Sara Shepard - Мис Порочна

В края на вечерята, точно когато довършваха платото с прочутите органични домашни бисквитки на ресторанта, телефонът на Майк иззвъня. Той погледна към дисплея и се изправи.

— Ей сега се връщам — избъбри той и тръгна към изхода.

Ариа и Ила се спогледаха многозначително. Обикновено Майк нямаше проблем с разговорите по телефона по време на вечеря, дори и да ставаше въпрос, например, за гърдите на момичетата.

— Подозираме, че Майк си има приятелка — театрално прошепна Ила на Ксавие и стана. — Връщам се след минутка — обяви тя и се отправи към тоалетната.

Ариа се заигра със салфетката в скута си, проследявайки с безпомощен поглед Ила, която лавираше между масите. Искаше й се да последва майка си, но нямаше намерение да разкрива на Ксавие, че не желае да остане насаме с него.

Усещаше погледа му. Ксавие отпи голяма глътка от втората си чаша вино.

— Много си тиха тази вечер — отбеляза той.

Ариа сви рамене.

— Може пък винаги да съм така тиха.

— Съмнявам се.

Тя рязко го погледна. Ксавие се усмихна, но изражението на лицето му не можеше лесно да бъде разчетено. Той измъкна един тъмнозелен молив от купата и започна да драска върху подложката си.

— Нали нямаш нищо против? — попита той. — За мен и майка ти?

— Не — отвърна бързо Ариа, въртейки в ръцете си лъжичката от капучиното. Дали я питаше, защото беше усетил, че го харесва? Или защото беше дъщеря на Ила и я питаше просто от учтивост?

Ксавие остави зеления молив обратно в купата и извади черен.

— Майка ти ми каза, че и ти си художничка.

— Има нещо такова — отвърна дистанцирано Ариа.

— Кои творци са ти оказали влияние?

Ариа прехапа устна, усещайки се в свои води.

— Харесвам сюрреалистите. Нали знаеш, Клее, Макс Ернст, Маргит, М. К. Ешер.

Ксавие направи гримаса.

— Ешер.

— Че какво не му е наред?

Той поклати глава.

— Всички от гимназията имаха постер на Ешер в спалните си, мислейки, че така изглеждат много потайни. Ау, птици, преливащи в риби. Ау, едната ръка рисува другата. Различни перспективи. Яко.

Ариа се наведе напред, развеселена.

— Какво, да не би да познаваш Ешер лично? Да не те е ритнал, когато си бил още малък? Да не ти е откраднал колелото?

— Той е починал в началото на седемдесетте — изсумтя Ксавие. — Не съм чак толкова стар.

— Аз пък си мислех друго — повдигна вежди Ариа.

Ксавие се ухили.

— Просто… Ешер е комерсиален.

Ариа поклати глава.

— Великолепен е! А и как може да си комерсиален, след като си вече мъртъв?

Ксавие я погледа мълчаливо известно време, след което устата му бавно се разтегна в усмивка.

— Добре тогава, госпожице Фенка на Ешер. Какво ще кажеш за едно състезание? — Той завъртя молива в ръцете си. — И двамата ще нарисуваме нещо от тази стая. Чиято рисунка е по-добра, значи той е прав за Ешер. И победителят получава последната бисквитка. — Той посочи с пръст към масата. — Забелязах, че я гледаш влюбено. Или не си я взела досега, защото си на диета?

Ариа изсумтя.

— Никога през живота си не съм била на диета.

— Така казват всички момичета. — Очите на Ксавие проблеснаха. — Но всичките лъжат.

— Сякаш знаеш всичко за момичетата! — извика Ариа и се засмя на закачката им. Чувстваше се като в любимия си филм, „Филаделфийска история“, където Катрин Хепбърн и Кари Грант непрекъснато се задяваха.

— Ще участвам в малкото ти състезание. — Ариа протегна ръка и взе червения молив. Винаги използваше момента, за да покаже уменията си. — Но нека приемем и лимит на времето. Да речем една минута.

