Sara Shepard - Мис Порочна

— С измама — промърмори меко Емили. — Брат ми също обичаше да тръгва преди мен. Направо ме побъркваше.

— Това означава ли, че аз също те побърквам? — усмихна се дяволито Айзък.

Емили погледна надолу към червените си ръкавици.

— Не знам — отвърна тя с тих глас. — Може би.

И без това розовите й бузи се зачервиха още повече. Още щом спря колата си на паркинга до червената сграда на факултета по химия и зърна Айзък, изправен до пикапа си, хванал двете шейни, сърцето й започна лудо да бие. Облечен в зимните си дрехи и готов за игра в снега, Айзък изглеждаше дори още по-сладък, отколкото с дънките и рокаджийската си тениска. Морскосинята му вълнена шапка беше нахлупена ниско над веждите, сплескваше косата му над ушите и правеше очите му да изглеждат още по-сини. Ръкавиците му имаха избродирани еленчета на дланите. Той срамежливо си призна, че всяка година майка му му изплита по един нов чифт. Имаше нещо много сладко в това как беше преметнал два пъти шала си около врата, покривайки всеки сантиметър кожа — така изглеждаше уязвим и я изкушаваше да го гушне.

Емили искаше да си мисли, че чудните силни емоции, които бушуваха в гърдите й, са просто вълнение от сдобиването с нов приятел… или просто реакция в резултат на остра хипотермия, тъй като малкият термометър във волвото на майка й показваше, че навън е седем градуса под нулата. Но в действителност тя нямаше представа какво се случва с чувствата й.

— От години не съм идвала тук — наруши мълчанието тя, загледана в тухлената сграда на Химическия факултет в подножието на хълма. — Брат ми и сестра ми откриха това място. Сега учат в колеж в Калифорния. Направо не мога да разбера как са могли да отидат на място, където никога не вали сняг.

— Голяма си късметлийка да имаш братя и сестри — каза Айзък. — Аз съм единствено дете.

— Преди си мечтаех да бъда сама — изсумтя Емили. — Вкъщи винаги се мотаеха много хора. И никога не ми купуваха нови дрехи — все доизносвах тези на сестра ми.

— Не, много е самотно да си единствено дете — рече Айзък. — Когато бях малък, семейството ми живееше в квартал, в който нямаше много деца, така че трябваше сам да се забавлявам. Разхождах си се съвсем сам, представях си, че съм изследовател. Разказвах сам на себе си какво правя. Сега Великият Айзък прекоси един мощен поток. А сега Великият Айзък откри планина. Убеден съм, че който ме е чул, си е помислил, че съм луд.

— Великият Айзък, а? — изхили се Емили, намирайки го за изключително сладко. — Честно, роднините не са кой знае какво. Не съм чак толкова близка с братята и сестрите ми. Напоследък имахме доста сблъсъци, всъщност.

Айзък се обърна с лице към нея и се облегна на лакът.

— Защо?

Снегът беше започнал да прониква през дънките на Емили и да гъделичка кожата й. Тя имаше предвид начина, по който семейството й беше реагирало на новината, че харесва Мая. Не само Карълайн откачи, Джейк и Бет дори я извадиха от имейл списъка си за известно време.

— О, обичайните семейни разправии — пророни тя най-накрая. — Нищо кой знае колко интересно.

Айзък кимна с глава, после се изправи и обяви, че слиза в гората, за да спаси шейната си, преди да е станало твърде тъмно. Емили го проследи с поглед как се спуска по хълма и усети как я изпълва едно неспокойно, мъчително усещане. Защо просто не му разкри каква е всъщност? Защо й се струваше толкова… трудно?

След това погледът й се премести към празния паркинг на факултета по химия. Една кола тъкмо завиваше в него и паркира под светлините в подножието на хълма Холис, недалеч от мястото, където двамата с Айзък се сблъскаха. Отстрани на колата пишеше „Роузуудска полиция“. Емили тихо изписка, разпознавайки кестенявата коса на шофьора. Беше полицай Уайлдън.

