заден ход в алеята. — След като родителите ми се разведоха и той се премести в Орегон, колата ми липсваше повече от него.

Той погледна към Ариа съучастнически.

— Наистина разбирам колко особена е тази ситуация. Майка ми тръгна по срещи веднага, след като се разведе. Ненавиждах я за това.

Значи това е имал предвид. Ариа упорито се загледа в противоположната посока, към двама ученици от долните класове на общественото училище, които тромаво прескачаха започналите да се топят преспи на път към автобусната спирка. Последното нещо, което би искала да чуе, е поредната история от типа „и аз съм го преживял“. Шон Ейкърд, с който беше излизала известно време през есента, беше споделил колко трудно е преживял смъртта на майка си и повторния брак на баща си. А Езра се оплакваше, че когато техните се развели, той изпушил тонове марихуана. Иха, животът на всички е гаден! Това не правеше проблемите й по-лесни.

— Всичките гаджета на мама се опитваха да се сприятелят с мен — продължаваше Ксавие. — Всеки ми носеше спортни принадлежности — бейзболни ръкавици, баскетболни топки, един дори ми подари хокейна униформа, заедно с наколенките и всичко останало. Ако наистина си бяха направили труда да се поинтересуват от мен, щяха да разберат, че бих предпочел миксер. Или формички за печене на сладкиши. Или тиган за палачинки.

Ариа го погледна заинтригувано.

— Тиган за палачинки ли?

Ксавие се усмихна смутено.

— Много обичах да готвя. — Той натисна спирачките пред пешеходната пътека и изчака група деца да преминат. — Така се успокоявах. Много добър бях в приготвянето на целувки. Това беше преди да открия изкуството. Бях единственото момче в клуба по готварство в училище. Всъщност оттам идва и името ми в сайта за запознанства — Волфганг. В гимназията бях обсебен от Волфганг Пък. Той имаше един ресторант в Лос Анджелис, наречен „Спаго“ и веднъж отидох там от Сиатъл, където учех, с надеждата, че просто ще вляза вътре без резервация. — Той завъртя очи. — Накрая се озовах на обяд в „Арбис“.

Ариа го погледна, отбелязвайки сериозното му изражение. После избухна в смях.

— Направо е трябвало да се родиш момиче!

— Знам. — Ксавие наведе глава. — Не бях много популярен в гимназията. Никой не ме харесваше.

Ариа прокара пръсти през дългата си черна опашка.

— И аз не бях особено популярна.

— Ти? — Ксавие махна с ръка. — Не го вярвам.

— Така беше — тихо отвърна Ариа. — Никой не можеше да ме разбере.

Тя се облегна назад и потъна в мислите си. Ариа твърдо избягваше да си спомня за самотните години без приятели, преди да се съберат с Али, но когато предишния ден видя онази черно-бяла снимка — от деня, когато бяха обявили началото на „Капсулата на времето“, — тя отпуши цял поток от спомени.

Когато беше в четвърти клас, всеки от класа й в „Роузууд дей“ си беше намерил приятелче сред останалите. Но в пети нещата внезапно… се промениха. Буквално за една нощ се сформираха групички и вече всеки си знаеше мястото. Сякаш играеха на „заеми свободния стол“: когато музиката спря, всеки играч седна на най-близкия до него стол, а Ариа продължи да обикаля наоколо.

После се опита да си намери приятелки. Веднъж се облече в черно, обу кубинки „Док Мартенс“ и се смеси с хулиганите, които обичаха да отмъкват разни неща от магазините „Уауа“ и пушеха цигари, скрити зад пързалката с форма на дракон пред училището. Но тя нямаше нищо общо с тях. Те презираха четенето, ненавиждаха дори такива забавни неща като „Нарния“. Друг път извади скъпите си дрехи и се опита да се смеси с онези предвзети кокошки, които обожаваха „Хелоу Кити“7 и намираха момчетата за възмутително груби. Но не можа да ги изтърпи. Едно от тях плака цели три часа, защото по невнимание беше стъпило в междучасието върху една калинка. Нито една групичка не й допадаше, така че в края на краищата Ариа спря да опитва. Прекарваше много време сама, без да обръща внимание на останалите, в което беше много добра.

Всъщност останалите, без Али. Разбира се, Али беше типично роузуудско момиче, но нещо в нея очароваше Ариа. В деня, когато Али излезе от училище и обяви, че ще спечели „Капсулата на времето“, Ариа не се стърпя и набързо скицира красивото й лице със сърцевидна форма и зашеметяващата усмивка. Завиждаше й колко лесно се оправя с момчетата — дори с по-големите като Иън. Но онова, което Ариа харесваше най-много в Али, беше красивият й, чувствителен по-голям брат.

В деня, когато Джейсън се сопна на Иън и му каза да остави Али на мира, Ариа вече беше безумно и окончателно влюбена в него. От седмици през всяко междучасие тя се промъкваше в гимназиалната библиотека, за да го наблюдава как учи немски. Криеше се зад дърветата, които растяха около игрището, за да го гледа как се покланя театрално след всеки вкаран гол. Понякога отиваше в стаята, където бяха изложени годишниците, и ги разлистваше в търсене на каквато и да е информация за него. Това беше един от малкото мигове, когато беше доволна, че няма приятели. Можеше спокойно да въздиша по несподелената си любов, без да се налага да я обяснява на когото и да било.

Скоро след като беше обявено началото на „Капсулата на времето“, Ариа пъхна в раницата си Байръновата „Кланица пет“ с автограф от Вонегът — едно от нещата, които беше прочела за Джейсън в един стар годишник беше, че е голям почитател на писателя. Сърцето й тупкаше силно, докато го чакаше да излезе от часа по „Принципи на журналистическото писане“. Щом го зърна, тя бръкна в чантата си за книгата, с надеждата, че ще успее да му я покаже, когато минава край нея. Когато Джейсън разбереше, че Ариа също харесва Вонегът, може би щеше да осъзнае, че са другарчета по душа.

Но госпожа Уогнър, секретарката на директора, се появи в последната минута, и хвана Джейсън за ръката. Търсели го по телефона, важно било. „Някакво момиче“ — обясни госпожа Уогнър. Лицето на Джейсън потъмня. Той прелетя край Ариа, без дори да я погледне. Тя смутено прибра книгата обратно в чантата си. Момичето, което се обаждаше на Джейсън, сигурно беше на неговата възраст и зашеметяващо красиво, а Ариа беше просто някаква си странна шестокласничка. На следващия ден Ариа, Емили, Спенсър и Хана се озоваха едновременно в задния двор на Али. Очевидно всички имаха едно на ум: да откраднат парчето от знамето за „Капсулата на времето“. Всъщност Ариа не се интересуваше особено от него — просто търсеше нова възможност да види Джейсън. Тогава още не знаеше, че желанието й ще се изпълни.

Ксавие натисна спирачката на старото БМВ и рязко върна Ариа в действителността. Намираха се на паркинга пред „Роузууд дей“.