Sara Shepard - Мис Порочна

Спенсър не можеше да повярва на ушите си и усети как я изпълва гняв. Да не би Мелиса да изпитваше съжаление към него?

— Просто си го признай — избъбри тя. — Мислиш си, че съм излъгала за това, че съм видяла Иън с Али онази нощ, също както излъгах за „Златната орхидея“. И по-скоро би оставила Иън да ни нарани, отколкото да повярваш, че той я е убил — и че наистина заслужава да се върне в затвора.

Мелиса сви рамене и дръпна още една струна. Неприятен звук се разнесе из стаята.

— Разбира се, че не искам никой да те нарани. Но… нали ти го казах вече. Ами ако се окаже, че е грешка? Ами ако Иън не го е направил?

— Направи го е — извика Спенсър, а в гърдите й пламтеше огън. Интересно, помисли си тя. Мелиса въобще не си призна дали според нея Спенсър лъже, или казва истината.

Мелиса махна с ръка презрително, сякаш въобще не искаше да започва този спор отново.

— Във всеки случай наистина смятам, че Уайлдън е прав за тези есемеси. Не ги е пратил Иън. Не е толкова глупав, че да тръгне да ви заплашва. Може да е разстроен, но не е идиот.

Раздразнена, Спенсър обърна гръб на сестра си и погледна навън към студения, празен двор. Точно в този миг колата на майка й паркираше в алеята пред къщата. След минута вратата между гаража и кухнята тракна и високите токчета на госпожа Хейстингс затракаха по кухненския под. Мелиса въздъхна и тръгна по коридора. Спенсър ги чу да разговарят, след това се разнесе шумоленето на торбите с продукти.

Сърцето й заби лудо. Искаше й се да хукне нагоре по стълбите, да се скрие в стаята си и да се опита да не мисли за Иън и за каквото и да било друго, но това беше първата й възможност да се изправи срещу майка си и да я попита за завещанието на баба си.

Спенсър опъна рамене, пое си дълбоко дъх и тръгна по коридора към кухнята. Майка й се беше облегнала на масата и вадеше прясно опечен хляб от торбичката с лого „Фреш фийлдс“. Мелиса се появи от гаража, понесла каса с шампанско „Моет“.

— За какво е шампанското? — попита Спенсър и сбърчи нос.

— За фъндрейзинга5, разбира се. — Мелиса я погледна надменно.

Спенсър се намръщи.

— Какъв фъндрейзинг?

Мелиса наведе глава изненадана. Тя погледна към майка си, но госпожа Хейстингс продължи да вади органичните зеленчуци и пшеничните макарони, стиснала здраво устни.

— Този уикенд фъндрейзингът на „Роузууд дей“ ще се проведе у нас — обясни Мелиса.

Тънък писък се изплъзна от устата на Спенсър. Фъндрейзинг? Досега двете с майка й винаги планираха провеждането на разни събирания заедно. Спенсър подготвяше поканите, помагаше при планирането на менюто, приемаше обажданията от онези, които потвърждаваха присъствието си и дори организираше музикалната програма. Това беше едно от малкото неща, с които се справяше по-добре от Мелиса — малко бяха хората, които приемаха да се занимават с изготвянето на досие за всеки поканен, което да съдържа информация за това кой яде телешко и кой няма нищо против да седи на масата до противното семейство Пемброук.

Спенсър се обърна към майка си с разтуптяно сърце.

— Мамо?

Майка й се извърна настрани. Тя докосна диамантената си гривна така, сякаш беше решила, че Спенсър ще се опита да й я открадне.

— Имаш ли… нужда от помощ с фъндрейзинга? — Гласът на Спенсър се пречупи.

Госпожа Хейстингс хвана един голям буркан със сладко от боровинки.

— За всичко съм се погрижила, благодаря.

Стомахът на Спенсър се сви на кълбо. Тя се пое дълбоко дъх.