Челото му беше набръчкано от тревога и той излая нещо в телефона си. Емили продължи да го наблюдава. Когато беше малка, двете с Карълайн отмъкваха малкия телевизор от кухнята в тяхната стая и до късно през нощта гледаха хорър филми, намалили звука до край. Умението й да чете по устните се беше поизгубило, но тя бе повече от сигурна, че току-що е хванала Уайлдън да казва на някого по телефона да стои надалеч.

Сърцето на Емили биеше като лудо в гърдите й. Да стои надалеч? В този момент Уайлдън я забеляза. Очите му се разшириха. След миг той й кимна рязко и наведе глава.

Емили се обърна смутено, питайки се дали Уайлдън не е дошъл тук, насаме, за да се погрижи за някакъв личен проблем. Беше глупаво да си мисли, че целият му живот се върти около случая на Али.

Когато телефонът й, който беше пъхнат в малкото предно джобче на анорака й, започна да звъни, Емили тихо извика. Тя го измъкна, цялата настръхнала. На дисплея беше изписано името на Ариа.

— Здрасти — въздъхна Емили с облекчение. — Какво става?

— Получавала ли си някакви нови странни съобщения? — попита настоятелно Ариа.

Емили се размърда и снегът под тялото й заскърца. Тя проследи с поглед Айзък, който изчезна в гъстата борова гора, в търсене на шейната си.

— Не…

— А аз получих. Преди минутка. Някой ме беше снимал, Емили. Тази вечер. Човекът, който праща тези есемеси, знае къде ходим и какво правим.

Остър порив на вятъра преряза лицето на Емили и очите й се насълзиха.

— Сигурна ли си?

— Обадих се на Уайлдън в участъка преди около двайсет минути — продължи Ариа, — но той каза, че отива на важна среща и не може да говори.

— Чакай малко — измърмори Емили с измръзналите си устни, объркана. — Уайлдън не е в участъка. Преди минутка го видях. — Тя погледна надолу по хълма. Колата на Уайлдън вече не беше на паркинга. Стомахът й се сви на кълбо. Уайлдън сигурно е казал на Ариа, че отива на обиколка, а не на важна среща. Най-вероятно не го беше чула добре.

— А ти къде си всъщност? — попита Ариа.

Айзък се появи от гората, като теглеше шейната си. Погледна нагоре към нея и махна с ръка. Емили преглътна тежко, сърцето й се разтуптя.

— Трябва да вървя — каза бързо тя. — Ще ти се обадя после.

— Чакай! — В гласа на Ариа прозвуча тревога. — Аз не съм…

Емили затвори телефона, прекъсвайки връзката. Айзък вдигна триумфално гумената шейна над главата си.

— Великият Айзък трябваше да се бори с мечка за нея! — извика той. Емили се засмя насила, опитвайки се да се успокои. Сигурно имаше някакво логично обяснение за съобщението на Ариа. Едва ли беше нещо сериозно.

Айзък се тръсна в шейната си и я погледна изпитателно.

— Така и не решихме каква ще е наградата ми за това, че спечелих състезанието.

Емили изсумтя, позволявайки си да се отпусне за миг.

— Какво ще кажеш за титлата „Най-великият измамник на света“? Или снежна топка в лицето?

— А какво ще кажеш за това? — И преди тя да се усети, той коленичи до нея и я целуна нежно по устните. Когато се отдръпна, Емили притисна длан към устата си. Усети вкуса на зелените ментови бонбонки тик-так, които Айзък смучеше, и устните й изтръпнаха, сякаш току-що я беше ужилила пчела.

Очите на Айзък се разшириха, когато забеляза изражението на лицето й.

— Нали… не сбърках?

Емили се усмихна объркано.

— Не — отвърна бавно тя. И щом думата докосна устните й, тя някак си усети, че наистина не е сбъркал.

Айзък се ухили и хвана облечената й в ръкавица ръка. Главата на Емили се завъртя така, сякаш току беше слязла от карнавална въртележка.

Внезапно телефонът й отново иззвъня.

— Извинявай. Една моя приятелка се обади преди малко — обясни тя и отново го извади от джоба си. — Сигурно пак звъни. — Тя леко се обърна настрани и погледна към екрана:

Емили усети как гърлото й пресъхва. Обърна се и огледа неясния, тъмен хълм, но двамата с Айзък бяха единствените хора тук. Тя бавно отвори съобщението.