Sara Shepard - Мис Порочна

Само след минута Спенсър вече говореше по телефона с полицай Уайлдън. Тя пусна разговора през говорителя, за да могат приятелките й също да го чуват.

— Точно така — излая тя в слушалката. — Иън току-що ни изпрати заплашително съобщение.

— Сигурна ли си, че е Иън? — изпука гласът на Уайлдън от другия край.

— Абсолютно — отвърна Спенсър. Тя погледна към другите и те кимнаха. Че кой друг би могъл да го изпрати? Иън сигурно им беше бесен. Техните улики го бяха изпратили в затвора и техните показания — особено нейните показания — на предстоящия процес щяха да го вкарат в затвора до живот. Освен това той беше бръкнал в джоба си точно преди вратата на лимузината да се затвори, сякаш търсеше мобилния си телефон…

— Наблизо съм — каза Уайлдън. — След минутка съм при вас.

След малко те чуха колата му да паркира в алеята пред къщата. Уайлдън беше облечен с тежко, закопчано догоре полицейско яке, което леко миришеше на нафталин. В кобура му на колана имаше пистолет и неизменното уоки-токи. Когато свали черната си вълнена шапка, косата му изглеждаше сплъстена.

— Не мога да повярвам, че съдията го пусна. — Гласът му режеше остро като бръснач. — Наистина не мога да повярвам. — Той връхлетя във фоайето с такава енергия, подобно на лъв, който кръстосва клетката си в зоопарка на Филаделфия.

Спенсър повдигна вежди. Не беше виждала Уайлдън такъв от гимназията, когато директорът Епълтън го беше заплашил с изключване за това, че се е опитал да открадне скъпия му мотоциклет „Дукати“. Дори в нощта, когато Мона умря и Уайлдън трябваше да върже Иън в задния двор на Спенсър, за да не избяга, той запази спокойствие и невъзмутимост.

Но това, че и той беше вбесен като тях, им действаше успокояващо.

— Ето съобщението — каза Спенсър и тикна сайдкика си под носа на Уайлдън. Той се намръщи и погледна екрана. Уоки-токито му изпука и се разнесоха някакви звуци, но той не му обърна внимание.

След малко върна телефона на Спенсър.

— Значи си мислите, че това идва от Иън?

— Разбира се, че е от Иън — сопна се Емили.

Уайлдън пъхна ръце в джобовете си. Въздъхна и се настани върху мекия розов диван.

— Знам как ви изглежда това — започна той внимателно. — И ви обещавам, че ще го разследвам. Но ми се иска да не пренебрегвате вероятността това да е дело на имитатор.

— Имитатор ли? — изпищя Хана.

— Само си помислете. — Уайлдън се наведе напред, облягайки лакти на коленете си. — Откакто историята ви се появи в пресата, хиляди започнаха да изпращат заплашителни съобщения, подписвайки се „А“. И въпреки че се опитахме да запазим в тайна номерата на вашите телефони, хората си имат начини да се доберат до тази информация. — Той посочи към телефона на Спенсър. — Който е написал това, сигурно е решил да го синхронизира с излизането на Иън, за да го направи да изглежда така, сякаш той го е пратил, това е.

— Ами ако наистина е бил Иън? — изпищя Спенсър. Тя махна с ръка към хола, където телевизорът още работеше. — Ами ако иска да ни изплаши, за да не се разприказваме на процеса му?

Уайлдън я погледна със снизходителна усмивка.

— Ясно ми е как си стигнала до този извод. Но погледни на нещата от гледната точка на Иън. Дори и да е луд, на този етап е извън затвора. И иска да остане навън. Не би извършил нещо толкова очевадно глупаво.

Спенсър прокара ръка по врата си. Чувстваше се точно като онзи път, когато реши да опита един от тренажорите на НАСА, когато цялото семейство посети космическия център „Кенеди“ във Флорида — гадеше й се и не беше сигурна къде е долу и къде горе.

— Но той уби Али — избъбри тя.

— Не може ли пак да го арестуваш, докато не мине процесът му? — предложи Ариа.