— Освен това исках да те попитам за завещанието на баба. Защо ме е пропуснала? Дали изобщо е законно да даваш пари само на някои внуци, а на други не?

Майка й остави буркана със сладкото на рафта и се изсмя смразяващо.

— Разбира се, че е законно, Спенсър. Баба ти може да прави каквото си поиска с парите си. — Тя наметна черната си кашмирена пелерина и се устреми покрай Спенсър към гаража.

— Но… — проплака Спенсър. Майка й дори не се обърна. Тя затръшна вратата зад себе си. Камбанките от шейната, които висяха закачени на бравата, силно иззвъняха и стреснаха двете дълбоко заспали кучета.

Тялото на Спенсър омекна. Значи това беше краят. Тя наистина беше обезнаследена. Може би родителите й бяха разказали на баба й за провала със „Златната орхидея“ преди няколко месеца. Може би дори бяха подтикнали баба й да промени завещанието си, умишлено изключвайки Спенсър, защото беше опозорила семейството. Спенсър затвори очи и ги стисна, като се питаше какъв ли щеше да бъде животът й, ако просто си беше замълчала и беше приела наградата „Златна орхидея“. Дали щеше да участва в „Добро утро, Америка“ както останалите победители в конкурса и да приема поздравленията на всички? Дали можеше наистина да влезе в университет, който щеше да я приеме без изпити, въз основа единствено на едно есе, което не беше написала сама — и съдържанието на което дори не разбираше напълно? Ако просто си беше замълчала, дали щеше да продължи да се носи слухът, че Иън ще бъде оправдан поради липса на благонадеждни показания?

Тя се облегна на покрития с гранитни плочи кухненски плот и проплака тихо и жаловито. Мелиса остави една пълна с продукти торба на масата и се приближи до нея.

— Ужасно съжалявам, Спенс — каза тихо тя. Поколеба се за миг, след което протегна ръка и прегърна Спенсър през раменете. Спенсър беше твърде съсипана, за да се противи. — Те се държат ужасно с теб.

Спенсър се отпусна на един от кухненските столове край масата, взе една салфетка от салфетника и избърса насълзените си очи.

Мелиса седна до нея.

— Просто не мога да разбера. Колкото и да го премислям, не ми идва на ум причина, поради която баба да не те включи в завещанието.

— Тя ме мразеше — отвърна Спенсър с равен глас, а носът й започна да я смъди така, сякаш се кани да кихне — както ставаше всеки път, преди да избухне в плач. — Аз откраднах есето ти. След това си признах, че съм го направила. Аз съм истински позор за семейството.

— Според мен случилото се няма нищо общо с това. — Мелиса се наведе към нея. Спенсър усети миризмата на лосион против слънчево изгаряне — кожата на Мелиса беше толкова изнежена, че тя си слагаше лосион дори тогава, когато знаеше, че ще прекара целия ден у дома. — В него има нещо много подозрително.

Спенсър махна салфетката от очите си.

— Подозрително… как?

Мелиса придърпа стола си по-близо до нея.

— Нана остави пари на всеки един от законните си внуци. — Тя чукна три пъти по масата, за да наблегне върху последните три думи, след което изпитателно се взря в Спенсър, сякаш очакваше от нея да разбере нещо от тях. След това Мелиса погледна през прозореца към майка им, която продължаваше да разтоварва продукти от колата. — Мисля, че в това семейство има твърде много тайни — прошепна тя. — Неща, които двете с теб не би трябвало да знаем. Всичко, което изглежда идеално отвън, всъщност е… — Тя остави думите да висят във въздуха.

Спенсър присви очи. Въпреки че нямаше представа за какво говори Мелиса, в гърдите й започна да се заражда едно неприятно, болезнено усещане.

— Защо не зарежеш тези заобикалки и да ми кажеш направо какво имаш предвид?

Мелиса се облегна назад.

— Законните й внуци — повтори тя. — Спенс… може би ти си осиновена?