Спенсър се ококори.

— Моля?

— Това е един уеб сайт — продължи Андрю, без да трепне. Столът му изскърца, когато се облегна назад. — Обичам те точка ком. Или може би беше слято „обичам те“, не съм съвсем сигурен. Сайтът помага на осиновени деца да се съберат с рождените си майки. По време на пътуването ми до Гърция се запознах с едно момиче, което ми разказа за него. Писа ми на следващия ден, за да ми каже, че се е получило. Щяла да се срещне с истинската си майка следващата седмица.

— О… — Спенсър се развълнува и се престори, че изпъва и без това идеално изгладената си пола. Разбира се, тя нито за миг не си беше помислила, че Андрю всъщност казва, че обича нея или нещо такова.

— Искаш ли да се регистрираш? — Той започна да прибира учебниците в раницата си. — Ако не си осиновена, те просто няма да намерят майка ти. Ако си… може и да го направят.

— Ами… — Главата на Спенсър се завъртя. — Добре. Защо не?

Андрю тръгна през библиотеката към залата с компютри. Спенсър го последва. Голямата читалня беше почти празна, имаше само няколко закъснели ученици, две момчета се въртяха около ксерокса и очевидно размишляваха кое да снимат, задниците или физиономиите си, както и няколко жени на средна възраст, които като че ли присъстваха на събрание на някакъв култ — всяка от тях носеше синя шапка. Стори й се че зърна някой, който се бързо се скри зад рафтовете с автобиографични книги, но когато отново погледна натам, не видя никого.

Залата с компютрите се намираше в предната част на библиотеката, обградена от всички страни с големи стъклени стени. Андрю седна пред една конзола, а Спенсър си придърпа стол до него. Той размърда мишката и мониторът светна.

— Добре. — Андрю започна да пише, след което завъртя екрана леко към Спенсър. — Виждаш ли?

„Събиране на семейства“ гласеше украсеният с цветенца розов надпис най-отгоре на страницата. В лявата страна на екрана имаше поредица от снимки и благодарствени писма от хора, вече използвали услугата. Спенсър се зачуди дали снимката на малката гръцка приятелка на Андрю я има тук — и дали е красива. Не че ревнуваше или нещо…

Тя кликна на линка, който гласеше „Регистрирай се тук“. Отвори се нова страница, на която имаше най-различни въпроси за нея, които сайтът по-късно щеше да използва, за да открие потенциалната майка на Спенсър.

Погледът на Спенсър пробяга по благодарствените писма. „Мислех си, че никога няма да намеря сина си! — пишеше някоя си Сейди, на четирийсет и девет години. — Вече сме заедно и сме най-добри приятели!“. Анджела, момиче на двайсет и четири години, възкликваше: „Винаги съм се питала коя е истинската ми майка. Сега вече я открих и двете смятаме да започнем заедно търговия с аксесоари!“. Спенсър знаеше, че светът въобще не е толкова невинен и наивен — нещата не се получаваха толкова лесно. Но същевременно не можеше да не се надява.

Тя преглътна тежко.

— А ако наистина се получи?

Андрю пъхна ръце в джобовете на униформеното си сако.

— Ами това ще е добре, нали?

Спенсър потърка брадичката си, пое си дълбоко въздух и започна да пише името си, номера на мобилния телефон и адреса на електронната си поща. Попълни всички празни полета с данни за това къде и кога е била родена, какви здравни проблеми е имала и кръвната си група. Когато стигна до въпроса „Моля, обяснете защо провеждате това търсене“, пръстите й се поколебаха над клавиатурата, в търсене на подходящия отговор. „Защото семейството ми ме мрази“ — искаше да напише тя. „Защото не означавам нищо за тях.“

Андрю надникна над рамото й. „От любопитство“, написа най-накрая Спенсър. След това си пое дълбоко дъх и натисна „ИЗПРАТИ“.

От малките тонколонки се разнесе „лит лит калинке шаренокрила“, а по екрана се понесе анимираната фигурка на един щъркел, който лети по света в търсене на майката на Спенсър.

Спенсър изпука с пръсти, вцепенена от това, което току-що беше направила. Когато се огледа, внезапно всичко наоколо й се стори непознато. Беше идвала в тази библиотека през целия си живот, но никога не беше забелязала, че маслените картини по стените на компютърната зала всъщност бяха гористи пейзажи. Или че на голямата табела, залепена на гърба на вратата, пишеше:

„ДО ПОСЕТИТЕЛИТЕ В БИБЛИОТЕКАТА: КОГАТО ПОЛЗВАТЕ ИНТЕРНЕТ, КАТЕГОРИЧНО СЕ ЗАБРАНЯВА ВЛИЗАНЕТО В МАЙ СПЕЙС И ФЕЙСБУК!“.

Тя никога не се беше заглеждала в дървения паркет с цвят на пясък, нито в огромните лампи с форма на петоъгълник, които величествено висяха от тавана на библиотеката.

Когато след това погледна към Андрю, той също й се стори непознат — в добрия смисъл. Спенсър се изчерви, чувствайки се уязвима.

— Благодаря ти.