— Законът не се прилага по този начин, момичета — каза Уайлдън. — Не мога просто да обикалям наоколо и да арестувам наред всеки, който не ми харесва. Дори не го решавам аз. — Той ги огледа внимателно, забелязвайки неудовлетворението им. — Лично ще наглеждам Иън, става ли? Освен това ще се опитаме да проследим откъде е дошъл този есемес. Онзи, който изпраща тези съобщения, ще бъде спрян, обещавам. Междувременно не се притеснявайте. Някой просто се опитва да ви прави номера. Напълно възможно е есемесът да е изпратен от някое хлапе, което няма с какво друго да се занимава. А сега нека всички си поемем дълбоко дъх и да се опитаме да не мислим прекалено за това, става ли?

Никоя от тях не продума нито дума. Уайлдън поклати глава.

— Моля ви!

Остър звън се разнесе от колана му и накара всички да подскочат. Уайлдън погледна надолу и откопча мобилния си телефон.

— Извинете ме, но трябва да приема този разговор. Ще се видим по-късно, момичета. — Той им махна извинително с ръка и излезе от къщата.

Вратата се затвори тихо зад гърба му, а във фоайето за миг нахлу свеж, смразяващо студен въздух. В стаята настъпи тишина, чуваше се единствено мърморенето на телевизора. Спенсър завъртя своя сайдкик в ръцете си.

— Възможно е Уайлдън да е прав — каза тихо тя, без да вярва на собствените си думи. — Може да е просто имитатор.

— Да — каза Хана и се спря, за да преглътне тежко. — Аз вече получих две съобщения от имитатора.

Спенсър стисна зъби. Тя също беше получавала, но те нямаха нищо общо с този есемес.

— Уговорката остава ли? — предложи Ариа. — Ако получим още съобщения, да споделим една с друга?

Всички кимнаха в съгласие. Но Спенсър знаеше колко добре беше проработил този план преди — А. й беше изпратил много изключително лични бележки, които тя не беше посмяла да покаже на останалите, а и приятелките й не бяха показали своите. Само че онези есемеси бяха от Мона, която, благодарение на дневника на Али, познаваше и най-мрачните им тайни, и можеше да дебне наоколо и да рови около тях наляво и надясно. Иън лежа в затвора повече от два месеца. Какво би могъл да знае за тях освен това, че умират от страх? Нищо. А и нали Уайлдън обеща да го наглежда?

Но нищо от това не ги накара да се почувстват по-добре.

Не й оставаше друго, освен да изпрати старите си приятелки до вратата. Спенсър ги проследи с очи как вървят бавно по пътеката към колите си и внимателно напускат описващата кръг алея. Светът изглеждаше абсолютно неподвижен, замразен от зимата. Грозд от дълги, остри като нож ледени висулки висеше от покрива на гаража и проблясваше на светлината на фаровете.

Нещо проблесна близо до гъстата редица от тъмни дървета, която разделяше част от дворовете на Али и Спенсър. След това се чу покашляне, Спенсър се завъртя и изпищя. Мелиса стоеше зад нея във фоайето, сложила ръце на кръста, с неопределено изражение на лицето.

— Господи — каза Спенсър, притиснала ръце към гърдите си.

— Извинявай — обади се с дрезгав глас Мелиса. Тя влезе тихо в хола и погали с пръсти рамката на античната арфа. — Чух какво каза на Уайлдън. Да не би да сте получили ново съобщение?

Спенсър вдигна подозрително вежди. Да не би Мелиса да се е въртяла около вратата и да е подслушвала?

— Щом си ни слушала, защо не каза на Уайлдън, че Иън ти се е обадил от затвора и е молил да не свидетелстваме срещу него? — попита настоятелно тя. — Тогава Уайлдън щеше да повярва, че Иън е изпратил съобщението. И може би щеше да има причина да го арестува отново.

Мелиса дръпна една струна. На лицето й беше изписано безпомощно изражение.

— Видя ли Иън по телевизията? Изглеждаше толкова… слаб. Сякаш докато е бил в затвора, не са му давали изобщо да яде.