— Съгласен съм. — Ксавие погледна към часовника във форма на домат, който висеше над бара. Дългата стрелка се намираше на дванайсет. — Старт.

Ариа огледа залата в търсене на нещо, което да скицира. Най-накрая се спря на един възрастен човек, който се беше прегърбил на бара, с керамична чаша пред себе си. Моливът й сръчно полетя по подложката, улавяйки неговото изморено, но умиротворено изражение. След като добави още няколко детайла, стрелката на часовника прескочи на следващото деление.

— Край! — извика тя.

Ксавие покри подложката си е ръка.

— Първо ти — каза той. Ариа бутна подложката си към него. Той кимна, впечатлен, и очите му започнаха да прескачат от рисунката към възрастния мъж. — Как успя да го направиш само за една минута?

— Години практика — отвърна Ариа. — Непрекъснато скицирах тайничко децата в училище. Това означава ли, че получавам бисквитката? — Тя побутна ръката на Ксавие, която все още покриваше подложката му. — Горкият господин Абстрактен Художник. Толкова ли е зле, че те е срам да я покажеш?

— Не… — Ксавие бавно отмести ръката си от подложката. На нея с меки линии и отсенки беше нарисувано красиво, тъмнокосо момиче. То имаше големи кръгли обеци, също като Ариа. И това не беше единствената, прилика.

— О! — преглътна тежко Ариа. Ксавие беше уловил дори мъничката бенка на бузата й и луничките по носа. Сякаш цялата вечер я беше изучавал в очакване на този момент.

От кухнята се донесе остра миризма на сос тахини и стомахът на Ариа се разбунтува. Погледната от една страна, рисунката на Ксавие беше много мила — приятелят на майка й се опитва да й се хареса. Но от друга… това не беше редно.

— Не ти ли харесва? — попита изненадано Ксавие.

Ариа отвори уста, за да отговори, но точно в този миг се чу звън от чантата й.

— Ъ-ъ-ъ… само секунда — промърмори тя. Извади триото от джобчето на чантата си и прочете:

После сви ръка над мъничкия дисплей, за да скрие отблясъците.

Ксавие продължаваше да я наблюдава внимателно, затова се опита да сдържи ахването си. Някой й беше изпратил снимка на тях двамата с Ксавие на изложбата в неделя. Бяха се навели един към друг, устните му почти докосваха ухото й. Втората снимка се отвори почти веднага, този път Ариа и Ксавие седяха на масата в „Зайко байко“. Ксавие покриваше рисунката си с ръка, а Ариа се беше навела над масата, като го сочеше закачливо, опитвайки се да го накара да я покаже. Фотоапаратът беше успял да улови за части от секундата момента, в който те сякаш щастливо докосваха ръцете си. Двете снимки обрисуваха доста убедителна картинка.

На всичкото отгоре втората снимка беше уловена само преди секунди. Със свито сърце тя огледа ресторанта. Видя Майк, който все още разговаряше по телефона пред ресторанта. Майка й току-що излизаше от тоалетната. Мъжът, когото беше нарисувала, се давеше в кашлица.

Телефонът й звънна още веднъж. С треперещи ръце Ариа отвори следващото си съобщение. То представляваше стихотворение.

Телефонът се изплъзна от пръстите на Ариа. Тя рязко се изправи, като едва не събори чашата си с вода.

— Трябва да вървя — избъбри тя, грабна рисунката на Ксавие и я пъхна в чантата си.

— Какво? Защо? — Ксавие я гледаше объркано.

— Просто… така. — Тя навлече палтото си и посочи последната останала бисквитка. — Твоя е. Добра работа. — След това се обърна рязко и едва не се сблъска със сервитьорката, която носеше голям поднос с панирано сирене тофу. Имитатор на А. или не, снимките доказваха едно нещо: колкото по-далеч стоеше от майка си и новата й връзка, толкова по-добре.