— Няма защо. — Андрю се изправи и се облегна на касата на вратата. — Намаля ли ти стресът?

Тя кимна.

— Да, намаля.

— Добре. — Андрю се усмихна и погледна часовника си. — Трябва да вървя, но ще се видим утре в училище.

Спенсър го проследи с поглед как прекосява библиотеката, махва на госпожа Джеймисън, библиотекарката, и излиза през въртящата се врата. След това се върна на компютъра и влезе в електронната си поща. Сайтът за осиновени й беше изпратил писмо за добре дошла, в което заявяваше, че тя най-вероятно може да очаква резултати от търсенето както през следващите няколко дни, така и през следващите шест месеца. Тъкмо се накани да излезе и в кутията се появи ново писмо. Името на подателя представляваше комбинация от букви и цифри, а заглавието гласеше „Аз наблюдавам“.

По гърба й пробягаха тръпки. Тя отвори писмото и се взря в думите.

Мислех, че сме приятели, Спенс. Аз ти пращам мило съобщение, а ти звъниш на ченгетата… Какво да направя, за да ви затворя устата, момичета? Всъщност, по-добре не ме предизвиквайте!

А.

— О, Господи! — прошепна Спенсър.

Край нея се разнесе трополене. Тя се обърна вдървено. В компютърната зала нямаше никой. Лампата в задния двор на библиотеката светна, но върху блестящия бял сняг не се виждаше нито един отпечатък. В този миг Спенсър забеляза нещо от външната страна на един от прозорците — бързо изчезващото запотяване от нечий дъх.

Кръвта й се вледени. „Аз наблюдавам“. Само преди секунди пред прозореца беше имало някой… а тя въобще не го беше усетила.

16.

Особняците се привличат

На следващата сутрин Ариа тръгна да слиза по стълбите, като разтъркваше сънено очи. Миризмата на органичното кафе, което Ила беше купила от пазара — едно от малкото неща, за които плащаше луди пари, без да се оплаква, — я примами към кухнята. Ила вече беше тръгнала за работа, но Майк седеше край масата, надвесен над купа мюсли с плодове, и общуваше с приятелите си в Туитър по айфона си. Щом Ариа видя кой седи до него, тя изписка стреснато.

— Ох! — Ксавие я погледна разтревожено. — Здравей.

Беше облечен с обикновена бяла тениска и едно много познато карирано долнище на пижама. В първия момент Ариа помисли, че Байрън го е забравил, но след това осъзна, че това е пижамата на Ила. Старата любима чаша за кафе на Байрън стоеше на масата пред Ксавие, заедно с днешния брой на „Филаделфия инкуайърър“. Ариа целомъдрено притисна ръка към гърдите си. Въобще не й беше минало през ума, че ще трябва да си сложи сутиен, преди да слезе в кухнята за закуска.

Отвън се разнесе звукът на автомобилен клаксон. Столът на Майк изскърца гневно, когато той се изправи с капещо от брадичката му мляко.

— Това е Ноъл. — Той грабна огромната си чанта с екипа за лакрос и се обърна към Ксавие. — До довечера, нали?

— Там съм — отвърна Ксавие.

Ариа погледна към часовника си.

— Седем и половина е. — Училището започваше след час и Майк обикновено се мотаеше до последната минута.

— Искаме да заемем най-удобните места в „Стийм“, за да видим Хана Мерин и готината й доведена сестра. — Очите на Майк се ококориха. — Виждала ли си я тая Кейт? Не мога да си представя, че те двете живеят заедно! Понякога разговаряш с Хана — знаеш ли дали спят в едно легло?

Ариа го погледна вбесено.

— Наистина ли очакваш да ти отговоря?

Майк метна чантата си през рамо и тръгна бавно по коридора, плесвайки с ръка огромния тотем с жабешко лице, който Ила беше намерила в един турски магазин. Входната врата се затръшна тежко. Ариа чу как автомобилният двигател изръмжа… и после нищо.

Къщата беше влудяващо тиха. Единственото нещо, което Ариа чуваше, беше музиката, изпълнявана на индийска цитра, която Ила слушаше всяка сутрин преди работа — често я оставяше да свири по цял ден, твърдейки, че действа успокояващо на котката им Поло и на цветята.

— Искаш ли да ти дам част от вестника? — наруши мълчанието Ксавие.

Подаде й предната страница. На нея е големи букви пишеше „ИЪН ТОМАС СЕ КЪЛНЕ, ЧЕ ЩЕ ОТКРИЕ ИСТИНСКИЯ УБИЕЦ НА ДИЛОРЕНТИС ПРЕДИ УТРЕШНИЯ ПРОЦЕС“. Ариа потръпна.

— Няма нужда. — Тя бързо си наля кафе и тръгна обратно към стълбището.

— Чакай — викна Ксавие. Ариа се спря толкова рязко, че част от кафето й се разля по пода. — Съжалявам, ако снощи в ресторанта съм те накарал да се чувстваш неудобно — произнесе сериозно той. — Това е последното нещо, което бих искал да направя. Освен това смятах да си тръгна, преди да слезеш долу. Знам колко особено ще се почувстваш.